Ричард Крамптън
Кратка история на България (33)

Краят на живковщината

Историците и най-вече историците на съвременния свят би трябвало да се пазят от предсказания. Ако през 1985–1986, когато се пишеха предходните части на тази книга, изглеждаше като че ли апаратът на БКП се е окопал здраво, сега ние знаем, че под повърхността голяма част от неговата сила и власт са се сривали. През осемдесетте години и в България, както и в другите източноевропейски страни съществуваше „гражданско общество“. И ако там нямаше нищо с толкова открито политически характер, колкото беше КОС/КОР в Полша през предходното десетилетие, то съществуваха клубове по бойни изкуства, групи природозащитници и други такива, които действаха извън закона и извън контрола на местните партийни ръководители.

От икономическа гледна точка до средата на десетилетието реформите от началото на осемдесетте години не бяха успели да постигнат очакваните резултати и затова бяха направени нови промени. Партийните пленуми през февруари 1985 и януари 1986 г. насочиха развитието от бюрократично към стопанско планиране. През декември 1986 г. един друг пленум, свикан, за да начертае деветия петгодишен план, трябваше да признае неудобните факти за състоянието на икономиката в последно време и след това наблегна върху идеята за самоуправление. Както кодексът на труда от 1986 г., така и новият Правилник за стопанска дейност, представени на Декемврийския пленум през същата година, обуславяха икономическата реформа, основана върху самоуправлението.

Това беше само увертюра към реформите, извадени на сцената от пленума на 28–29 юли 1987 г. Живков призна многобройните несполуки на социализма и предприе масивна атака срещу средната бюрокрация. Тези звена сега трябваше да минат на самоуправление и трябваше да станат много по-отговорни по отношение на народните настроения. Преразглеждането на партийните приоритети беше толкова значително, че „юлската концепция“ трябваше да измести „априлската линия“ от 1956 г. като водещ принцип. През август 1987 г. Народното събрание утвърди комплект от реформи, които имаха за цел да придадат някакво законодателно съдържание на идеите, изразени на Юлския пленум. Закрити бяха редица министерства, местното управление беше широко преустроено и беше учредена комисия за обсъждане на конституционни промени. От икономическа гледна точка реформаторската суматоха през осемдесетте години не донесе почти нищо друго, освен едно силно разрушително разместване в стопанската администрация, но Живков направи сериозен опит да я използва за известни политически цели.

В речта си на юлския пленум Живков беше признал, че партията е достигнала до повратна точка, в която, както каза той, тя ще трябва да си припомни думите на Левски: „Или ние ще обърнем времето, или то нас ще обърне“. Една от заплахите, които го грозяха, беше тази, че с идването на Горбачов Москва, досега извор на премъдростта и най-важна опора за ръководството на БКП, сега се превръщаше в център на опасно подривни идеи. Тъй като един от каналите на Българската телевизия препредаваше съветските програми, тези подривни идеи ставаха общодостъпни. Живков отвръщаше с аргумента, че целта на гласността в СССР е да се покаже нуждата от преустройство в икономиката, но България вече е провела перестройката и затова не се нуждае от гласност.

За много хора извън партията, а дори и вътре в нея това не звучеше убедително. И редиците на недоволните бързо нарастваха. Етническите турци все още се сърдеха за възродителния процес, но те нямаха собствена утвърдена интелигенция, която да оркестрира кампанията им. Българската интелигенция обаче ставаше все по-активна. Тя се бе развълнувала от отпечатването на една статия на Васил Проданов в „Отечествен фронт“ от 24 юли 1987, озаглавена „Истинската възможност за избор“, която започваше с изречението: „Всеки монопол, в материалната или в духовната сфера, означава намалена свобода или липса на свобода, а това довежда до застой в обществената система“. Подсказваше се, че самоуправлението и плурализмът трябва да бъдат пренесени от икономическата в обществената и дори в политическата сфера.

Към края на 1987 г. интелигенцията намери начин да установи действителна връзка с масите — по проблема за влошаването на околната среда. Най-яркият пример за това беше Русе, където отравянето на въздуха от един химически завод на отсрещния бряг на Дунава в Румъния имаше катастрофални последици. Партията в града разреши откриването на изложба, един от експонатите на която беше обикновено съобщение за броя на белодробните заболявания в района, които бяха нараснали от 969 на 100 000 през 1975 до 17 386 на 100 000 през 1985 г. Вълненията по този и по други въпроси не стихнаха през цялата 1988 г. и въпреки непохватните опити на полицията да запуши устата на поети и философи, опозиционерите дори започнаха да сформират свои групи. До пролетта на 1989 г. между тях вече бяха: Дискусионен клуб за подкрепа на преустройството и гласността, Независимо дружество за човешки права в България (НДЧПБ), Екогласност, един независим профсъюз — „Подкрепа“, и Комитет за защита на религиозните права.

Наред с икономическия провал и идването на Горбачов на власт религиозният и свързаният с него етнически въпрос погубиха режима на Живков. До ранното лято на 1989 г. потиснатото турско малцинство беше намерило свои защитници сред българската интелигенция и към края на май, малко преди парижката среща на Европейската конференция за сигурност и сътрудничество, редица водещи турци започнаха гладна стачка. След броени дни се стигна до конфронтация и когато в неделя (28 май) Живков свика заседание на политбюро, стана ясно, че ръководството е сериозно загрижено. За това имаше достатъчно основания. Турските райони на североизток всъщност бяха в състояние на бунт. Отговорът на Живков беше да излезе по телевизията и да заяви, че ако те наистина предпочитат капиталистическа Турция пред социалистическа България, етническите турци са свободни да си заминат. Живков, изглежда, е смятал, че това ще принуди турците да разкрият картите си и че малцина ще се решат да емигрират. Той сгреши. До август, когато отчаяните власти в самата Турция затвориха границите си, 344 000 етнически турци бяха напуснали България.

Такава мащабна емиграция очевидно породи трудности с Република Турция. Живков беше превърнал вътрешния проблем около етническото турско малцинство в международен спор с турската република. Този спор щеше да покаже колко са се променили нещата в Москва. През 1986 г. Константин Чакъров в качеството си на заместник завеждащ отдел „Икономическа и научно-техническа политика“ на Централния комитет бе посетил Москва, където му било казано от член на съветското политбюро, че КПСС е решила да ликвидира несправедливата по отношение на неговата страна „колониална структура в обмена между нашите две страни“. (Константин Чакъров, „Втория етаж“, София, 1990 г., стр. 172). Това стана съвършено ясно при конфронтацията с Турция през лятото на 1989 г., когато президентът Буш обеща подкрепа за Анкара, но Москва осведоми София, че не желае да се въвлича в българския национален въпрос. България се оказа изолирана дори в собствения си политически блок.

Човекът в партийното ръководство, който беше осъзнал колко пагубен за репутацията на България в чужбина е възродителният процес, беше Петър Младенов, член на политбюро и министър на външните работи в продължение на близо две десетилетия. Тъкмо той оглави заговора срещу Живков. Към края на октомври двамата бяха вече в остър конфликт. Младеновата позиция беше чувствително подсилена, когато на 26 октомври пред очите на чуждестранни журналисти полицията малтретира демонстранти по време на един екологичен протест. Това беше много удобен случай за Младенов, който скоро след това трябваше да отпътува за Китай. На връщане той спря в Москва, за да разговаря с Горбачов. Непосредствено след прибирането му у дома заговорът се пусна в ход и на 10 ноември, следващия ден след разкъсването на Берлинската стена, Живков подаде оставка.