Ричард Крамптън
Кратка история на България (5)

България под османска власт

Съпротивата от страна на българите и последвалите я репресии продължават, докато османските завоеватели не укрепват положението си на Балканите със завладяването на Константинопол през 1453 г. Апаратът на старата българска държава е изцяло разгромен, господстващата аристокрация е лишена от собственост и власт, а самостоятелната българска църква е поставена под контрола на гръцкия патриарх. Закрити са много църкви, особено в градовете, а манастирите са забранени. Последвалото изселване на монаси, послушници, преписвани и книжници лишава България от нейното средновековно съответствие на интелигенцията. При тези условия неминуемо се намират българи, които да приемат религията на новите си политически господари, въпреки че много от вероотстъпниците запазват българския си език и обичаи. Тези помаци (думата би могла да се преведе като „помагачи“) са предимно жители на Родопите.

Падането на Константинопол е последвано от известно отслабване на гнета. Към 1460 г. отново се отваря великият Рилски манастир и скоро, макар и с цената на известна дискриминация срещу християните, е постигната обществена стабилност. В градовете това е един от многото фактори, довели до намаляване на българското влияние. Друг такъв фактор е може би абсолютният спад на българското градско население, въпреки че съвременната наука се отнася към тази теза с нарастваща предпазливост. Онова, което безусловно е допринесло за свиване на българското влияние, е космополитичната природа на новия ред. Султаните набират администратори сред преданите си поданици от всички народности и вери от Албания до Арабия, а търговията в огромната многоезична империя попада под контрола на евреите, дубровнишките търговци, гърците и арменците. Също така в градовете гръцкото влияние върху църквата е най-силно. Това увеличава културните щети, нанесени от изселването на преписваните и монасите, защото в условията на османската система на милета религията обхваща образованието и други страни на културния живот. Отгоре на всичко и някои градове с преобладаващо българско население западат поради предизвиканата от завоеванието смяна на икономическите и културни центрове.

В селата последиците от нашествието са много по-незначителни. Тук новите земевладелци, задължени да осигуряват войски пропорционално на размера на притежаваните от тях земи, не са нито много по-лоши, нито много по-добри от българските си предшественици, а поне в началото централната власт в Османската империя е много по-силна отколкото в българската и упражнява известен контрол върху произвола на местните земевладелци. Малцина са висшите османски сановници, които посещават селата по-редовно и за по-дълго време. Някои малки общини въобще никога не са ги виждали, особено ако селото е било удостоено със специални функции, като например охрана на проходите или снабдяване на султанското домакинство със соколи или коне. В селата и гръцкото влияние върху църквата е по-ограничено отколкото в градовете. Усещането за „българщина“ оцелява тъкмо в малките, отдалечени и самозадоволяващи се селски общности. Тук се съхраняват народните песни и епически поеми, разказващи за подвизите на действителни и легендарни герои; тук оцеляват българските празници и тържества отпреди завоеванието, както и българските форми на семейна организация; и пак тук българските собствени имена преобладават над гръцките; а в много села и най-вече в онези, удостоени със специални функции, се запазват и местните общини, в които на българите е поверено уреждането на собствените им дела и изпълнението на задълженията към султана.

Ако националната идентичност се е съхранила в селата, това не означава, че е съществувало каквото и да било национално движение или национално политическо съзнание. Българските националисти твърдят, че сред хайдутите, тези въоръжени четници, които се подвизавали из планините и горите, имало чувство за национален дълг. Хайдутинът е безспорно пример за отхвърляне на местната власт и в по-сетнешните столетия въоръжени чети от такива люде се съюзяват с чуждестранни войски при навлизането им в европейските провинции на Османската империя и стават образец за организираните националистически бунтовници, но повечето от хайдутите са били просто разбойници, грабещи както мюсюлманите, така и християните.

Докато османската система функционира ефикасно, за българите не се чува много. Техните традиции се съхраняват тихомълком в малките им, съсредоточени в себе си общности. Постепенният упадък на системата довежда до също така постепенна промяна на условията за българите. През XVII век съвзелата се след контрареформацията римска католическа църква започва да оказва известно влияние в България, особено в северозападните й области. Доста български католици се захващат да пишат за миналото си, като най-изтъкнат от тях е Петър Богдан Бакшев, софийски католически епископ, който през 1640 г. написва „Описание на българското царство“, а през 1668 г. завършва „История на България“ в двадесет глави. Друг един българин, Петър Парчевич, се издига високо в папската дипломатическа служба и впоследствие е изпратен със сизифовата задача да посредничи между поляци и украинци. Парчевич и нему подобните могат да разпространяват на Запад знанието за България и българските земи, но те по-скоро се стремят да разширят влиянието на католическата църква, отколкото да съборят султанското господство. През XVII век обаче се вдигат поредица от бунтове, неизменно съвпадащи с външни усложнения за Османската империя. Най-сериозният от тях, през 1688 г., е съсредоточен в Чипровец, центъра на католическото влияние в Северозападна България. Поражението на бунта и последвалите го мерки срещу католиците и техните организации слагат край на католическото възраждане в България.