Ричард Крамптън
Кратка история на България (6)

Националното възраждане

Упадъкът на османското могъщество продължава с бързи темпове през XVIII век. Културната дейност на католическата църква не е преустановена, но сега тя е много по-слаба и в крайна сметка по-незначителна от първите признаци на литературното възраждане в руско-славянската школа. Тук най-важното развитие е началото на едно отдалечаване от архаичния, стилизиран староцърковнославянски или средновековен български и приближаване към литературен език, по-сроден, макар и доста отграничен от говоримия. Новото движение се опира по-скоро върху южните славяни изобщо, отколкото върху отделните народи, които днес различаваме, но то довежда на бял свят такива значителни творби като „Стематография“ на Христофор Жефарович, публикувана във Виена през 1741 г. и проследяваща историята на сръбското и българското царство. Същевременно се забелязва и тенденция образованието да излезе от манастирските килии в светската действителност, въпреки че засега в повечето българските общности това се чувства слабо.

Към края на века две фигури с огромно, макар и не пряко влияние съсредоточават вниманието си не върху южните славяни изобщо, а изключително върху българите. Паисий Хилендарски, монах от Хилендарския манастир на Света гора, написва история на българските царства на ярка смесица от староцърковнославянски и по-съвременен български. Авторът не само се възторгва от миналото, но и призовава сънародниците си да не забравят и да не се срамуват от това минало, да развиват езика си: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език.“ Известни са около шестдесет преписа на Паисиевата история, направени преди отпечатването й в Будапеща през 1845 г. Паисий не е единственият книжовник, който е писал в този дух, но неговата работа се отличава с жив изказ и изключителна яснота. Възхитен от Паисий, Софроний Врачански продължава делото на своя учител, като пише на много по-съвременен език от Паисиевия, а и спомага за разпространението на нови, светски идеи чрез преводите си на гръцки митове и чрез своето „Житие и страдания грешнаго Софрония“, произведение, носещо печата на Европейското просвещение.

България преживява „предренесанс“ или началото на едно културно възраждане, което ще разцъфти през първата половина на XIX век. Причините за ранното възраждане са многобройни. Османското могъщество рязко отслабва и местните общности са обезпокоени от премахването на закрилата на неутралната централна власт, а емиграцията и честите войни, в които се вплита империята, отслабват демографската сила на турците, на които все повече се разчита да набавят човешката сила за султанските войски. Епидемичните заболявания също поразяват по-скоро турците, отколкото българите, защото първите живеят предимно в градовете и другите компактни селища по блатистите речни долини. По неизяснени причини и раждаемостта сред българите, изглежда, е била по-висока от тази сред турците. Има и икономически причини за нарастващата жизненост на българската култура. На село чифликчиите (земевладелци) от Македония, ако не и техните селяни, се възползват от нарастващото търсене на памук в Централна Европа, докато в градовете българите във все по-голяма степен навлизат в различните еснафи или гилдии, по-специално в тези, свързани с производството на аба и гайтан и с обработката на дърво и метали. Също през втората половина на XVIII век се основават важни български търговски къщи. Възходът на икономическата мощ на градския българин става могъщ стимул за културното възраждане, което постепенно се разпространява навън от манастирите и българите в града и селото се оказват по-продуктивно свързани от когато и да било след края на Второто царство. Сред най-важните български градски общности е цариградската.

Ранният напредък към по-ясно съзнание за национална култура се осуетява от рухването на централната османска власт в края на XVIII век, време, известно на български език като „кърджалийство“. През този 30–40-годишен период на анархия Балканите преживяват повторение на греховете на Второто българско царство: местни мародери установяват господството си в различни части на полуострова; тяхната тирания и междуособици наред с несигурността и жестоките данъци довеждат до масово изселване от градовете, много от които са сринати. Голям брой българи подирват подслон в планините, а други емигрират на север от Дунава в Румъния и Южна Русия, за да образуват там изгнанически общности, които по-късно ще бъдат от голямо значение за културното и политическо развитие на нацията.

За някои българи, включително и за Софроний Врачански, руско-турската война от 1806–1812 г. поражда надежди за политическа промяна, но такива надежди са илюзорни и политическият ред по българските земи не е напълно възстановен до двадесетте години на XIX век. През това десетилетие и султанът, и неговите врагове допринасят значително и неволно за българското национално възраждане. През 1826 г. Османската империя получава първата си сериозна доза вътрешни реформи, в резултат на която старият еничарски корпус е заменен с редовна армия. Голяма част от сукното и храната, особено овчето, консумирано от тази армия, се доставя от българи, чието икономическо състояние рязко се подобрява от средата на двадесетте години нататък. Още по-голямо подобрение настъпва, когато османското правителство вдига забраната върху износа на пшеница през четиридесетте години на XIX век, по което време икономическият напредък в българските общности вече личи по наскоро построените от тях нови къщи, църкви, училища, пазари и часовникови кули. През тридесетте към реформите от предишното десетилетие се прибавят и съществени промени в обществената структура на империята, които подсказват, че промяната е станала официално приемлива и затова е престанала да бъде монопол на революционерите. Всъщност по българските земи няма много такива, въпреки че българи са взели участие в сръбските и гръцки борби, които също имат немалка заслуга за преобразяване атмосферата на Балканите през двадесетте години. Към 1830 г. сърбите са си осигурили известна автономия, а гърците с помощта на някои европейски сили са придобили независимост. Тези нови политически единици могат да предложат образец, но и да създадат опасност за бъдещото българско национално развитие.

За известно време обаче няма никакви признаци, че българите биха пожелали да стигнат до крайностите, до които са прибягнали сърбите и гърците. Поне от тридесетте до шестдесетте години българското национално възраждане ще си остане предимно културно явление.

През тридесетте българите за първи път започват — до голяма степен неосъзнато — да се вслушват в Паисиевото наставление да се „учат на своя език“. През 1835 г. Васил Априлов основава в Габрово училище по Бел-Ланкастърската метода с един монах, Неофит Рилски, за учител. Това е първото училище, в което се преподава на български. Примерът е последван в други градове по всички български земи и през 1840 г. в Плевен е открито първото девическо училище. Към средата на четиридесетте години образователното движение е доста подпомогнато от завръщането в България на първото поколение млади хора, които са се изучили в чужбина и някои от които пламтят от мисионерска ревност да обучават своите сънародници. Завръщащите се дипломирани специалисти са необходими и за работа в класните училища, които се откриват през четиридесетте години — най-вече в Копривщица, Калофер и други градове в подножието на Стара планина, където икономическият разцвет, основан върху производството на тъкани, овцевъдството и други занаяти, осигурява средства за училищата, учителските заплати и стипендиите за чужбина. Тези средства често се разпределят от еснафите и общините на съответните градове. Тъй като образованието се предлага безплатно на всички българи, в учението е открита форма на националното единство. До седемдесетте години на XIX век в България вече има две хиляди училища, предлагащи безплатно образование, както и едно търговско училище в Свищов, педагогически институти в Щип и Прилеп и богословски училища в Самоков и в Петропавловския манастир край Лясковец.

Разгръщането на образователната система би било немислимо без набавяне на практически граматики. Първият опит да се създаде такава граматика вече бил направен през двадесетте години, когато Петър Берон издал своя „Рибен буквар“, наречен така заради изображението на делфин на задната му корица. Неофит Рилски е също един от авторите на учебници, но едва през 1844 г. с излизането на Иван-Богоровата граматика един учебник получава всенародно разпространение, макар това да не означавало, че българите са постигнали съгласие относно стандартната литературна форма на своя език. Този чувствителен въпрос няма да получи решение до седемдесетте години.

Въвеждането на печатарството и книгоиздаването също обуславя успешното развитие на образователното дело и общата грамотност на населението. Между 1806 и 1830 г. се появяват само седемнадесет оригинални български книги, а между 1830 и 1854 г. са отпечатани 264. До това време книгопечатането напълно е изместило преписването на ръкописи. Широко разпространение получават и по-несъществените форми на обнародване. Първото българско периодично издание „Любословие“ се публикува в Смирна (Измир) през 1844 г., но неговият скован стил му отрежда кратко съществование. Първото издание с претенции за дълготрайност е Богоровият „Цариградски вестник“, който излиза от 1848 до 1861 г. Между 1844 и 1878 г. излизат над 90 български периодични издания или вестници, но едва 33 оцеляват повече от година, а само десет издържат повече от пет години. От деветдесетте 56 са работа на българските общности извън Османската империя, мнозинството от които са в Румъния — белег за значимостта и силата на емигрантите в Българското национално движение. От списанията и вестниците, печатани в Османската империя, три четвърти са излизали в Цариград — точно отражение на влиянието на българската общност в имперската столица.

Културното възраждане не се изчерпва с образованието и журналистиката. Четиридесетте години на XIX век стават свидетел на първия опит за създаване на нова българска поезия: появяват се ранните стихотворения на Добри Чинтулов, доказателство за талант, който след две-три десетилетия ще заслепи съвременниците му. До седемдесетте години към него са се присъединили и други значителни писатели, като Раковски и Христо Ботев, и двамата изявени дейци на националноосвободителната борба. Българското изкуство през четиридесетте години започва да се изтръгва от безжизнения формализъм, характерен за по-ранното му развитие. Религиозната живопис се оживява от нови багри и от въвеждането на народни мотиви, а най-сетне чрез гениалния художник Захари Зограф се утвърждава и светското изкуство. Дърворезбата, български специалитет, също израства благодарение на включването на народни мотиви. Архитектурата е облагоприятствана от разцвета на българските градове и от парите, предоставени от еснафите на училища, манастири и други институции. От общото съживяване на художествата не изостава и музиката. Към края на XVIII век вече е възникнал специфичен вид българско църковно песнопение, а до четиридесетте години на следващото столетие се сформират и първите български музикални състави. Традициите на църковно песнопение продължават да се развиват и към края на XIX век псалтът на българската църква в Ресен, Югозападна Македония, привлича многолюдно паство. Десетилетия по-късно световните опери се препълват от почитателите на неговия син, Борис Христов. Докато българската култура все повече се самоосъзнава и се изпълва със самочувствие, незначителна част от градските българи започват да изявяват новооткритата си изтънченост, като възприемат западни или, както те биха се изразили, „европейски“ моди в облеклото, мебелировката и други страни на всекидневния живот.

Разгръщането на българската култура би било невъзможно без читалищата. Буквалното превеждане на тази дума като „читалня“ е неточно описание на възможностите, предлагани от тези институции, първата от които се открива в Свищов през 1856 г. Освен малките си библиотеки, читалищата предлагат лекции, събрания, театрални представления, музикални тържества, дебати и други обществени изяви. Те са особено полезни за разширяването на културния кръгозор и образоваността на по-възрастните българи, които не са могли да се възползват от училищата, основани след тридесетте години. Великият български поет Иван Вазов по-късно говори за читалището като за неофициално българско министерство на културата.

Османската империя има благоразумието да не гледа на етническите различия като на нещо особено важно. Поданиците й се категоризират според религията си. Така българите и гърците се озовават в православния милет и при утвърждаването на своята културна идентичност българите се сблъскват първо не с османската държава, а с гръцката църква. Този сблъсък не се проявява веднага. Повечето от ранните просветители в България остават верни на гръцкия патриархат и са склонни да разглеждат обучението на български език като добавка, а не като алтернатива на гръцкото образование. Двете възможности все още не се изключват взаимно — впрочем гръцкият търновски архиепископ насърчава усилията на Априлов и Неофит Рилски в Габрово — докато в повечето градове еснафите не се разпадат на отделни гръцки и български организации до петдесетте години на XIX век. Когато става разделянето на гърци и българи, то е предизвикано както от българските въжделения, така и от гръцката пропаганда на „мегали идея“, „великия проект“ за обединението на всички гърци в една държава, проект, станал по-реален след примирението през 1850 г. между цариградската патриаршия и гръцкото правителство в Атина.

Нарастващото съзнание за културна идентичност обаче е накарало българите да поставят под въпрос гръцкото господство над православната църква, поне сред българското й паство. Последните остатъци от специфично българската църква са изчезнали през 1767 г., когато възстановената охридска архиепископия е отново погълната от патриаршията, след което започва да нараства тенденцията за назначаване на гръцкоезични епископи в българските епархии и дори за изпращане на гръцкоезични свещеници в чисто български енории. Необходимостта да се изповядваш чрез преводач е способна да предизвика бурни емоции. Засилващата се елинизация на църквата засяга не само съзнанието, но и джоба, защото практиката на продажба на църковни длъжности се разпространява от най-висшите до най-низшите равнища, като всеки свещенослужител компенсира разноските си от онези, които назначава за свои подчинени. Контрата неизбежно остава у селяните, все едно гърци или българи, и към началото на двадесетте години на XIX век някои български общности се оплакват, че плащали повече данъци на църквата, отколкото на държавата.

През двадесетте години започват протести, макар и безрезултатни, срещу корупцията на епископата във Враца и Скопие (Юскюб), а през 1841 г. бунтовници от Нишкия край, чиито главни оплаквания са по-скоро социални, отколкото културни или политически, поискват между другото да им се дадат епископи, които поне да разбират езика им. До края на четиридесетте години срещу епископите си протестират православните паства в Русе (Русчук), Охрид, Сяр, Ловеч, София, Самоков, Видин, Търново, Лясковец, Свищов, Враца, Трявна и Пловдив и сега вече оплакването не е срещу покварените гръцки епископи, а срещу епископите гърци.

Патриаршията в общи линии не се вслушва в българските жалби и поради това българските общности започват да си искат правото да уреждат сами църквите си и да назначават свои духовници. В 1848 г. те постигат първия си голям успех, когато Портата се съгласява в цариградския район Фенер да се основе българска църква. Църквата „Св. Стефан“ трябвало да се построи върху земя, дарена от заможен българин на османска държавна служба, и щяла да се финансира и управлява от съвет, избран от местната българска общност; и макар да била все още подчинена на патриарха по въпроси на догмата и църковното право, църквата все пак била първата официално призната българска институция, появила се през националното възраждане. Сегашната църква, построена през 1890 г., все още може да бъде видяна от онези, които са достатъчно безстрашни да прекосят бордеите на днешния Фенер.

Основаването на българската църква уверено поставя Цариград начело на българското културно движение и създава прецедент, който други общности бързат да последват, като една петиция от българската колония в Букурещ през 1851 г. заявява пророчески, че „без национална църква няма спасение“. Желанието за такава църква се изостря от успеха на протестантите, които през 1850 г. получават разрешение за свой милет (арменските католици вече са постигнали това през 1830 г.), но протестантският успех се дължи главно на британското дипломатическо застъпничество и показва нуждата от защитник сред великите сили за какъвто и да е напредък.

Отбили се от гръцкото културно господство, много българи приемат за дадено, че близостта на езика и религията правят от Русия техен естествен покровител. През петдесетте години на XIX век обаче международният престиж на Русия понася силен удар от поражението й в Кримската война, а и без това руското външно министерство не се стреми да разделя православната църква в Османската империя. Вече съмнителното право на Русия да се меси в защита на османските християни се е отнасяло за православните, а не за изповядващите гръцка или българска вяра. За българите остават две възможни решения. Първото е да се съживят връзките с Рим, които са се оказвали полезни при предишни затруднения. Униатската църква би изисквала от българите само да признаят папата за глава на църквата, в замяна на което те биха се радвали на пълна литургична и административна автономия и по всяка вероятност на дипломатическата подкрепа на Австрия. От 1851 до 1861 г. униатското разрешение се лансира от влиятелния цариградски деец Драган Цанков, а дори и след 1861 г. униатството е могъщ фактор в българското църковно уравнение.

Второто решение за българите е да последват италианската рецепта за fara da se^[1]. Този път е избран от епископ Иларион Макариополски, който по време на службата си в „Св. Стефан“ на Великден 1860 г. по същество обявява българската църква за независима от патриаршията. Жестът е приветстван от българите по целия Балкански полуостров и през следващото десетилетие много епархии в България, Македония и Тракия се обявяват за българската църква. Проблемът сега е да се осигури признание от османските власти. Патриаршията оказва свирепа съпротива, докато русите се стремят да постигнат компромис, който би предотвратил разцеплението на православното единство. Портата остава безучастна, доволна, че две от подвластните й народности са се хванали за гушите. Към края на шестдесетте години обаче османските власти се убеждават в необходимостта от споразумение. Български въоръжени чети са навлезли в османски територии и въпреки че с тях скоро се справят, самото им съществование е белег за нежелан поврат в българската тактика. И което е още по-важно, Балканите не са застраховани от общата нестабилност, обхванала Европа между Бисмарковите войни от 1866 и 1870 г. В Сърбия княз Михаил Обренович провежда акция за балкански съюз, която обезпокоява и българи, и турци със загатванията си за сръбския експанзионизъм, изложен две десетилетия по-рано в Гарашаниновото „Начертание“, сръбското съответствие на гръцката мегали идея. Още по-обезпокоително за Портата е Критското въстание от 1866 г., което показва, че гръцкият експанзионизъм може да стане действителност. Затова от 1866 г. османците насърчават поредица от срещи и съвети, които се опитват да сложат край на гръцко-българския спор. Към края на десетилетието Русия вече е също за споразумение, защото отношенията й с Атина са се влошили и защото се бои, че ненамирането на решение може да облагоприятства униатското движение.

През февруари 1870 г. султанът най-сетне издава ферман или програмна декларация, с която признава българската църква като отделна религиозна общност, оглавявана от екзарх, църковен ранг между архиепископ и патриарх. От седемдесет и четирите православни епархии двадесет и пет трябва да бъдат включени в екзархията и осем да се разделят, а другите да останат в патриаршията. Българските епархии се ограничават главно в областта на север от Стара планина. Въпреки че се предвижда прехвърляне на епархии към екзархията, в случай че две трети от православните им жители изразят желание за такава промяна, българите естествено са разочаровани, че този пръв опит в ново време да се очертаят пределите на тяхното племе им предоставя толкова малка територия. Патриаршията отказва да се примири с новата църква и през 1872 г. я отлъчва заради филетистката ерес, т.е. за поддържане на тезата, че църковната юрисдикция се определя по етнически, а не по териториален признак.

Създаването на отделна църква е върховно завоевание на българското културно възраждане. Веднъж основана, екзархията става водеща сила в българския живот, която представлява българските интереси пред Портата, защитава православието срещу униатството, особено в Македония, и подкрепя българските църкви и училища в смесените епархии.

До 1870 г. съвременната българска нация е вече родена. Нейни родители са, от една страна, интелигенцията в лицето на ранните просветители и дейците на културното възраждане, образователното движение и църковната борба, а, от друга — селячеството, което в голямата си част се отзовава пламенно на перспективата за собствена църква и дори на идеята неговият затворен и съсредоточен в себе си свят да се разшири чрез образованието и просвещението на децата му, а може би и на самото него. Но един от труизмите на съвременната история е наблюдението, че зараждането на нова нация и създаването на национална държава могат да бъдат два различни процеса.