Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Short History Of Modern Bulgaria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
lucho3k (2022)

Издание:

Автор: Ричард Крамптън

Заглавие: Кратка история на България

Преводач: Александър Шурбанов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Фондация „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД — София

Редактор: Румен Генов

ISBN: 954-520-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13800

История

  1. — Добавяне

Личният режим на Борис, 1935–1939 г.

Въпреки че дейността на деветнайстомайското правителство е широка, подкрепата му не е. Част от проблема на Велчев е в това, че независимо от грижливата подготовка на самия преврат и въпреки доста ясната представа за политиката, която трябва да бъде провеждана след него, не е помислено достатъчно как да се прилага тази политика и как веднъж завзетата власт да се задържи. В „Звено“ се разгръща голям спор, дали режимът трябва да създаде масова организация, която да поддържа правителствения авторитет. Съпротивата срещу тази идея се основава на страха, че това би довело до възраждане на партийната система, която още не е докрай унищожена. Партиите са били обявени извън закона и организациите им са разформировани, но повечето от тях са толкова персонализирани, че докато техните лидери са в обращение, могат лесно да продължават някакво призрачно съществувание. Друга трудност за звенарите е, че липсва достатъчна яснота за бъдещото положение на царя, един въпрос, по който Военната лига е разделена, особено след като плъзват слухове, че републиканецът Велчев възнамерявал да огласи нова конституция, според която царската власт щяла да бъде доста орязана.

Велчев, въпреки умението, с което е замислил събитията на 19 май 1934 г., не е изкусен политически интригант и през януари 1935 г. е надигран от своите критици и роялистки противници, които си осигуряват назначението на не-велчевиста генерал Пенчо Златев за министър-председател на мястото на Георгиев. От монархическото крило на Военната лига до гражданско правителство има само една стъпка и през април 1935 г. Борис и неговите съучастници отстраняват Златев и го заменят с Андрей Тошев.

Когато на 21 април се въвежда отново цивилно управление, царят издава манифест, в който заявява, че целта на новото му правителство е „да възстанови реда и спокойствието“. Това не означава, продължава документът, анулиране на всички неотдавнашни реформи, нито пълно отричане от идеите на 19 май 1934 г., но Дирекцията за обществена обнова е закрита и е обещана нова конституция, която ще пази свято националните и демократични традиции на България. Функцията на Тошев е да подготви такава конституция, да създаде народно движение, което да осигури подкрепа на режима и да овладее политическите амбиции на военните. След дълго обсъждане на съвременните системи в Италия, Полша, Португалия и други страни са предложени два проекта за конституция, но никой от тях не се оказва приемлив за царя или за Тошевите колеги в правителството. В същата задънена улица се озовава и въпросът за масовата организация. Министър-председателят разбира нуждата от създаването на национално младежко движение, но не прави нищо повече, като смята, че най-доброто решение би било да се включат в кабинета няколко представители от земеделските фракции и от НСД, но да се запази в основни линии една непартийна система. Неговите колеги от монархическата част на Военната лига, от друга страна, искат да създадат Български национален фронт от земеделци и НСД, синтез на историческата левица и новата десница. Тошев има повече успехи в работата си с военните, тъй като Велчев, който през юли е преминал в изгнание, му помага, като организира потайно завръщане през октомври, но дори и това не може да превъзмогне трудностите в кабинета по другите въпроси и през ноември Тошев си подава оставката, за да бъде заменен с Георги Кьосеиванов. Дипломат по професия и играч на покер и бридж по наклонност, Кьосеиванов ще остане министър-председател до началото на 1940 г., като продължителният му престой на този пост е преди всичко резултат от сговорчивостта му.

Когато идва на власт, Кьосеиванов е по-конкретен и реалистичен от Тошев. Той заявява пред един гръцки журналист, че задачата му е да възстанови нормалното положение, като отстрани военните от политиката. За да постигне това, Кьосеиванов се възползва от случая Велчев. След като е заловен през октомври, последният е обвинен в заговорничене срещу царя и правителството. През февруари 1936 г. той е осъден на смърт, но е помилван благодарение на царския прерогатив, който по ирония на съдбата е искал да отмени.

Съдът срещу Велчев илюстрира опасностите от военна намеса в българската политика и през март 1936 г. Борис и Кьосеиванов го използват като повод за разтурване на Военната лига и за освобождаване или преместване на голям брой симпатизанти на „Звено“ от офицерския корпус, след което царят заедно с военния си министър генерал Луков започва усърдно да обикаля главните гарнизони из страната.

Макар и без гаранции за трайност, неутрализирането на армията има важни последици. Превратът от 9 юни 1923 г. е елиминирал земеделския радикализъм; репресиите на Цанков са обезсилили левия екстремизъм; правителството от 19 май 1934 г. е осакатило старите партии; а сега, изглежда, като че ли и армията е отстранена от политическата сцена. Само царят е останал що-годе значителен фактор. Но Борис не се стреми към монархическа диктатура. Понякога се твърди, че той гледал със завист на югославския крал Александър, който обсебва цялата власт в своята страна през 1929 г., но ако това е вярно, то Борис се бави необяснимо дълго преди да пристъпи към действие. Всъщност от отстраняването на Велчев в началото на 1935 г. до местните избори през 1937 г. Борис търси опипом път към някакъв вид благодушен контрол, без да му е докрай ясно какъв тип политическа система ще възникне. Ако е следвал някакъв модел, което не е твърде вероятно, той е бил по-вероятно този на румънския крал Карол, чието внимателно манипулиране на съществуващите цивилни политици много по-добре съответства на метода, следван непосредствено на юг от Дунав. „Контролираната демокрация“, която се развива в България, е доста сходна с „насочваната демокрация“ на Карол.

През 1936 г. Борис, както и Велчев преди него, се изправя пред проблема как да заздрави властта. Царят търси средния път на българската политика, където се надява, че ще може да отбива атаките от три възможни източника: левицата, десницата и армията. Заплахата от последната не е съвсем изчезнала и Борис смята, че ако армията няма „с какво да си играе“, тя ще се изкушава да се бърка в политиката, докато, ако й се даде модерно въоръжение и реалистична перспектива за отстояване на националните интереси зад граница, енергията й ще се отбие към подходящите професионални канали. Дотогава опасността си остава, а би могла и значително да нарасне, ако армията се съедини с Борисовите противници отдясно или отляво. Това не е празна фантасмагория: през 1935 г. комунистите са се хвалили, че са основали свои ядки в почти всички казарми из страната, а по време на стачката на тютюноработниците в Пловдив през 1936 г. офицери от градския гарнизон са заплашвали, че ще подкрепят стачниците.

В търсенето на този междинен път Борис е затруднен от простия факт, че никой не знае дали той все още съществува. Избори не е имало от 1931 г., а с усмиряването на пресата и разпущането на партиите Велчев е ликвидирал средствата, с които би могло да се прецени общественото настроение. Въпреки че манифестът му от 21 април е обещавал избори и обмисляне на конституционна реформа, Борис не знае доколко демократичен може да си позволи да бъде: заедно с Кьосеиванов той търси политическа сигурност, основана върху онова, което двамата смятат за център в българската политика, но ще трябва да се сблъска с възможността от изчезването на този скъпоценен център.

Че това може да се случи, проличава през 1936 г. по едно възторжено честване на Първи май и по протестната вълна в промишлеността, която, макар и да не е толкова бурна, както в Гърция, довежда дотам, че изгубените работни дни за 1936 г. са равни по брой на тези от петте предходни години. През 1936 г. е прогласена и доктрината за „народния фронт отдолу“, с която комунистите се надяват да създадат мрежа от безобидни наглед комитети — например есперантския — над които ще доминират и върху които ще градят обществената си и политическа мощ. Дори при положение че неотдавнашните чистки в българската и съветската партия са накърнили комунистическия престиж и са затъмнили блясъка на героическото държание на Димитров по време на процеса по опожаряването на Райхстага две години преди това, комунистите продължават да бъдат сила, която вдъхва страх. А изборите в Гърция през 1936 г. са показали, че комунистите нямат нужда да спечелят мнозинство от местата, за да упражняват господство над един разделен парламент.

Заплахата за средния път не идва само отляво. Цанковото Движение е дейно в градовете, неговата самоувереност и настъпателност расте с всяка нацистка победа, а през лятото на 1936 г. конгресът му приема нов устав, което засилва фашисткия характер на организацията и я прави по-сериозен претендент за масова подкрепа.

Докато царят се бои, че едни избори биха довели до Народно събрание, в което преобладават крайностите и което е извън неговия контрол, водачите на утвърдените партии се страхуват от обратното: че всяко Събрание, разрешено от царя, ще бъде изцяло под негова власт. Затова партийните лидери призовават към възстановяване на Търновската конституция по конституционен път — повик, чут за последен път през 1883 г., и се опитват да се сближат помежду си за постигане на тази цел. През май 1936 г. се конституира Петорка от водачите на не-Малиновите демократи, социалдемократите, либералите, радикалната фракция и земеделците извън тези в Пладне. По-късно към групировката, която става известна като Народен конституционен блок, се присъединяват Малинов, пладнарите и — в съгласие с доктрината за народния фронт — комунистите.

Борис също разбира предимствата на коалициите и през ранните месеци на 1936 г. е проучил възможността за правителствен блок, опиращ се върху цанковистите и земеделците пладнари на Гемето. Тези проучвания не са довели доникъде, тъй като за земеделците Цанков винаги ще си остане убиецът на Стамболийски, а Цанков не е готов да се примири с царско надмощие. Луков, Борисовият министър на войната, се обявява за скорошни избори и тогава основаването на масова проправителствена партия кристализира около Цанковото Движение (но не със сегашния му водач), обаче Борис отхвърля тази идея заради политиката, препоръчвана от Кьосеиванов: да не се прави незабавен опит за връщане към един парламент, доминиран от партийни организации, да се отложат обещаните избори, а конституцията да се видоизменя постепенно, вместо да се реформира. Той определя това като път към „бавния, но сигурен напредък“.

Местните избори през януари 1937 г. проправят този път. Удава се случай да се изпробват новите изборни разпоредби, които са първите проектирани изменения на конституцията. Преди гласуването кандидатите трябва да декларират писмено, че не са комунисти; гласуването ще се проточи през три неделни дни, за да може полицията да се съсредоточи там, където е необходимо; по-късно изборните права се разширяват, като за пръв път се дава право на глас на омъжените жени и вдовиците и се въвежда образователен ценз, като селските гласоподаватели трябва да имат начално, а градските — средно образование. Гласуването става задължително за мъжете, но не и за жените. Правителството, казват неговите защитници, не е против демокрацията, но иска да създаде „подредена и дисциплинирана демокрация, пропита от идеята за обществена солидарност“. Това налага продължаване на забраната върху партийните организации, но по-късно, когато „душата на народа е напълно излекувана“, ще се разреши да възникват големи обществени движения.

През март следващата година тези разпоредби се прилагат към първите общи избори след 1931 г. Освен това новото Събрание трябва да се състои само от 160 депутати; пропорционалното представителство отново е отхвърлено в полза на едноличните кандидатури за всеки район, чиито граници се определят от правителствени служители, а те рядко изпущат случай за фалшификация. Минималната възраст за избиране в парламента е повдигната от двадесет и пет на тридесет. Макар политическите партии да са останали извън закона, водачите на Народния конституционен блок провеждат доста единна кампания под лозунга за възстановяване на Търновската конституция. Правителството казва, че се стреми към „нова демокрация“ без партии и че като доказателство за добрите му намерения изборите през 1937 г. са първите, през които правителството не е имало своя партия и свои собствени кандидати. Това не попречва на правителството да оказва влияние върху изборните бюра и по такъв начин да си осигури избирането на около деветдесет и пет негови поддръжници. Блокът обаче има над шестдесет депутати, въпреки че петима комунисти и шестима земеделци скоро ще бъдат изгонени. Очевидно е, че новото Народно събрание ще бъде доминирано от правителството, но то в никой случай не е съвършено покорно и през есента на 1939 г. дотолкова възмущава Кьосеиванов, че той го разпуща и предизвиква избори. На изборите през декември 1939 и януари 1940 г. за кампанията са отделени само десет дни и върху неправителствените кандидати са наложени различни ограничения, включително забрана за пътуване между селата и за използване на помощници по време на кампанията. Кьосеиванов си осигурява очакваната лека победа и наскоро след това е освободен.

Неговото отстраняване не е последица от вътрешната му политика, а от позициите му по международните отношения — въпросът, който към 1940 г. естествено заема централно място в политическия живот в България, а и в другите страни. А международните отношения са област, в която контролът на Борис е абсолютен.