Ричард Крамптън
Кратка история на България (37)

2. Правителството на Любен Беров

През 1993 г. за първи път след 10 ноември 1989 г. България посрещна и изпрати годината със същия министър-председател. Кабинетът на Беров дойде на власт с гласовете на ДПС, мнозинството на БСП и една група от депутати на СДС, водени от Луджев.

Основните му грижи бяха кажи-речи същите, както и на предходното правителство. Икономическата реформа и нуждата от ухажване на западния капитал господстваха в политиката му, но тя беше разстроена отчасти поради видимата липса на заангажираност от страна на правителството, обструкционизма на СДС и рязкото влошаване на търговските перспективи на България, дължащо се на събитията по други краища на Балканите.

Тъкмо преди Беров да встъпи в длъжност, сред икономическия мрак блесна един рядък лъч светлина, когато през декември 1992 г. Европейският съюз оповести, че ще подпише временна търговска спогодба с България. Това обещаваше по-лек достъп до ключовите пазари на Западна Европа, но скоро последва разочарование, тъй като стана ясно, че детайлите на спогодбата биха създали прецеденти в Европейската общност. Сега се прояви почти безграничната способност на тази организация за протакане и след първоначалното съобщение трябваше да мине почти цяла година, за да се стигне до ратифициране на споразумението. Междувременно през февруари 1993 г. Беров беше оповестил един икономически „План за действие“. За идващата година той предвиждаше 4% спад на производството, инфлация от 90–100% и бюджетен дефицит от между 6 и 9% от БВП. Това, според МВФ и Световната банка, беше твърде много и годността на България за кредитиране отново беше поставена под въпрос. Неизменно чувствителен към всеки признак за завръщане на „комунизма“, СДС обяви плана за пълзящ социализъм. През август се изготвиха още планове, този път за приватизация на близо 500 средни до едри държавни предприятия, макар че мините, енергетиката и оръжейната индустрия трябваше да останат държавни.

До лятото вече трябваше да има и нещо повече от планове. Дотогава бе осъществена само една голяма приватизация — тази на Завода за царевични произведения в Разград, като повечето от акциите бяха купени от една белгийска компания. В частно владение беше върната едва четвърт от земята. МВФ на два пъти беше изразявал загриженост относно спадащия ход на икономическата реформа. Правителството беше се съгласило, че трябва да въведе акт за банкрута и данък върху добавената стойност, но никакви действителни стъпки не бяха предприети нито за едното, нито за другото. Проблемът с външния дълг беше още по-тежък. През март на едно заседание във Франкфурт Лондонският клуб на банкерите, който държи повечето кредити, предложи опрощаване на 38% от целия дълг, но правителството на Беров отказа, като настояваше за 50%.

Отгоре на всички икономически несгоди за България дойде и налагането на пълните санкции на ООН срещу Сърбия и Черна гора. България твърдо се придържаше към линията на ООН, но както и при санкциите срещу Ирак, цената се оказа ужасяваща. Железопътните и шосейни маршрути през бивша Югославия бяха традиционните главни артерии за българската търговия, особено за износа на нетрайните й продукти и единствените достъпни алтернативи, през Румъния или по море, бяха бавни и задръстени. Румънският маршрут беше дори частично затворен от една ж.п. стачка през август. През септември загубите от санкциите се изчисляваха на 2, 71 милиарда долара, за което България не беше получила нито един цент компенсации. Според една преценка цялостните загуби от санкциите, т.е. тези срещу Ирак и Либия, както и срещу Сърбия, възлизат на 13 милиарда долара или равностойността на целия външен дълг на България. В края на 1993 г. ООН най-сетне одобри транзитното преминаване на български стоки, но даде разрешение само за 15 камиона дневно и го усложни с бюрократични условия. От друга страна, тежкото положение, предизвикано от санкциите, все пак оказа някакво въздействие върху кредиторите на България. След преговори във Франкфурт се постигна съгласие дългът към Лондонския клуб (9,3 милиарда долара) да бъде намален с 50%, а лихвите, дължими от април 1993 г., да се плащат само върху 5%. МВФ се съгласи и да подпомогне финансирането на първите изплащания.

Сгъстяващият се икономически мрак през 1993 г., изглежда, породи по-скоро чувство на примирение, отколкото гняв. Имаше стачки, но те бяха по-ограничени по размер и в общи линии се свеждаха до искания за уреждане на конкретни, частни проблеми, а не за промени в правителствената политика. Когато КНСБ пое инициативата за миньорска стачка през декември например, тя трябваше да настоява за изплащането на забавени заплати и за по-рационален подход към проблемите на минната промишленост, а не за индексиране на заплатите и пенсиите спрямо инфлацията. Постоянното натякване на правителството, че националната хазна е празна и просто няма възможност за по-високо заплащане, сякаш изигра ролята си. Тенденцията през 1994 г. засега, изглежда, е да се настоява по-скоро за определени дялове от националния бюджет, отколкото за абсолютни суми. Такава беше мотивацията на стачкуващите студенти и университетски преподаватели, които изискваха 2% от националния бюджет да се отделят за висшето образование — те не се бореха за определени парични суми. По подобен начин и недоволните офицери от армията, когато подписаха протестната си декларация през март същата година, настояваха за дял от бюджета.

В политическо отношение, докато правителството на Димитров беше обвинявано, че преследва прекалено жестоко бившите комунисти, Беровата администрация трябваше да понася постоянни упреци, че се стреми да рекомунизира страната. Един от нейните първи актове беше да осигури освобождението на Луканов, арестуван предишната година, а в началото на 1993 г. тя още повече разгневи СДС, като отказа да разреши разкриването на полицейските досиета от преди ноември 1989 г. и се опита да уволни някои критични личности в средствата за масово осведомяване, в това число и директора на Българската телеграфна агенция. Парадоксално е, че процесът на земеделската приватизация беше заклеймен като прикрита рекомунизация, тъй като в ликвидационните съвети, които трябваше да надзирават този процес, преобладаваше старата номенклатура и те учредяваха местни кооперативи, които не бяха нищо друго, освен ТКЗС-та с различно название. Обвинението беше пресилено, но то наля масло в огъня на нарастващото разочарование и резигнация в СДС — чувство, усилено от дезертьорството в неговите редици. През март беше сформиран Новият съюз за демокрация, който през юни щеше да бъде последван от Гражданското обединение за републиката (ГОР), което набра членовете си както от БСП, така и от СДС.

Основаването на ГОР беше резултат от нарастващото напрежение, което сякаш ставаше неотменна част от летния сезон в България. На 13 май бившият председател на Събранието Савов беше съборен на земята от полицай по време на демонстрация. СДС хвърли вината върху правителството и президента и поиска незабавни общи избори. В самото Събрание СДС предложи вот на недоверие на правителството. Това ставаше за трети път, откак Беров дойде на власт. През юни край президентството беше издигнат „палатков град“ и един виден депутат от СДС, Едвин Сугарев, обяви гладна стачка, заплашвайки да умре от глад, ако Желев не си подаде оставката.

Положението се облекчи към края на месеца, когато Желев намекна, че през ноември може да се проведат избори. Сугарев прекъсна гладната си стачка и палатковият град беше демонтиран, но летните вълнения все пак взеха една политическа жертва: Блага Димитрова подаде оставка, като се оплака, че до нея не са се допитвали достатъчно и че над страната надвисвала някаква форма на диктатура.

До края на годината и в началото на 1994 г. повечето наблюдатели биха диагнозирали политическата болест на България не като начална степен на диктатура, а като нерешителност. Икономическите реформи се забавяха, левът започна да показва признаци на сериозна слабост по отношение на долара и другите западни валути, а приватизацията съвсем не напредваше така бързо, както би се искало на западните съветници, кредитори и потенциални инвеститори. През януари 1994 г., независимо от ранните планове за пълна приватизация до края на 1993 г., в частно владение бяха върнати едва 46% от селскостопанската земя. Много от старите страхове не бяха уталожени, а бяха се надигнали и нови.

Що се отнася до първите, страхът от рекомунизация беше съживен от съдебния закон, внесен през октомври 1993 г. и одобрен от Събранието през следващия февруари. Той постановяваше, че никой не може да бъде назначаван за съдия или прокурор, ако няма петгодишен стаж на такъв пост. Това значеше, че ще могат да се кандидатират само онези, които са били приемливи за комунистическия режим, и че личности като настоящия главен прокурор, Иван Татарчев, който беше съдил с безпощадна ревност бивши комунистически знаменитости и най-вече Живков, ще трябва да си отидат. По времето на писането на тези редове все още не е ясно дали законът ще бъде предаден в конституционния съд.

За мнозинството от българите старият страх от рекомунизация беше по-малко реален, отколкото новият от това, че гражданският ред ще бъде подкопан от организираната престъпност. Отслабването на полицейския контрол доведе до това много преди прикривани операции да излязат наяве и много повече нови такива да бъдат внесени от чужбина. Във времена на голямо икономическо затягане бързи и лесни пари можеха да се спечелят от проституция, трафикантство на наркотици, а в последно време и от нарушаване на санкциите срещу Сърбия и Черна гора. Организирани рекетьори неизбежно се наместиха навсякъде, където се предлагаше толкова богата плячка, и при една деморализирана и дезорганизирана полиция заплахите за обществения ред бързо нараснаха. През януари 1994 г. полицаи в София застреляха двама членове на антитерористичното поделение, участващи в секретна операция. Инцидентът предизвика взрив от масово осъждане на полицейската некомпетентност. Не по-малко неприятно за правителството беше и откритото пресичане на сръбската граница. През януари 1994 г. беше изнесено, че поне 85 превозни средства на ден преминават през границата тежко натоварени, обикновено с гориво, и се връщат празни. През март един български плавателен съд, корабът „Хан Кубрат“, беше видимо отвлечен с 6000 тона гориво, които разтовари в Сърбия. Правителството изглеждаше парализирано пред лицето на такава организирана престъпност, независимо от призива на Желев през януари за смазване на злосторниците и корупцията в правителството и полицейските сили.

Едно от обясненията за очевидната парализа на правителството беше, че кабинетът вече нямаше сигурно мнозинство в парламента. След като двама депутати от ДПС напуснаха редиците на своята партия през февруари 1994 г., тази партия вече не държеше баланса на властта. Каквато и да е подкрепа за правителството в момент на опасност сега трябваше да се купува от различни групи, които да включват и БСП заедно с поне две от формациите ДПС, НСД и ГОР (СДС не допускаше никаква възможност самият той да окаже подкрепа на Беровата администрация). ДПС показваше нарастващи признаци на загриженост, не на последно място относно бъдещето на тютюневата промишленост, в която бяха заети толкова много етнически турци, и през февруари то се обърна към СДС с предложения за ново съюзничество. Но веднъж изгубило силата си да гарантира мнозинство в Събранието, ДПС беше много по-малко привлекателно като партньор и Димитров не се изкуши да падне в обятията му. Наскоро след това възникна нова пречка за създаване на силно правителство, когато министър-председателят получи сърдечна криза и трябваше да се подложи на операция за байпас.

Както при Димитров, така и при Беров външната политика на България остана насочена предимно на запад, въпреки че приятелските отношения с Русия продължаваха да се поддържат. Известно разочарование донесе решението на ръководството на НАТО от януари 1994 г. източноевропейските държави да не се допускат до членство, но България скоро се присъедини към достъпната алтернатива Партньорство за мир. Във външните работи обаче, естествено, доминираше кризата в бивша Югославия. България, както беше отбелязано, винаги се е придържала строго към санкциите на ООН и прилежно е оставала неутрална. Тя се е дистанцирала от всякакви признаци на намеса в Македония и призна тази държава дори с цената на накърняване на отношенията си с Гърция, един от големите й търговски партньори. През март 1994 г. Гърция блокира целия трафик от Македония, част от който намери алтернативен маршрут през Бургас.

Гръцката акция срещу Македония изведе на преден план един потенциално важен страничен резултат на югославската криза — предложения и възторжено лансиран от турското правителство план за изграждане на голяма нова транспортна връзка от Дуръс в Албания през Скопие и София до Истанбул. Проектът е получил подкрепата на Европейската банка за реконструкция и развитие и ако се осъществи, ще бъде първата нова голяма източно-западна връзка през полуострова от времето, когато римляните са строили Виа Игнатиа. Той би реализирал и плановете за връзка между София и Скопие, за която българските правителства преди Първата световна война напразно настояваха. Целта на новата връзка е да отърве балканските държави от зависимостта им от северно-южните пътища през Сърбия или Гърция, зависимост, чиято цена след разпадането на Югославия се оказа толкова висока.