Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Short History Of Modern Bulgaria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
lucho3k (2022)

Издание:

Автор: Ричард Крамптън

Заглавие: Кратка история на България

Преводач: Александър Шурбанов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Фондация „Отворено общество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: Научнопопулярен текст

Националност: английска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД — София

Редактор: Румен Генов

ISBN: 954-520-045-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13800

История

  1. — Добавяне

Обществено и икономическо развитие, 1878–1918 г.

Между 1878 и 1912 г. България не преживява особено големи промени в социалната структура, макар и да встъпва в модерното стокопроизводство и да започва изграждането на нова, силно централизирана административна машина.

Населението нараства от 2,5 милиона през 1892 до 3,5 през 1910 г., а през 1920 е вече над 4,75 милиона. Това увеличение е осъществено въпреки емиграцията на голям брой от туркоезичните жители на България. През 1881 г. те представляват почти една четвърт от населението на България и Румелия, но през 1892 г. съотношението е 17,21%, а през 1910 г. — 11,63%; през същите години българоезичната част е 67,84, 75,67 и 81,63% от общия брой.

Главната причина за турската емиграция е нежеланието на досегашния господстващ елемент да се приспособи към нравите на новата, християнска държава. Най-важната й последица е, че големи парцели земя могат да се закупят от християни и може би цяла четвърт от обработваемата земя в България и Румелия преминава от едни ръце в други през първото десетилетие след 1878 г., обикновено с помощта на частния заемодавец. Купувачите на емигрантски имоти са селски собственици, които могат да се изхранват от земята си, без да се налага да наемат работна ръка извън семейството, и повечето от малкото съществуващи големи земевладения са разкроени на малки парцели и са дадени под наем. Големи, компактни и капиталистически земеделски стопанства съществуват само в Добруджа. Таблица 1 показва преобладаването на малки владения, а и незначителността на промените в разпределението на собствеността върху земята в България между 1878 и 1908 г.

Причините за преобладаването на некапитализирания селски собственик са много. Първата и най-важната е запазващото се наличие на земя, защото, когато пресъхва предлагането на емигрантски земи, става възможно да се завземат държавни и общински собствености и поради това, независимо от нарастването на населението, предлагането на земя не изостава от търсенето. При това положение почти не остава резерв от безземлени ратаи, които да работят в комерсиализирани стопанства, и дори през кризисните години в края на века наемните работници с пълна заетост в земеделието не съставляват повече от 2% от цялото население. През годините непосредствено след Освобождението недостигът на впрегатен добитък, много от който е иззет от армиите или от заминаващите турци, също действа като мощна спирачка за капиталистическото развитие на селското стопанство. Минималното равнище на земеделска образованост и механизация тегли производителността надолу, а за това допринася и прекалената зависимост от зърнените храни, чиято стойност на световния пазар спада. За никого, който има капитал за влагане, възможните печалби от земеделието не могат да се мерят с тези от търговията, промишлеността и — до първото десетилетие на XX век — лихварството.

Таблица 1.
Разпределение на земята според размера на участъците, 1897 и 1908 г.
Размер на участъците в хектари Брой на участъците Процент от всички участъци
1897 1908 1897 1908
под 2 363,646 424,898 45.48 45.52
2 до 10 334,384 386,725 41.82 41.43
10 до 30 92,509 111,632 11.57 11.96
над 30 9,048 10,119 1.13 1.09
общо 799,588 933,374 100.00 100.00
Площ на земята в хектари Процент от общата площ
1897 1908 1897 1908
под 2 265,653 321,568 6.68 6.95
2 до 10 1,681,119 1,954,854 42.27 42.26
10 до 30 1,409,890 1,689,371 35.44 36.52
над 30 620,896 659,994 15.61 14.27
общо 3,977,558 4,625,787 100.00 100.00
Източници: Данните са взети между другото от G. T. Danailow, Les effets de la Guerre en Bulgarie (Париж, 1933 г.). K. G. Popoff, La Bulgarie Economique 1879 — 1911 (София, 1920 г.) и кап. И. Атанасов Статистически годишник на княжество България (София, 1897 г.).

От средата на деветдесетте години на XIX век се предприемат системни усилия за повишаване на селскостопанската производителност и годишният тонаж на вносните селскостопански машини нараства от 199 тона за 1886–1890 г. на 2612 тона за 1906–1911 г., но дори до 1910 г. метални плугове имат едва 18% от стопанствата. Основните посеви продължават да бъдат зърнените, главно пшеница, но непосредствено преди войната производството на промишлени култури започва да нараства, макар и от много ниско изходно равнище. Въпреки че промишлените култури все още съставляват минимален дял от общата обработваема площ, българският селянин е показал готовност да опитва нови насаждения, което ще се окаже твърде важно през Първата световна война и периода на депресия през тридесетте години.

Балканските войни не оказват много пряко въздействие върху българското селско стопанство. Първата война се води между две жътви и в никоя от войните основните бойни действия не се разпростират върху български територии. Сраженията на Първата световна война също се развиват извън България, но продължителността и интензивността на този конфликт неминуемо се отразява на земеделието. През 1915 г. българската армия мобилизира 800 000 души, а през 1918 г. под знамената са свикани не по-малко от 857 000. При 38,83% от общото население българският дял на мобилизираните е най-висок от всички воюващи държави. Тъй като голяма част от армията действа в Македония, където има малко шосета и още по-малко железници, мобилизирани са и големи количества впрегатен добитък и каруци. Ефектът върху селското стопанство е очевиден и през 1917 г. 29,2% от годната земя е оставена на угар срещу 17% за 1912 г. Реколтата съответно спада, особено що се отнася до зърното. Докато основните зърнени култури намаляват, по-новите индустриални насаждения се увеличават. Българските пристанища на Егейско море са блокирани и наложеното от това заместване на вносните стоки насърчава нарастването на производството на продукти като захарното цвекло и рапичното масло. Най-удивителната промяна в българското селско стопанство през Първата световна война обаче е увеличението на тютюнопроизводството, което нараства от 8 891 хектара, произвеждащи 58 000 квартера[1] през 1912 г. до 32 431 хектара, произвеждащи 202 000 квартера през 1918 г. Присъединяването на Пиринска Македония и нахлуването на бежанци от тютюнопроизводителните райони след втората балканска война създава нови стимули за производството, но много по-важен е почти пълният монопол, с който се ползва България на централно-европейския тютюнев пазар през Първата световна война.

Въпреки че структурата на българското селско стопанство не се променя твърде много между 1878 и 1918 г., някои страни на традиционния селски живот са подложени на натиск от силите на модернизацията. Старата родова колективна единица, задругата, запада и обичайното преселение в търсене на нови пасища е погубено от железниците, а през 1878–1885 г. — от облагането на овцете както в България, така и в Румелия. Съборите в такива места като Узунджово, някога толкова значителни за българската търговия, залиняват и отмират, докато Пловдивското изложение, открито през 1892 г., се превръща в символ на нова България. И макар три- или двуполната система с пръснатите си парцели все още да доминира в българското село, надигат се гласове срещу нея и в полза на по-изгодните, окрупнени имоти.

Несъответствието между селските и градски условия, изострило обществените напрежения в края на века, е установено положение. Новото е обаче това, че градовете вече не са гръцки, турски или арменски средища, каквито често са били преди Освобождението. Дори преди Стамболийски да издигне антиурбанизма в идеология, селянинът рядко е проявявал добри чувства към града, но е могъл да го отпише като „небългарска“ институция, също както радикалите са отхвърляли църковната йерархия като нещо, наложено от гърците върху демократичната славянска църква. До началото на земеделската криза в края на столетието градовете вече са предимно български. В правителството, което само по себе си е централизирано градско явление, също преобладават българите, а не гърци или турци. Ако към края на века българският селянин често казва „от турско по-лошо“, той отрича не доминираното от чужденци управление на една чужда и потисническа империя, а собствената си национална държава.

Проблемите на новата национална държава произтичат отчасти от партизанството и политическото развращаване на интелигенцията. Службата на народа по време на националното възраждане се е свела до служба в бюрократичния и политическия апарат на националната държава. Тези, които бяха спасили нацията, като възродиха нейната култура, сега се стремят да служат на националната държава, като попълват щатния й състав, но по този начин изгубват връзка с хората, с които някога са работили рамо до рамо и от чието име сега претендират, че действат. Символични за променящата се роля на образованата част от населението през осемдесетте години на XIX век са трудностите при намиране на учители за все по-многобройните училища и през следващите години малцина от завършилите различни професионални училища в страната вършат работата, за която са се готвили. Една от големите институции на националното възраждане, образованието, е занемарена заради охолството на градския живот и канцеларската служба. Ненавистта на Стамболийски към градовете има дълбоки социални корени.

Възможност за възстановяване на някогашния съюз между селянина и интелигенцията възниква вследствие разрастването на кооперативното движение, в което се открояват свещениците, учителите и селскостопанските специалисти. Първата кредитна кооперация е създадена в Мирково, Пирдопско, през 1890 г., но истинското разгръщане на тази дейност започва едва след реформата на законите за ограничената отговорност през 1902 г. и ипотечните заеми през 1903 г. През 1904 г. броят на кооперациите достига 68, а през 1911 г. надхвърля 1 400 с поне 40 000 члена — далеч повече отколкото в коя да е друга балканска страна. Повечето от кооперациите са кредитни, основани върху Райфайзеновата система, но има и такива, заети с производство и разпределение. Българската земеделска банка е изиграла жизненоважна роля във финансирането на кредитните кооперации и през 1911 г. тя им помага да създадат своя собствена Централна кооперативна банка. Като установяват контрол над заемодателството и смъкват лихвите до 6–8%, кооперациите стават важна, макар и не единствена причина за стабилността на селска България след 1901 г. По време на инфлацията през Първата световна война селските семейства успяват да ликвидират дълговете си и при малкото стоки за купуване натрупват известни спестявания. Депозирането на тези спестявания отразяват доверието на селяните в кооперациите: влоговете в БНБ нарастват от 42 000 000 лв. през 1914 на 85 000 000 през 1917 г., тези в Българската земеделска банка — от почти 9 000 000 на повече от 14 000 000 лв., а в Централната кооперативна банка — от 8 500 000 на почти 80 000 000.

Между 1880 и 1910 г. съотношението на градските жители към цялото население кажи-речи не се променя, като се покачва от 18 на 19%. През същия период абсолютният им брой е достигнал от 543 000 до 829 000, а населението на София се е увеличило от 20 000 на 103 000 души. Увеличението на последното е изключително и отразява преди всичко съсредоточаването на административни постове в столицата, сред чието трудово население един на всеки четирима е чиновник, докато за страната като цяло съотношението е едно към дванадесет, и, на второ място, факта, че промишлеността се стреми към града, където въпреки отдалечеността й от пристанищата, по-лесно се осигуряват контракти и се упражнява влияние. След Освобождението не всички български градове процъфтяват и много традиционни манифактурни селища в полите на Стара планина преживяват рязък и в някои случаи необратим упадък. Някъде изселването на турците лишава произвеждащите луксозни стоки работилници от главните им клиенти, а другаде възприемането на модерни или западни вкусове в облеклото и мебелировката разрушава домашния пазар. Производителите на текстил търпят загуби, когато османската армия престава да купува българските платове. Към този удар се прибавя и вносът на евтина, фабрична прежда, натрапена на манифактурите поради това, че мюсюлманското изселване и придобиването на земя или по-привлекателна работа от страна на местните християни са намалили резервите на работна ръка. Този и други фактори повишават паричните доходи на все още заетите в предачеството, но реалните им доходи не нарастват, а вносната прежда предлага видимо и понятно обяснение за техните страдания и през 1883 г. демонстрантите в редица текстилни градове изгарят вносната прежда и нападат вносителите.

Разклащането на установените начини на манифактурно производство и причиненото от него обществено разместване кара мнозина автори да пледират за държавна индустриална политика. Държавна намеса в икономическия сектор вече е имало при създаването на БДЖ и БНБ, а са правени и опити за закрила на някои манифактуристи чрез нареждането със закон всички държавни служители да носят униформи, правени в България, но колкото се отнася до подпомагането на местната промишленост, съществуват само некоординирани случайни действия в отговор на конкретни екстрени ситуации. Първият систематичен опит да се подкрепи българското промишлено развитие е извършен през 1894 г., когато Стоилов прокарва закон за насърчаване на индустрията. Законът предлага на всяко предприятие в определени сектори на местната промишленост с най-малко 25 000 лв. капитал и минимум двадесет наемни работници редица привилегии, които включват дарения от безплатна земя за построяване на фабрики, безмитен внос на машини и суровини, които не се произвеждат в България, освобождаване от данъци, по-ниски такси на държавните железници за техните готови изделия и преференции при отпускането на правителствени контракти. През 1905 и 1909 г. с нови закони за насърчаване на промишлеността изискванията се снижават и обхватът на програмата се разширява.

Последица на закона за насърчаване на промишлеността е митническата реформа, насочена към защита на местните производители. Това беше трудно осъществимо в следосвобожденския период поради ограниченията, наложени от Берлинския договор, но до средата на деветдесетте години, след постигане на признаването, великите сили стават по-сговорчиви по този въпрос. През 1896 г. Стоиловият кабинет повдига общата тарифа от 8 на 14%. От тази брутна ставка се правят много изключения, като машините и търсените суровини се минават по ниската тарифа, докато луксозните стоки се облагат по-сериозно. През 1906 г. общата тарифа е повдигната до 24,6% и оттук нататък митническият протекционизъм става характерна черта на българската икономическа политика.

Ръка за ръка с насърчаването на промишлеността и митническия протекционизъм върви и държавното подпомагане на икономическата инфраструктура. Строежът на съвременни пристанищни съоръжения в Бургас и Варна започва през 1894 и завършва съответно през 1903 и 1906 г. Подобряват се пътищата и се разширява телефонната мрежа, но най-важната работа по усъвършенстването на вътрешните комуникации се извършва в железопътното строителство. От 220 км през 1880 системата се разгръща до 1566 км през 1900 и 2109 км през 1912 г., когато е завършена голяма част от основната железопътна мрежа, очертана от Каравелов в железопътния закон от 1884 г., въпреки че все още няма мост над Дунав, който да свърже българската с румънската система.

Придвижването на производството и търговията напред е поощрено и от разхлабването на банковите разпоредби през 1893 г. и последвалото разширяване на банковата система, от създаването на търговски камари през 1894 г., приемането на търговския закон през 1897 г., откриването на зърнена борса през 1907 г. и законите за фабричните марки през 1904 и 1910 г. В редица промишлени и търговски отрасли са образувани картели, но те рядко оцеляват достатъчно дълго, за да имат някакъв реален ефект.

Стратегията на подпомагането на националната промишленост постига известни успехи. Броят на фабриките в поощряваните от държавата отрасли нараства от 72 с 3027 работници през 1894 г. на 345 с 15 886 работници през 1911 г., а от 1904 до 1911 г. стойността на индустриалната продукция се утроява. Между 1896 и 1911 г. произведените в страната стоки, съотнесени към цялостното потребление, се увеличават от 13 до 57%, но през 1911 г. почти 90% от стоките, произвеждани в България, са храни или други продукти, тясно свързани със земеделието. Производството на машини и други прогресивни средства за производство почти не е напреднало. Освен това промишлеността остава твърде зависима от вносни суровини и полупродукти често защото местните произведения не са с достатъчно високо качество, за да бъдат използвани в промишлеността. С една дума, не се прави сериозен опит за координация на селскостопанския и индустриалния сектор на икономиката — пропуск, който ще се почувства остро през Първата световна война, когато вражеската блокада прерязва доставките на суровини и гориво. До края на 1916 г. почти половината от насърчаваните от държавата предприятия са прекратили производството и само три от всеки пет фабрики все още функционират — предимно с непълен капацитет.

През по-голямата част от следосвобожденския период българската външна търговия нараства постоянно и през 1911 г. вече се оценява на 384 000 000 лв., около 60% над равнището за първата половина на деветдесетте години на XIX век. Храните и напитките представляват 77,17% от износа през годините 1896–1990 и 79,5% през 1907–1911, като главните пазари до средата на деветдесетте години са Османската империя и Франция, макар че към 1911 г. Франция е изместена от Белгия, тъй като по-големи количества зърно отиват в Антверпен преди реекспорт за Великобритания и други части на Западна Европа. През средата на деветдесетте години Австро-Унгария и Великобритания са били главните доставчици на вносни стоки за България, предимно промишлени и полупромишлени изделия, но до 1911 г. Германия е изместила Великобритания като втория по-важност източник. През Първата световна война пазари и доставчици на вносни стоки са вече само Централните сили и неутрални страни като Швейцария и Холандия. През войната рязко нараства експортното значение на тютюна. В 1909 г. той е носил 9,9% от всички постъпления от износа; през 1917 г. цифрата е 70% и постъпленията от тютюна са с 40 000 000 лв. повече от цялата стойност на вноса. Пшеницата спада от 61,2% от всички експортни постъпления през 1912 г. до 33,7% през 1922 г.

През четирите десетилетия след Освобождението се създава българската държава. Освен армия и чиновничество тя развива и просветното си дело дотолкова, че по осигуряване на основно и средно образование България няма равна на Балканите и през 1912 г. е в състояние да мобилизира армия, процентът на чиято грамотност е 75%, срещу 70% за Гърция, 59% за Румъния и 50% за Сърбия. Софийският Висш педагогически курс, или Висше училище, се основава в края на осемдесетте години и става университет в 1904 г.

Разрастването на правителствения апарат и развитието на икономическа инфраструктура са повишили държавните разходи от около 20 000 000 лв. през 1880 на 181 000 000 през 1911 г. Постъпленията не могат да догонят такова разрастване и все по-често се прибягва до външни заеми за балансиране на националния бюджет. През десетилетието след 1900 г. държавният и местно управленските заеми нарастват със 70% и действителният дълг в навечерието на войните е 461 000 000 лв., въпреки че дългът на България на глава от населението, 14 925 лв., е по-нисък от този на кой да е от нейните съседи. Обслужването на дълга заема една пета от държавните разходи, почти колкото войската и по-малко от разходваното за икономическата инфраструктура.

През Първата световна война функциите на държавата в България, както и навсякъде, нарастват. Разните комитети, сформирани, за да регулират доставките на храна и други стоки, колкото и да са били неефективни, придобиват огромна власт. Те не само имат възможност да регулират цените, но през 1916 г. вече се намесват и в производството — както в промишлеността, така и в селското стопанство. Доминираната от военните Дирекция за стопански грижи и обществена предвидливост през 1916 г. поставя цялата текстилна индустрия под военен контрол, а през следващата година ръководи 170 мандри, почти толкова фабрики за сушене на зеленчуци и конфитюрена фабрика. Тя постига и значително нарастване на производството на кожи и изпраща наборници и военнопленници на работа по нивите и в промишлеността. Дирекцията поема известна отговорност и за жилищното осигуряване и през април 1918 г. замразява градските наеми на предвоенното им равнище. Селото също извлича дългосрочна полза от закона за хигиената и безопасността през 1917 г., който учредява национални и местни здравни съвети, които пък на свой ред въвеждат редица подобрения в здравеопазването и трудовите условия и се опитват да допълнят твърде недостатъчния щат на фабричния инспекторат, основан през 1907 г.

Докато се изгражда държавният апарат, културните дейности продължават, въпреки че те вече не са първостепенен фактор в политическото развитие на нацията, какъвто са били преди 1878 г. Десетилетие след Освобождението националната борба е почти единствената тема в българската литература и още едно десетилетие след това тя продължава да преобладава. Сред най-важните произведения в тази област са „В тъмница“ на Константин Величков, тритомният епос на Захари Стоянов „Записки по българските въстания“ и Пенчо-Славейковата поема „Кървава песен“. Славейков, синът на либералния политик Петко Славейков, е по всеобщо признание най-големият български поет и е единственият българин, който някога е бил предложен за Нобелова награда за литература (1912 г.). Но дори и неговото творчество е засенчено от това на Иван Вазов, чиято класическа творба „Под игото“ описва с обич и в живописни подробности предосвобожденското общество и революцията. „Под игото“ е най-превежданата от всички български книги, като още през осемдесетте години на XX век е достъпна на четиридесет и девет езика. Вазовото дарование получава широко приложение — неговите съчинения правят чест на българската проза, поезия и драма. До деветдесетте години на литературно проучване е подложена следосвобожденска, а и предосвобожденска България. Вазов е отново на преден план със своята „Нова земя“, продължение на „Под игото“, покриващо годините до съединението с Румелия през 1885 г., но за Вазов този предмет, изглежда, не е толкова добре познат, колкото по-ранният и най-непреходната творба за България след 1878 г. са Алеко-Константиновите разкази за „Бай Ганю“, един необразован и нахален, но, общо взето, добронамерен българин, чиято търговия го хвърля в изтънчената среда на Централна и Западна Европа и Северна Америка с предсказуемо смехотворни последици. От средата на деветдесетте години се появява по-изтънчена и по-малко българоцентрична литературна школа, свързвана с Кръстю Кръстев, който от 1892 до 1907 г. издава влиятелното списание „Мисъл“. Това ново поколение със своя „открит поглед и чисто чело“ иска да свърже българската литература по-тясно с тази на останалата Европа и се интересува повече от индивида, отколкото от колектива, било то на нацията или на дадена класа. В школата на модернизма и индивидуализма се открояват Стоян Михайловски, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, чийто поетичен гений не се задоволява само с писане за националноосвободителната борба, и един друг автор и поет на силните патриотични чувства, Пейо Яворов. Символизмът също има своите привърженици в България. Неговият главен поборник е Иван Радославов и от 1905 до 1912 г. списанието „Наш живот“ отпечатва поезия и проза от писатели като Кирил Христов и Николай Райнов, чиито съчинения включват „Богомилски легенди“.

Освен с процъфтяваща и все по-изтънчена национална литература България се сдобива и с „културната инфраструктура“ на една съвременна държава. Народната библиотека е основана през 1879 г. и през втората половина на деветдесетте години за нея са изготвени местни разпоредби за авторското право. Открити са художествено и музикално училище, които през двадесетте години на следващото столетие стават академии, а Българското книжовно дружество, основано в Браила, Румъния, през 1869 г., се премества в София веднага след Освобождението и през 1911 г. прераства в Българска академия на науките. През 1880 г. в Пловдив и София са основани първите професионални театри, но те не са толкова успешни, колкото трупата на „Сълза и смях“, сформирана през 1892 г. Тъкмо от тази трупа през първото десетилетие на XX век възниква финансираният от държавата Народен театър. Отначало театърът страда от липса на местни режисьори и донякъде от недостиг на български драматурзи. Вазов е между първите, които запълват тази празнина, и до началото на Първата световна война той все още е най-често поставяният в Народния театър драматург. Най-близко до него по популярност е Шекспир, а и въобще големите европейски класици делят театралната сцена с Вазов и други български писатели като Яворов, Петко Тодоров и Антон Страшимиров. Всъщност след 1915 г. българската драма никога вече не достига висините, до които са я издигнали тези автори.

Може би не е изненадващо, че един народ с толкова силна традиция на самовглъбяване не оказва особено влияние върху световната култура, но като се има предвид, че това е родината на Орфей, музиката се развива някак мудно. Първата опера от местен композитор, Емануил Манолов, е представена през 1900 г., а през 1907 г. е основана Българска оперна дружба, частна институция, която по-късно ще се превърне в Народна опера. Както композиторите, така и живописците и скулпторите в България не спечелват голямо признание извън границите на страната, но художници като Иван Ангелов, Иван Мърквичка, портретистът Цено Тодоров и пейзажистът Стефан Иванов с основание си осигуряват национална известност.

Немалко е постигнато за четиридесетте години, последвали Освобождението, и един показател за тези постижения е, че държавата и народът, независимо от различията между тях, успяват да превъзмогнат пораженията на Първата световна война и разгрома, с който тя завършва. Успяват, но едва-едва.

Бележки

[1] 1 квартер = 12.7 кг