Ричард Крамптън
Кратка история на България (35)

Изграждане на апарата на демокрацията: декември 1990 до октомври 1991 г.

Задачата на правителството, сформирано от Попов през декември, беше да лекува и обединява. То наричаше себе си „правителство, осигуряващо мирния преход към демократично общество“ и като условие за образуването му беше подписано споразумение на основните партии, което даваше същата гаранция.

Целите на правителството на Попов бяха да върне политическия процес в конституционните канали и след това да позволи на ВНС да редефинира тези канали; да запази националното единство и правата на личността; и да планира и проведе икономически реформи.

Това бяха все трудни задачи. Никой не си правеше илюзии, че въвеждането на икономически реформи ще бъде лесно или безболезнено, макар че малцина можеха да си представят условия по-лоши от тези през зимата на 1990–1991 г. Помощ в това отношение дойде от профсъюзите и стопанските ръководители/работодателите, които на 8 януари 1991 г. подписаха с правителството тристранно споразумение за социален мир. Профсъюзите приеха 200-дневен мораториум върху стачките, в замяна на което правителството и стопанските ръководители се съгласиха да осъществяват икономическия преход по възможно най-внимателен начин.

Социалният мир се натъкна на подводна скала още в момента, когато правителството пристъпи към първия кръг на действителната икономическа реформа. В съгласие с нея на 1 февруари трябваше да се освободят цените на много стоки, а тези на контролираните рязко да се повишат. В резултат на това много цени, включително и онези на редица хранителни продукти, изхвърчаха далеч над предсказаните равнища. Министър-председателят се появи по телевизията, за да увещава зрителите, че начинът да се снижат цените е да не се купуват стоките, които са оценени неразумно. Това имаше някакъв ефект, но натискът от страна на профсъюзите, които заплашиха, че ще се откажат от тристранното споразумение, ако не се вземат по-решителни мерки, принуди правителството да наложи отново известен контрол върху цените. Ценовата реформа беше последвана в края на февруари от закони за деколективизация на земеделието и за приватизация на много малки предприятия, но първият стана предмет на продължителна и ожесточена битка в Събранието.

През юни правителството и синдикатите сключиха споразумение за „социален мир“ през втория етап на икономическите реформи, етап, започнал през същия месец с банкови реформи, които освободиха БНБ от правителствен контрол, макар да не отмениха отговорността й пред Събранието. По същото време дойде и освобождаването на цените за повечето течни горива. Това доведе до толкова бързо покачване на жизнения минимум, че за да овладее опасността от инфлация, правителството вдигна лихвения процент на 45–52%. В началото на годината той беше под 10%.

Реформите бяха изключително болезнени, но те доказваха реформаторските намерения на България и това насърчи някои западни политици и банкери. В началото на март България се нареди сред страните, които се облагодетелстваха от помощта, отпусната от Европейската общност за преустройството на Източна Европа, а през август Световната банка й гласува един значителен заем от 250 милиона долара. Заемът трябваше да бъде изплатен на две части и вторият транш, от 100 милиона долара, щеше да зависи от по-нататъшното придвижване към свободния пазар.

Икономическите реформи можеха само да изострят обществените напрежения. Животът за повечето българи продължаваше да бъде тежък, не на последно място поради несигурността на електроснабдяването, дължаща се на колебливите доставки от Русия, липсата на иракски петрол и някои дълбоко вкоренени проблеми в Козлодуй. С оглед на последните през юли правителството най-после реши да спре четири от шестте реактора, при условие че се намерят пари за финансиране на необходимия ремонт, за да станат те безопасни. ЕО се притече на помощ със субсидия от 13 милиона долара.

Други обществени злини не можеха да се оправят толкова лесно. Безработицата нарастваше безпощадно, докато средствата, заделяни за губещите предприятия, се орязваха и пазарите за произведените стоки се свиваха. През август общият брой на безработните достигна 302 000. Неизбежно започнаха протести, особено остри в минната промишленост, която най-вече в уранодобива и в оловно-цинковото производство беше силно пострадала от затварянето на предприятия и прекратяването на субсидиите.

Имаше и етнически напрежения. През февруари министърът на образованието обяви, че в турските райони, ако местното население желае, четири часа седмично ще се преподава на турски език. Реакцията беше незабавна. Учителите в засегнатите райони, особено в Разград, Кърджали и Шумен, започнаха стачка, а родителите излязоха на демонстрации и спряха децата си от училище. СДС твърдеше, че противниците на реформата са хората, отговорни за възродителния процес през осемдесетте години, но каквато и да беше истината по този въпрос, правителството намери за разумно да отложи осъществяването на плана до откриването на новата учебна година през септември. А дотогава той изгуби остротата си. Поне един източник на етническо напрежение обаче беше отстранен. На 17 март при престрелка в София един виетнамски работник беше убит, а четирима — ранени. Репатриращите полети, прекъснати в началото на бойните действия в Персийския залив, бяха веднага възобновени и за броени седмици цялото виетнамско малцинство се завърна в родината си.

Често ожесточените споровете относно икономическите реформи и националните проблеми бяха забавили детайлното обмисляне на политическата реформа. Първоначалните 200 дни, отпуснати на събранието за изготвяне на нова конституция, се оказаха трагично недостатъчни. Когато най-сетне се подеха сериозни разисквания по конституцията, стана очевидно, че те ще бъдат до голяма степен обусловени от широко разпространеното чувство, че на бившите комунисти не бива да се вярва. И това ставаше, въпреки че редица бивши комунистически ръководители бяха дадени под съд. Най-видният сред тях беше Живков, който се яви на подсъдимата скамейка през февруари, но само за да получи през април безсрочно отлагане на процеса поради здравословното си състояние. Стоян Овчаров, бивш член на политбюро и министър на икономиката и планирането, имаше по-лош късмет. През юни той бе осъден на две години за корупция. Но мнозина гледаха на тези процеси с недоверие и подозренията им се подхранваха от разкрития като тези през април, които показаха, че тридесет и двама депутати във ВНС са били доносници на стария режим. Такива разкрития излишно подкопаваха общественото доверие във ВНС и усилваха опасенията, че от едно Събрание, в което БСП или бившите комунисти имат мнозинство, не може да се очаква да създаде механизма на някаква действена демокрация. През май тридесет и девет депутати от СДС обявиха бойкот на парламента, като настояваха в замяна на завръщането си да получат обещание, че новата конституция няма да бъде, е издадена преди следващите избори. През юни някои депутати започнаха гладна стачка в знак на протест срещу едно предложение народните представители да положат клетва пред новата конституция, преди да се уточни текстът й. Те прекъснаха гладната стачка едва след като се внесе поправка в тази идея. Следващото забавяне се получи, когато към края на май бе постигнато съгласие да се проведе референдум за бъдещия характер на българската държава. Гласуването по същество трябваше да покаже дали народът иска връщане на монархията. На 5 юни ВНС отмени референдума. Съмнително е дали монархистите щяха да са доволни от гласуването, защото въпреки неизменно коректното и разумно поведение на цар Симеон в Мадрид, проучването на общественото мнение даваше на монархистите не много повече от 6% подкрепа. Независимо от това, несъстоялият се референдум стана допълнителна пречка по пътя към изготвянето на конституция.

Сериозен напредък към тази цел не беше постигнат и до края на юни, а окончателният текст бе одобрен от ВНС на 12 юли. България, се казваше в конституцията, ще бъде „демократична, правова и социална държава“. Предвиждаше се пълно разделение на властите под върховенството на закона. Държавният глава щеше да бъде президент, избран чрез пряко гласуване с петгодишен мандат, и всички кандидати за президентския пост трябваше да са живели в България поне пет години — това трябваше да попречи на цар Симеон да се кандидатира за изборите. Текстът предписваше учредяването на конституционен съд, а законодателният орган щеше да бъде Народно събрание с 240 члена.

Преди приемането на конституцията от ВНС президентът Желев беше обещал изборите да се състоят през септември. Дотогава трябваше да се уточнят подробностите на избирателния закон. Беше решено, че местата ще се разпределят въз основа на различни видове ПП и за да се предотврати включването на прекалено много малки партии, бе въведен праг при минимум 4% от всички подадени гласове, който да дава право на представителство. Преди изборите се разгърна шумна кампания за забрана на ДПС, което обаче беше прието за пълноправен претендент както от Централната изборна комисия, така и от Върховния съд.

Наложи се изборите да се отложат за 13 октомври. В листите влязоха 38 партии, а в гласуването участваха 83,9% от избирателите. Само три партии успяха да надскочат четири процентовата бариера, а получените резултати бяха застрашаващо сходни. СДС набра най-много гласове, но спечели с минимална разлика, като надвиши взетите от БСП гласове едва с 1%. Така СДС завоюва 110 места, БСП — 106, а ДПС щеше да осигурява баланса със своите 24. Земеделските партии, които сякаш повтаряха случилото се вече през двадесетте и тридесетте години, платиха за неспособността си да се обединят, докато СДС също се беше самоощетил с разцепването си на три групи, най-дясната от които държеше бюлетината на СДС по време на изборите. Над 20% от всички пуснати гласове отидоха за партии, които в края на краищата не получиха представителство в Събранието, макар че това не беше съвсем необичайно явление в посткомунистическа Източна Европа: в Румъния съответният процент беше почти същият, а в Чешката република и Словакия — и по-висок.

На 8 ноември беше създадено ново, доминирано от СДС правителство под ръководството на Филип Димитров. Димитров стана първият водач на европейска зелена партия, достигнал до министърпредседателското кресло. Неговият кабинет беше първият в България след 1944 г., който да не е доминиран от комунистите или екс-комунистите, а министър на отбраната се оказа първият цивилен на този пост след Втората световна война.

Правителството на Попов беше принудено да се справя с много трудности, но се отличи с добра служба на страната си. Под неговото управление политическият процес беше изтеглен от улиците. През единадесетте месеца, докато то беше на власт, стана и израстването на Желев като ръководна фигура. Без да може да бъде обвинен в харизматичност, той все пак си създаде репутация със своята прозорливост и благоразумие, които бяха в пълно съзвучие с нуждите на момента. От декември 1990 до ноември 1991 г. в страната се развихриха интензивни, понякога груби спорове, но нито веднъж не се стигна до конфронтация и България, която в миналото си беше изпитала толкова политическо насилие, можеше да ликува, че нейната революция остана сравнително „нежна“. И това — във време на обществени лишения, които бяха несравними с нищо след Втората световна война и се отличаваха с острота, непозната на онези западни държави, които проповядваха необходимостта от пазарни сили и демократични процеси. През тези месеци България се бе съгласила и на някои болезнени мерки с оглед оправяне на миналото й, не на последно място около случая с Георги Марков. При едно свое посещение във Великобритания президентът Желев се поклони пред гроба на Марков и обеща помощ на вдовицата му. През юни министърът на вътрешните работи призна, че е сигурен за участието на ДС в убийството, макар това да е трудно да се докаже, тъй като жизненоважни документи са били унищожени — вероятно от тогавашния шеф на разузнаването в Министерството на вътрешните работи, генерал Владимир Тодоров, избягал в Москва през май 1991 г. Категорично се отричаше обаче каквато и да е българска връзка в опита за убийство на папата през 1981 г. България всъщност започваше да си изгражда име на стабилност и здрав разум насред една балканска обстановка, която все повече се въвличаше в екстремизъм. От тази гледна точка едва ли е изненадващо, че помощта на САЩ за България скочи от 2 милиона долара през 1990 г. на 88 милиона през 1991 г.