Ричард Крамптън
Кратка история на България (36)

1. Правителството на Филип Димитров: ноември 1991 — октомври 1992 г.

Правителството на Филип Димитров щеше да остане на власт почти цяла година и не беше управлявало дълго, когато главният му противник смени своя водач. В средата на септември БСП избра за свой нов шеф 32-годишния народен представител от Пловдив Жан Виденов. През следващия месец се проведоха първите в историята на страната президентски избори. Както се очакваше, Желев, който имаше подкрепата на СДС, беше върнат на поста си, но неочаквано му се наложи да премине през втори кръг на гласуване. За подгласник той си избра поетесата Блага Димитрова.

След приключването на президентските избори правителството на Димитров вече можеше да се обърне към основната си грижа — икономическите реформи и техните социални последици.

През февруари беше приет закон за частните и чуждестранни капиталовложения, който разрешаваше чуждестранно владение на български предприятия и износ на печалби.

Проведоха се и нови банкови реформи, но смущение предизвикваше липсата на закон за приватизацията, който беше забавен в Събранието по технически причини. Към края на февруари България остана единствена страна в Източна Европа, с изключение на Албания, която не бе осъществила закон за приватизацията. Това стана чак през април, когато бе гласуван закон, основаващ приватизационна агенция и даващ на работниците предимство при покупката на акции.

През април, въпреки съпротивата на БСП, Събранието беше успяло да прокара и закон, който връщаше на предишните притежатели собствеността, конфискувана от властите през периода от 1947 до 1962 г. Предишния месец беше приет закон за приватизация на земята, който постановяваше, че всички земеделски кооперации трябва да бъдат разформировани до 1 ноември 1992 г. Когато представи проектобюджета през август, финансовият министър Иван Костов предупреди съотечествениците си за две други предстоящи задачи: нуждата да се преустрои данъчната система и да се възобнови изплащането на външния дълг. В последното направление беше отбелязан напредък през май, когато България и Германия подписаха спогодба за отлагане на търговските кредити със срок, изтекъл през март.

Икономическите реформи, ускорени до голяма степен под натиска на западните финансови институции, заплашваха постигнатия по времето на Попов през 1990–1991 г. обществен консенсус. През януари 1992 г. общото равнище на цените беше с 500% по-високо от предходната година; безработицата, дори по официални данни, беше достигнала 402 000; а инфлацията само за този месец беше 30%. И отгоре на всичко се изясни, че преди да се оправят, нещата ще станат още по-лоши. В знак на протест на 8 януари КНСБ проведе символична обща стачка с искане за по-високи заплати и пенсии, по-сигурна защита за работниците по време на приватизационния процес и по-сериозни мерки за борба с безработицата. Отзивът на повика за стачка беше хладен, но към края на месеца правителството все пак замрази цените на четиринадесет основни хранителни стоки. Ефектът на този акт не беше голям. През февруари КНСБ обяви, че прекратява постигнатото през предишната година споразумение за въздържане от стачки, а Подкрепа бойкотира тристранните срещи. През април и двете синдикални федерации се оттеглиха изцяло от споразумението, тъй като правителството не се беше допитало до тях относно повишението на цените на хранителните продукти. Към средата на лятото вълненията в обществото и промишлеността достигнаха големи размери. Стачки избухнаха в пристанищата, в здравните заведения, сред държавните служители и в транспортната система на столицата. Правителството беше принудено да отпусне 26% увеличение на заплатите на всички, които са на държавна работа.

Априлският срив на въплътения в тристранните срещи обществен консенсус имаше политически последици — той предизвика преустройство на кабинета, при което енергичният министър на отбраната Димитър Луджев беше изваден от неговия състав. Луджев беше привърженик на поддържането на близко сътрудничество с профсъюзите. Той беше критичен и по отношение на спирането на българската оръжейна промишленост — съществуваха съмнения, че големи дялове от тази индустрия съзнателно се спъват под натиска на чуждестранни конкуренти.

Освен това Луджев беше размахвал безмилостна метла, когато разчистваше въоръжените сили от хора, назначени от комунистите. В края на 1991 г. бяха пенсионирани 750 офицери, в това число и 10 генерали, въпреки че голямото мнозинство от тях вече бяха достигнали необходимата възраст. Това обаче се изтълкува като един от начините, по които правителството атакува остатъците от стария режим. Малко по-късно последва нова проява на същия дух, когато през септември Живков бе осъден на седем години затвор, макар и от независим съд. Щяха обаче да му разрешат да излежава присъдата си под домашен арест вместо в затворническа килия. Живков стана първият съден и осъден бивш източноевропейски ръководител, но процесът не можеше да донесе задоволство на правителството — обвиняемият използва съдебната зала като място за защита на собствената си кауза и при достигнатите високи равнища на безработицата и инфлацията неговото послание имаше известно въздействие. Сурово отношение към бившите комунисти беше проявено и при един разчистващ закон, който забрани административни длъжности в университетите и академиите да се заемат от лица, заемали партийни постове при стария режим. Това пораждаше дискриминация срещу многото човечни комунисти, на които през предишните години бяха възлагани незначителни партийни постове и които бяха използвали тези постове по-скоро да бранят, отколкото да преследват и потискат своите колеги.

Една странна и в много отношения трагична последица на този натиск върху бившите комунисти или назначените от тях щеше да се прояви в Българската православна църква. На 9 март патриарх Максим беше освободен от длъжност. В един доклад на парламентарната комисия по вероизповеданията се казваше, че изборът му през 1971 г. бил нередовен и се пуснаха слухове, че Максим е бил „колаборационист“. През май противници на Максим избраха митрополит Пимен за изпълняващ длъжността председател на Светия синод. През юни обаче конституционният съд заяви, че отстраняването на Максим е било всъщност неправилно, тъй като то представлява незаконна намеса на правителството в църковните дела. Поддръжниците на Пимен отказаха да приемат решението или да опразнят зданието на Светия синод и православната църква, тази в много отношения майка създателка на нацията се свлече до унизително зрелище, при което нейните свещеници поведоха ръкопашен бой по стъпалата на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Дори и едно посещение на Вселенския патриарх от Цариград не помогна да се превъзмогне разколът. Мнозина гледаха на уволнението на Максим като право дело, извършено по погрешен начин, достойна цел, постигната с недостойни средства. Във всеки случай не бяха малко хората, които смятаха правителството отговорно за разпрата.

Във вътрешните работи правителството на Димитров имаше един забележителен повод да тържествува — когато България беше приета в Съвета на Европа на 7 май 1992 г. Тясното свързване със западните организации като ЕО и НАТО бяха декларирана цел на външната политика, но се предприеха и значителни стъпки за подобряване на отношенията с Турция. Въпреки постоянните търкания на ниско равнище по такива въпроси като някои дребни нарушения на границата и незаконен лов на калкан от страна на турски кораби, на най-високо равнище отношенията между двете страни преуспяваха. На 20 декември 1991 г. беше подписана военна спогодба, през март 1992 г. Луджев стана първият български военен министър, посетил Турция след 1917 г., а през май бе сключен договор за приятелство. Не по-малко важно е, че България изигра пълноправна роля в преговорите за образуване на черноморска зона за свободна търговия — идея, лансирана първоначално от Анкара през 1988 г.

Един въпрос, който никога не би могъл да бъде чужд за българската политика, беше Македония. Наскоро след 10 ноември 1989 г. хората в България, които се смятаха за македонци, повдигнаха въпроса за признаване на тяхната самостоятелна етническа самоличност, за което бяха доста подпомогнати от властите в Скопие и Белград. Направи се опит за основаване на македонска партия в България, която да се нарича „Илинден“, но това начинание срещна отпор и „Илинден“ беше забранен. Самият Желев по времето, когато все още беше водач на СДС, изнесе откровена реч в Благоевград, в която осъди мисълта за съществуване на македонско малцинство в България. Рухването на югославската държава и обявяването на независимост от страна на правителството в Скопие значително промени нещата. На 16 януари 1992 г. България първа от всички страни призна македонската държава, въпреки че беше ясно казано, че признанието се отнася за отделна македонска държава, а не за отделна македонска нация. И Желев, и правителството бяха критикувани за това решение, но то беше опит за запазване на крехката стабилност на Южните Балкани и доста разгневи Гърция, която дотогава беше върл поддръжник на усилията на България за приближаване към Европейската общност.

Към края на лятото правителството на Димитров се изправи пред сериозни трудности, преди всичко във връзка с обхваналите страната обществени напрежения. В края на август то беше атакувано от неочаквана посока — от президента. И преди съществуваха отделни моменти на съперничество между парламент и президент по въпроси като контрола върху разузнавателните служби, но сега Желев излезе напрано на партийната политическа арена. Правителството, каза той, е ненужно агресивно в политиката си и в отношенията си; то не само е причинило социални лишения, но е и атакувало профсъюзите, печата, извънпарламентарните партии и дори църквата. СДС мина в контраатака с не по-малка енергия, но сега той имаше и причина за допълнителна тревога, защото Ахмед Доган, водачът на ДПС, на което правителството разчиташе за мнозинството си в събранието, се присъедини към президента. ДПС ставаше все по-неспокойно. Турските райони бяха засегнати от икономическите реформи на правителството дори по-зле отколкото останалите и много етнически турци смятаха, че програмата за приватизация на земята е дискриминационна спрямо тях — те отвърнаха чрез емиграция. Ако тази втора изселническа вълна продължеше, турското население щеше дотолкова да пресъхне, че да лиши ДПС от онези 4% от електората, от които се нуждаеше за представителство в Събранието. За да покаже политическата си мощ, на 17 септември ДПС поиска оставката на председателя на Народното събрание Стефан Савов. Димитров с право заяви, че Савов не е действителната цел на атаката, но погрешно заключи, че целта е реформаторският процес или дори самата парламентарна демокрация. Той нямаше възможност да спаси Савов, който подаде оставка на 24 септември.

Взаимоотношенията между Димитров и Желев се влошиха още повече през октомври, когато беше отправено обвинението, че един от съветниците на министър-председателя бил замесен в опити за нелегална продажба на оръжие за Македония. Димитров заклейми слуховете като очерняне, разпространявано от шефа на разузнавателните служби, който действал в съучастие с някои от съветниците на президента, за да дискредитира министър-председателя. Ако това беше нов рунд в борбата за контрол над разузнавателните служби, то бе също така и нов, а може би и последен гвоздей в министърпредседателския ковчег на Димитров. На 28 октомври той изгуби вота на доверие в Събранието и подаде оставка.

Сега президентът предложи на всички основни политически групировки поред да опитат да сформират или да спонсорират правителство. Пазаренето продължи повече от месец, докато встъпи в длъжност един кабинет, спонсориран от ДПС. Той се ръководеше от Любен Беров, професор по икономическа история, и се състоеше главно от безпартийни професионални експерти.