Ричард Крамптън
Кратка история на България (31)

Живковата ера от началото на шестдесетте до началото на осемдесетте години

От времето на предполагаемия военен заговор през 1965 г. за Живковото управление не е имало друга сериозна заплаха. Той предприема бързи действия, за да не даде възможност през 1968 г. да бъде застрашена нито неговата власт в партията, нито властта на партията в обществото. Когато от Прага светват сигналите за опасност, българската партия отправя призив за разширяване на обществената мощ на Отечествения фронт чрез включване в него на организации, които досега не са попаднали в хватката му, организации толкова невинни и привидно аполитични като Славянския комитет и Комитета за трезвеност. Същевременно партията изисква надзор над дейността на всички организации, които се занимават с общинско-жилищни, градски и социологически проблеми, както и със снабдяването на населението с храна и други стоки. Вътре в партията трябва да има „желязна дисциплина“ и пълна преданост към демократическия централизъм; събират се и партийните книжки, за да могат да се оплевят неблагонадеждните. Българската партия няма намерение да се поддаде на чехословашката болест.

Още не е отминало въздействието на скорошните събития в Чехословакия, когато Живков укрепва своите позиции и позициите на партията в оповестените през 1971 г. нова конституция и нова партийна програма. В преамбюла на новата конституция се казва, че тя се основава върху социалистическата революция през 1944 г. и по-нататъшното развитие на напредналото социалистическо общество и пълната народна демокрация в България. България остана народна демокрация, но сега вече е и „социалистическа държава на трудещите се в града и селото начело с работническата класа“. Партията, която не се споменаваше в Димитровската конституция, сега е призната за „ръководната сила в обществото и държавата“ и трябва да насочва „изграждането на развито социалистическо общество в братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз“. По-нататък се казва, че българската младеж трябва да се възпитава в духа на комунизма. Членството на България в социалистическия лагер също е осветено от новата конституция. Признати са четири вида собственост: държавна, кооперативна, на обществени организации и частна, като последната обхваща недвижима и движима собственост, достатъчна за нуждите на личността и семейството.

Най-новаторската черта на новата конституция е Държавният съвет. Новото образувание заменя Президиума на Народното събрание като върховен орган на държавната власт и трябва да упражнява както изпълнителни, така и законодателни функции. Той има законодателна инициатива, въпреки че всички закони, макар не и постановленията и решенията, трябва да се одобряват от Събранието. Що се отнася до изпълнителната страна, освен стандартната отговорност за обявяване на война, подписване на договори и т.н. Държавният съвет поема и някои от контролните или надзорни функции, които в повечето други източноевропейски системи са изцяло грижа на партията. Държавният съвет ще се състои от председател, който е държавният глава, и двадесет и двама членове, които могат да се набират както от политическите партии, така и от масовите организации. Председателството на Държавния съвет се поема от Живков, който предава министър председателството на Станко Тодоров. Новата конституция разширява пълномощията на местните народни съвети, като им дава повече власт в управлението на местните стопански дейности, но съветите стават и по-отговорни пред своите избиратели, пред които сега ще трябва да дават отчет поне веднъж годишно.

Партийната структура, така както е дефинирана в новата програма от 1971 г., е ортодоксална. Демократическият централизъм изисква всяко партийно образувание да се подчинява на по-горното и да избягва всякакъв вид „хоризонталност“. В съответствие с „териториално производственото начало“ низовите партийни организации трябва да се основават върху местоработата, но по-висшите са териториални, като възхождат през районните към градските и окръжни комитети и най-накрая до самия централен комитет. От 1971 г. известна организационна самостоятелност се забелязва в тенденцията, освен партийните конгреси, които се провеждат редовно на всеки пет години, да се свикват и партийни конференции.

След рутинните декларации за преданост към КПСС и неизбежната победа на социализма в битката му срещу капитализма, „социалдемократическите илюзии“ и опортюнизма на ултралевите програмата от 1971 г. преминава към определяне на най-важната непосредствена задача на партията като изграждане на развито социалистическо общество, в което всички видове собственост и функционални различия постепенно ще изчезнат. Държавните и кооперативни земеделски стопанства ще се слеят и в по-далечна перспектива технологическите и организационни промени ще доведат до заличаване на границата между земеделския и индустриалния труд. Така нацията ще се състои изцяло от работническа класа, а партията на работническата класа ще стане партия на целия народ. По време на тази еволюция системното приложение на науката и технологията ще осигури материалното богатство, необходимо за постепенното преминаване през развития социализъм към първите степени на комунизма.

От момента, в който поема цялата власт в началото на шестдесетте години, Живков брани собствените си позиции чрез чести смени на партийни и правителствени ръководители, като, общо взето, успява да поддържа равновесие между консерватори и реформатори, стари и млади. Повечето от тези смени не означават нищо по-зловещо от прехвърляне от една на друга длъжност или партиен пост, но през май 1977 г. се стига до съществена промяна. Борис Велчев е изваден от политбюро и неговото отстраняване е последвано не само от множество смени в редица провинциални партийни организации, но и от подмяна на партийните билети, при която 38 500 души изгубват партийното си членство. Заявява се, че Велчев е бил твърде амбициозен, но без съмнение причините за свалянето му са по-съществени и е вероятно той да е развил склонност към по-либерална политика у дома и малко повече независимост във външните работи. Неговото отстраняване може също да е имало за цел да послужи като предупреждение за всеки, който би понечил да се свърже с растящото неспокойствие, което се чувства и в България, както и в другите страни на Източна Европа, към края на седемдесетте години, когато Хелзинкските споразумения и особено зараждането на еврокомунизма създават нови надежди за либерализация в страната. В същото време икономиката започва да усеща въздействието на причинените от поскъпването на петрола през 1973 г. трусове на Запад. Годините на оптимистичен растеж започват да отстъпват пред един по-суров период и както Полша скоро ще покаже, разочарованото население и спадащата икономика могат да се окажат избухлива смес.

Ако дисциплинирането на Велчев е било извършено с цел да пререже нарастващото вътрешно недоволство още в корена му, то не успява и през декември 1977 г. в речта си пред третата национална конференция на младите писатели Живков за първи път се позовава публично на дисидентството в България. През март следващата година се заговорва за тайната публикация на копираната от чешката харта, макар и останала неподписана „Декларация ’78“, а през май идва новината за антикомунистическа демонстрация. Неудобствата за правителството се задълбочават от обвинения в съучастничество на властта в смъртта на писателя-емигрант Георги Марков в Лондон през септември и в покушението върху друг емигрант в Париж няколко седмици по-рано.

На този фон започва политическият трус в Полша, на който Живков реагира със забележително умение и ловкост. През 1980 г. той изпраща циркулярно писмо до окръжните партийни секретари, с което ги предупреждава за важността на събитията в Полша и призовава да се преразгледат икономическите приоритети и да се възприеме по-внимателен подход към хората от страна на партийните функционери. И двата призива са чути. Магазините се напълват с храна и потребителски стоки и за да се оздрави образът на партията, официалните привилегии се орязват, а „тезисите“ за XII партиен конгрес, насрочен за април 1981 г., са обнародвани необичайно рано, за да дадат на народа възможност да ги разисква, което той прави с удоволствие.

Всъщност българското ръководство няма сериозни основания да се бои от полската зараза. Живковият режим не е изгубил нищо от обществената си сила: българската икономика, макар и изправена пред натрупващия се валутен дълг, не е в такова бедствено положение като полската; българите нямат алтернативния център на преданост или национална идентичност, която предлага на поляците римокатолическата църква; и традиционният български отговор на една непопулярна политическа система е по-скоро апатия и оттегляне, отколкото опозиция и конфронтация.

По време на напреженията към края на седемдесетте години Живков прави едно от своите най-интересни политически назначения, когато дъщеря му Людмила Живкова е избрана в политбюро. Родена през 1942 г., тя е първият член на ръководството, израсъл и образован почти изцяло при социализма. Образованието й е необикновено привилегировано и широко — тя е била аспирант в Оксфорд, но бързо намира общ език с по-малко облагодетелстваните от собственото й поколение. През 1971 г. е назначена за заместник-председател на Комитета за изкуство и култура, а четири години по-късно става негов председател. През 1976 г. са й възложени и радиото, телевизията и пресата. През 1980 г. става председател на комисията на политбюро за наука, култура и изкуство, но през същата година започва да показва публично признаци на личен интерес към мистицизъм и нематериалистически идеи от рода на будизма и дъновизма, едно развитие, което е посрещнато възторжено сред част от по-младата българска интелигенция. По-широко одобрение намира силно националният привкус, който тя придава на българската култура. Без какъвто и да било открит намек за антисъветизъм Живкова набляга на самостойната култура идентичност и постиженията на България; тъкмо под нейната егида през 1981 г. българите честват 1300-годишнината от основаването на първата българска държава и отбелязват събитието между другото и с откриването на новия дворец на културата в София, който впоследствие получава нейното име. Назначаването на Живкова, на което отначало се гледа като на пример за семейственост, се оказва едно от най-популярните, които българският партиен шеф някога е правил.

Популярността на Живкова дължи много на нейното безшумно, но твърдо наблягане на националната самобитност на България в културната област, но това не помества баща й от абсолютната му вярност към Съветския съюз във външната политика, тъй като неговата политическа власт винаги се е крепяла до голяма степен на това, че е най-любимият български син на Москва. През септември 1973 г. Живков отбелязва, че България и Съветският съюз ще действат „като един организъм, който има едни бели дробове и се оросява от единна кръвоносна система“, и по важните въпроси като отношенията между Изтока и Запада, разоръжаването, Афганистан, Близкия изток и Централна Америка позицията на София винаги е била трудно отличима от московската. Тази тясна обвързаност с Москва носи на България икономически облаги, а на Живков — политическа сила, но може да се каже, че ако той не беше избрал сам такава политика, във всеки случай щеше да бъде подложен на силен натиск да го направи, защото България все още заема жизненоважна стратегическа позиция на Балканите. Нейната близост до проливите остава важна, но освен това тя е и единствената държава от Варшавския пакт, която граничи с две натовски страни, Гърция и Турция, в добавка към което е и съсед на две социалистически държави, Югославия и Румъния, чиято обвързаност със Съветския лагер е съмнителни.

Сервилността спрямо СССР не е толкова очебийна в балканските работи, към които след падането на Хрушчов Москва вече не проявява толкова силен интерес, въпреки че тъкмо поради съветската неприязън към многостранните като противопоставени на двустранните споразумения българите провалят гръцките усилия за укрепване на балканската солидарност към средата на седемдесетте години. В общи линии обаче относителното пренебрежение на Балканите от страна на Съветския съюз позволява на режима в София да бъде по-настъпателен в дипломацията на полуострова, едно развитие, благодарение на което сервилността му в други области става по-приемлива за мнозина българи. Дори преди падането на Хрушчов през юни 1964 г. България постига споразумение с Гърция, отношенията с която отдавна не са изостряни от действия на НАТО в тази страна и от опитите на България да заселва по общата граница гръцки комунистически емигранти. Добрите отношения с Румъния са оцелели въпреки хладината на Чаушеску спрямо Съветския съюз и неудобството от непрекъснатото отлагане на съвместните икономически проекти като хидро-електрическата програма, огласена за първи път през 1962 г. и все още неначената двадесет години по-късно. Към края на шестдесетте години се забелязва рязко подобрение в отношенията с Турция. През октомври 1969 г. е подписана изселническа спогодба за някои български турци, а през 1976 г. Живков става първият български ръководител след войната, който посещава Турция. До 1979 г. 50 000 български турци са си заминали въз основа на спогодбата от 1969 г., чието неподновяване се оказва предзнаменование за сериозното влошаване на българо-турските отношения в средата на осемдесетте години.

Най-трудните балкански взаимоотношения са тези с Югославия. Консерваторите в българското ръководство някога негодуваха срещу режима, който по тяхно убеждение е виновен за падането на Червенков, и ако тези чувства не са от особено значение след 1962 г., македонският въпрос остава и представлява основа, върху която българите, комунисти и некомунисти, могат да се обединят. През 1965 г. българите престават да признават „македонеца“ като малцинствена народност и това е последвано от дрязги около легитимността на македонския като самостоятелен език. В „Македонският въпрос: историко-политическа справка“, памфлет, издаден за партийните членове през 1969 г., а впоследствие разпространен по-широко, българите преминават в нападение, като заявяват, че две трети от населението на Югославска Македония са етнически българи. В началото на седемдесетте години напрежението донякъде спада. Живков, който винаги е изглеждал умерен по този въпрос, прави успокоителни изявления относно липсата на териториални претенции от страна на България, но на неговата умереност невинаги се отвръща по същия начин. През ноември 1972 г. при един опит вероятно за облекчаване на затрудненията в Хърватско Тито отново издига плашилото на българския експанзионизъм, като казва на слушателите си в Скопие, че българите трябва да забравят „илюзиите, основани върху далечното минало“. Към края на седемдесетте години, когато и двете държави са обезпокоени от вътрешни несъгласия, а историческото им съзнание се изостря от поредица вековни годишнини, въпросът отново пламва, за да достигне до връхната си точка през 1979 г., когато възрастният член на българското политбюро, Цола Драгойчева, твърди в мемоарите си, че през войната югославската партия не е устояла на едно споразумение решаването на македонския въпрос да се остави за след приключването на бойните действия. Председателят на Македонската академия на науките отговаря, че ако мемоарите не са фалшификация, Драгойчева трябва да не е добре. След тази грозна размяна кавгата утихва, ако не се смятат спорадичните академични припламвания. Живков неведнъж е призовавал към по-добри отношения с Югославия и през 1980 г. той присъства на погребението на Тито. България не създава никакви трудности по време на косовските безредици през следващата година, въпреки че през това лято един българин е убит при граничен инцидент. Търговията между двете страни е нараснала значително и в граничните градове се провежда поредица събори на дружбата.

Освен подобрението на отношенията между България и нейните съседи през средата на шестдесетте години се забелязват и много повече контакти със Запада. През октомври 1966 г. деголовска антиамериканска Франция създава необходимата атмосфера за първото посещение на Живков в западна страна. През декември 1973 г. с федерална република Германия са установени пълни дипломатически отношения, а друг забележителен поврат е отбелязан през юни 1975 г., когато Живков е приет във Ватикана от папа Павел VI. В резултат на тази среща римокатолическите епископи от латинския ритуал са най-сетне официално признати от софийския режим и през ноември 1975 г. на група български поклонници е разрешено да отпътуват за Рим. Към 1979 г. 70 000-те римокатолици в България за пръв път след края на четиридесетте години вече имат пълен комплект епископи.

Развивайки отношенията си със Запада, българският режим заедно с това установява връзки и с Третия свят. Страната отдавна приема студенти от тези краища, макар и невинаги с желания резултат, тъй като през 1965 г. учещите в София африканци излизат на улицата, за да протестират срещу отношението към тях. Значително е и движението в обратна посока и до осемдесетте години на работа в Африка, Азия и Латинска Америка заминават голям брой български инженери, лекари, медицински сестри и технически съветници. През 1981 г. над 2000 души български медицински персонал работят в Либия, която по това време е третият по значение търговски партньор на България след Съветския съюз и ГДР. Развиващите се отношения на България с по-широкия свят се отразяват и във факта, че между 1978 и 1983 г. наред с всички европейски страни от Варшавския пакт Живков посещава и Нигерия, Мозамбик, Ангола, Южен Йемен, Гърция, Виетнам, Лаос, Камбоджа, Мексико, Куба, Ирак, Либия, Малта, Сирия (където първи от социалистическите ръководители се среща с Ясер Арафат), Индия, Турция, Япония, Северна Корея и Монголия, освен което той приема държавните глави или други ръководители на повечето от тези държави, както и на Иран, Етиопия, Замбия, Афганистан, Гренада (Майкъл Бишоп), Конго, Гвинея и Алжир.

Във вътрешните работи режимът Живков не проявява повече независимост и самостоятелност, отколкото във външната политика и повече отколкото обикновено са му признавали чуждестранните наблюдатели. Заздравяването на Живковия контрол върху партията, тайната полиция и армията приблизително съвпада с доизграждането на българската индустриална база. Дотогава разширяването на промишлеността е било сравнително лесно, тъй като колективизацията е подкарала маса прогонени от земята си селяни към трудовата борса, а режимът е насочил наличния капитал към тежката индустрия. Към 1969 г. в индустриалното производство са заети 82% от работната сила в България срещу 37% за 1948 г. Толкова бърза и масова социална революция не е могла да бъде извършена без огромни размествания и страдания. Включването на неопитни бивши селяни в промишлената работна сила, често пряко желанието им, не допринася за нейната ефективност и управлението на стопанството не е улеснено от насилственото сливане на 6109-те промишлени единици от 1947 г. в 1650-те от 1960 г. Плюс това България не е застрахована от сталинистката мегаломания, която поразява всички източноевропейски икономики. Гигантският металургичен комбинат в Кремиковци, недалеч от София, открит през ноември 1963 г. и погълнал една пета от всички капиталовложения в индустрията за предишните две години, се оказва катастрофален. Отдавна се знае, че близко разположените ресурси от желязна руда, които заводът трябва да експлоатира, са недостатъчни, и както рудата, така и въглищата трябва да се внасят, което затруднява железопътната система и пристанищните съоръжения.

След като излишната работна ръка е усвоена и индустриалната база е завършена, по-нататъшният реален икономически растеж трябва да се търси в увеличението на производителността. Същевременно се забелязва нарастваща политическа необходимост от разгръщане на производството за потребление, за да се възнагради народът за неговата устойчивост. Ангажираността на режима с последната задача е ясно декларирана в една резолюция, приета на пленума на централния комитет през декември 1972 г. Това заявление за насоките на икономическото развитие допълня неотдавнашните формулировки на новата конституция и новата партийна програма и предлага примамливата перспектива на по-високи заплати, повече жилища и по-големи вложения в потребителското производство.

По време на колективизацията и изграждането на базата на тежката индустрия българската политика е следвала отблизо съветския модел, а през началото на шестдесетте години Живков копира Хрушчов в чертането на дългосрочна икономическа стратегия, която става предмет на обсъждане на около 28 000 публични събрания. След падането на Хрушчов обаче Живков започва да разчита повече на собствените си хрумвания и да формулира или импровизира по-самостоятелни политически ходове, което може да обясни честото експериментиране, характерно за българската промишленост, земеделие и администрация от средата на шестдесетте години нататък.

След „Тезисите“ от 1959 г. Живков се втурва за пръв път в експериментаторството през декември 1965 г. с обнародването на програма за икономическа реформа, която през април следващата година е приета от пленум на централния комитет. Общите принципи на реформата са децентрализация при взимането на решения в икономиката, по-широко използване на печалбата като мотивация и обвързване на заплащането с продукцията. На практика това означава, че отделните предприятия сега ще могат да продават както излишния си капитал, така и свръхплановата си продукция. След като веднъж са произвели артикулите от съставения от правителството приоритетен списък, предприятията ще са свободни да изработват и продават каквото сами решат, а на някои дори се дава право да търгуват в чужда валута. Новата концепция за „планиране отдолу“ означава, че предприятията ще подготвят сами проектите си, които след това ще се координират с другите заводи в същия сектор посредством механизма за централно планиране и четиридесетината обединения, които контролират различните области на икономиката. Заплатите и натрупването на капитал ще трябва да се обвържат с доходността на съответното предприятие и отсега нататък директорът на всеки завод ще бъде длъжен да се консултира с избраните от работниците „производствени комитети“. В сравнение с югославската система на самоуправление това е малка стъпка, но тя е голям скок напред в българския контекст.

До 1969 г. планът за реформата в общи линии е изоставен. Един пленум през юли 1969 г. приема нов подход към националната икономическа стратегия и призовава към „усъвършенстване на централизираното планиране“. През 1970 г. икономическите обединения получават по-голяма власт над съставните предприятия и нареждане да заменят планирането отдолу с предишната практика на спущане на плановете от съответния отдел на министерския съвет. В същото време плахите опити за работническа демокрация са пресечени чрез упълномощаването на утвърдените профсъюзи да господстват над производствените комитети. Планът за реформата е станал жертва на два фактора: неговите резултати, които отначало са определено насърчителни, до 1968 г. стават разочароващи, а събитията в Чехословакия са направили експериментирането политически опасно.

Краят на реформите не се отразява на растящата специализация в индустриалното производство, породена от търсенето на по-висока производителност. През 1965 г. със Съветския съюз се сключва спогодба, според която България ще сглобява автомобили и камиони, произведени в СССР, а през следващата година един подобен, но краткотраен договор се подписва и с Франция за монтиране в България на леки коли Рено. България развива също корабостроене и производство на железопътни вагони и електротелфери. Към 1975 г. една трета от промишлената й продукция се пада на транспортните стоки. Към това време СИВ също е започнал да се ориентира към по-голямо международно разделение на труда в челните индустрии и съгласно тази програма България трябва да снабдява Източна Европа с магнитни дискове и други важни компютърни части. Към края на седемдесетте години тя произвежда и цели компютри.

Специализацията в СИВ не възпрепятства търсенето на икономически контакти с несоциалистическия свят. Масовият туризъм, голяма част от който идва от Запада, е оставил грозния си отпечатък върху черноморското крайбрежие през шестдесетте години и до следващото десетилетие се е превърнал в основен източник на твърда валута за България. През 1975 г. се сключват десетгодишни договори за икономическо сътрудничество с Португалия и, което е много по-важно, със Западна Германия. Подписани са и споразумения, съгласно които западни концерни като Волво, Швепс, Шел, Оксидентал петролеум и — в началото на осемдесетте години — Доу кемикълс и Пиер Карден трябва да предоставят лицензи за производство и продажба на техните продукти в България. Връзките със Запада имат за цел да осигурят на България кредита и технологическия опит, необходими за повишаване на производителността и повдигане на жизнения стандарт в страната, но свързването със западната икономика означава и излагане на флуктуациите на свободния пазар. След средата на седемдесетте години стойността на западните стоки, опит и преди всичко кредит тревожно нараства. Към края на десетилетието дълговете на България към Запада са достигнали 3,7 милиарда долара и поглъщат 38% от приходите й в твърда валута. Положението на България е станало още по-опасно поради факта че единствените стоки, които Западът би купил от нея, са земеделски или преработени земеделски произведения, тъкмо онези артикули, които селскостопанската политика на Европейската икономическа общност иска да изключи. Европейският протекционизъм е донякъде преодолян чрез разработване на пазари в Скандинавия, Северна Америка и Япония, в резултат на което през 1979 г. износът за несоциалистическия свят е със 78% по-висок от предишната година, а до 1982 г. валутният дълг е смален наполовина и е взет под контрол, в немалка степен благодарение на факта, че съветският петрол, внасян на благоприятни цени, се препродава за добра печалба в твърда валута.

Реформата в селското стопанство започва през 1968 г., когато се осъществява новият правилник за ТКЗС-тата. Изплащаната на бившите собственици поземлена рента, която е спадала по отношение на техния доход, е отменена. Гарантирани са минималните възнаграждения и работниците трябва да се групират в постоянни бригади, които ще имат известна вътрешна автономия и ще обработват определените им участъци земя.

През 1969 г. стават по-големи промени. Седем ТКЗС-та във Врачанско с 40 000 работници и обща площ от 38 700 хектара са събрани в нещо като федерация. По-късно през същата година и други са слени по същия начин и през април 1970 г. един пленум на централния комитет одобрява общото прилагане на тази линия. Новите така сформирани единици са аграрно-промишлените комплекси, или АПК. На теория този втори тур на обединяването е доброволен, като съставните държавни и кооперативни стопанства запазват автономността си, но АПК-тата бързо развиват вътрешна централизация и с указ от 1975 г. много от тях се редефинират като „единни производствено-териториални единици“ и следователно престават да бъдат федерации от отделни звена. Всяко АПК има своя собствена партийна организация, дава работа на поне 6000 работници, обхваща между 20 000 и 30 000 хектара и обикновено включва пет-шест села, едно от които е определено за административен център и има или бързо придобива удобствата на малък град.

Съображенията, на които е основана реформата, са, че опиращата се върху сходства на климата и терена хоризонтална интеграция ще улесни специализацията в земеделското производство и затова отделните АПК трябва да се съсредоточат върху най-много три основни култури и да отглеждат само един вид добитък. Планира се също в по-далечна перспектива АПК-тата да се свържат тясно с промишлеността и търговските сдружения. Живков е заявил пред Априлския пленум, че в селското стопанство трябва да се въведат промишлена технология и управленски дейности и че в рамките на АПК-тата трябва да се построят индустриални предприятия. През 1973 г. се провежда краткотраен експеримент, съгласно който известен брой АПК се включват в индустриални обединения, за да образуват промишлено-аграрни комплекси.

По-тясното обвързване на земеделие и промишленост е от голямо значение. Ако развият индустриален капацитет, АПК-тата биха могли да спомогнат за спиране на притока към градовете и по този начин биха облекчили натиска върху жилищното осигуряване в градовете, но много по-важни от тези евентуални обществени ползи са политическите импликации. АПК-тата трябва да слеят държавните и кооперативни земеделски стопанства в нов вид обществена собственост, който няма идеологическите недостатъци на колективното притежание. Освен това, ако се осъществи планираната специализация на земеделската продукция и ако тя се проведе по индустриален начин, тогава в съгласие с партийната програма от 1971 г. селскостопанският труд би станал неотличим от промишления. Така би било нанесено окончателното поражение на Стамболийски и неговите идеи за това, че земята може да предложи различни видове работа и да отърве България от бедите на специализирания труд и градския живот. Всъщност уеднаквяването на българското общество би трябвало логично да доведе до закърняване на земеделската партия, тъй като една държавна система, която се състои единствено от работници, не би имала нужда от никаква друга политическа организация, освен комунистическата партия. В това отношение АПК-тата са съществено допълнение към партийната програма от 1971 г., чиято цел е създаването на „развито социалистическо общество“.

Към началото на осемдесетте действителността влиза в противоречие с теорията, не на последно място, защото, макар АПК-тата да са били организационното ядро на българското селско стопанство в продължение на десетилетие и половина, значението на „личния“ участък не е намаляло. Участъкът, обикновено между два и пет декара, формално не е частна собственост и не може да се продава, да се ипотекира или да се обработва с наемен труд, но продукцията му е на разположение на индивида или семейството, което го обработва. Местните кооперативни ръководители често имат двойствено отношение към личните участъци, но през 1979 г. делегатите на една специална конференция похвалват приноса им към националната икономика и призовават за по-голямо производство на малогабаритно селскостопанско оборудване, подобрени семена и по-евтини торове за нуждите на тези участъци. През 1981 г. някои от ограниченията върху частното скотовъдство се вдигат и през 1982 г. едно постановление приканва личните участъци да играят важна роля в разработването на периферните земи, особено в планините. Не е трудно да се види защо личните стопанства са на такава почит. Въпреки че обхващат едва 12, 9% от цялата обработваема земя, от тях през 1982 г. идва една четвърт от националната селскостопанска продукция, която осигурява 33% от зеленчуците, 51% от картофите и 26,6% от плодовете; макар да произвеждат само 2,6% от цялата зърнена реколта, те отглеждат 21, 9% от фуражното зърно, като всички тези цифри стават още по-внушителни, ако се вземе предвид фактът, че много от участъците са разположени на по-бедните земи в кооператива. Може би тук в привързаността си към своите лични участъци българските селскостопански работници продължават националната традиция на дребното селско земеделие.

Към края на седемдесетте години става ясно, че макар поредицата от реформи да е донесла известно подобрение на жизнения стандарт, напредъкът не е толкова бърз, колкото се е предвиждало и обещавало. Плановите цели остават в общи линии непостигнати. Не са преодолени нито дефицитите, нито нередовността на доставките, нито капризите на качеството. Очевидно имайки предвид Полша, ръководството признава, че в миналото от икономиката и нейната работна сила се е изисквало прекалено много, и когато през 1981 г. се оповестява осмият петгодишен план, неговите занижени и по-реалистични целеви показатели свидетелстват, че е извлечена поука от неуспеха на предшествениците му (вж. табл. 5).

По-реалистичната преценка на икономическите възможности не означава, че е дошъл краят на реформаторския дух. През март 1979 г. един пленум на Централния комитет утвърждава система от реформи, която трябва да се приложи до началото на 1982 г. и сега е добила известност като българският НИМ или нов икономически механизъм. НИМ трябва да помогне на България да се приспособи към новите технологически промени, да повиши равнището на производителността си, да подобри качеството на стоките и услугите и да увеличи конкурентоспособността на българските стоки на световния пазар, така че да бъдат елиминирани търговските дефицити и дълговете в твърда валута. Неговата обща цел е определена като осигуряване на „нов подход към управлението на икономиката в условията на научно-техническата революция“. Методите му трябва да се основават върху децентрализация, демокрация, конкуренция, използване на пазарните сили и самозадоволяване на отделните производствени звена. Децентрализацията ще доведе до намаляване на силата на централния план, който сега ще трябва да се ограничи с такива общи задачи като набелязване на брутните печалби и приходите в чужда валута, надзор над научния и технически прогрес и разпределение на новото капитално строителство. Вече няма да има пряко ръководство на отделните предприятия от централните стопански министерства и икономическата бюрокрация трябва рязко да се намали. През януари 1984 г. едно постановление, с което се отменят всички административни равнища между централните съвети на АПК и съставящите ги бригади, закрива с един удар 11 500 административни длъжности. Съществува и заплахата всяка по-висша инстанция, която причини стопанска вреда на по-нисша такава, да трябва да плаща компенсация дори ако се наложи тази компенсация да се събере от фонд работна заплата на висшата инстанция. Това е драконовска мярка, целяща да реши проблема за снабдяването, който тормози повечето централизирани, планови икономики.

Всяко предприятие трябва да получи от централната планова власт държавен план или общи насоки за производството през идващата година. Във всяко предприятие администрацията трябва съвместно с отделните работни звена или бригади да определя най-добрите начини за изпълнение на държавния план. Бригадите, които обикновено се състоят от тридесет до петдесет души, имат значителни правомощия, като от всяка бригада се изисква да решава какви са нуждите й от работна сила, гориво и суровини, както и да бъде отговорна за пласирането на завършения артикул. Печалбата ще се задържа за ново инвестиране и за разпределение между работниците. Бригадите трябва да станат „главните органи на самоуправлението“ и чрез тях трябва да се прилага Живковата доктрина, че държавата е притежател на социалистическата собственост, а работническите колективи са нейните стопани.

Конкуренцията в рамките на НИМ трябва да навлезе чрез избора на бригадните ръководители, членовете на заводските съвети и други фигури. Изборният бригаден ръководител заменя назначаемия началник-цех и това е значително отклонение от съветската практика в управлението на промишлеността. Широката изборност на отговорните лица трябва да осигури механизма за онова, което привържениците на НИМ наричат „мобилизиране отдолу“. Чрез конкуренцията ще трябва да се решава и на кои звена ще се отпущат фондове за нови инвестиции и ново оборудване. Подчертава се, че последното няма да се предоставя на предприятия, които не преминават към усвояване на най-модерните методи в производството. Това е един от многото примери, които показват как през последните години Живковият режим се изпълва с почти лудешка решимост да тласка напред „научно-техническата революция“.

В рамките на НИМ пазарните сили ще трябва да играят много по-голяма роля. Ще се установят преки връзки между производител и потребител както на вътрешния, така и на външния пазар и така ще се елиминира търговията на дребно, както и редица търговски монополи. Очаква се, че тяхното изчезване ще означава, че обществото вече няма да е задължено да търпи лошото качество и нередовното снабдяване, които досега са му били налагани от монополната система. През февруари 1982 г. партийният вестник „Работническо дело“ обявява, че в новите условия на вътрешния пазар ще има само един господар, потребителят.

Петата опора на НИМ, самозадоволяването, трябва да важи за всички производствени единици чак до бригадата. През 1982 г. министър-председателят Гриша Филипов предупреждава, че стопанските организации не могат повече да разчитат на правителството за дотации, които отсега нататък ще се дават само в най-изключителни случаи, и то за максимум от две години. Ще се мине също и към регионално самозадоволяване, като местните единици ще получават отвън само такива стоки, за които след обстойно проучване се установи, че не биха могли да си произведат сами.

Успоредно с НИМ се подемат и редица други инициативи за стимулиране на производството и производителността. През 1980 г. се издава постановление за насърчаване на създаването на съвместни предприятия, финансирани с български и чужд капитал, но резултатите засега са разочароващи, тъй като малко чуждестранни концерни са показали действителен интерес и договори са подписани само с няколко японски фирми. Между другите инициативи е поощряването на малки и средно големи предприятия, които имат за цел главно производството на стоки за потребление и ще използват най-нова технология. Новото отношение и неотложната нужда да се увеличи потребителското производство и потребителското удовлетворение довежда в началото на осемдесетте години и до по-либерална политика спрямо частната или индивидуална стопанска дейност. Най-явно облагодетелствани от това либерализиране са селските стопани, но се заговорва, макар това да си остава главно на думи, че отново ще се разреши и отварянето на частни ресторанти и частни лекарски кабинети. Намеренията са далеч по-напред от изпълнението и по отношение на плановете за откриване на магазини за употребявани стоки в някои области, за развиване на услуги за доставки по домовете, за въвеждане на стоки под наем и за подобряване качеството на живота в провинцията чрез създаване на универсални магазини в главните градове.

Самото ориентиране към такива планове обаче показва, че набелязаните към края на седемдесетте години реформи са довели до дълбоки изменения в мисленето. Всъщност НИМ може по-точно да се разчете като „Ново икономическо мислене“ и това е несъмнено един от най-обхватните и радикални от многото Живкови експерименти, който го подтиква да провъзгласи през февруари 1985 г., че „икономическата наука на социализма трябва да се изведе от сегашното й състояние на просто преповтаряне на постановките на Маркс и Енгелс“. Очевидно в мисленето на човека, който е бил неоспорим ръководител на България от средата на шестдесетте години, е настъпило забележително развитие.