Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (49) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Епилог

Декември 2010-а

Такива декемврийски дни с кишави улици и нашествие на коледни лампички бяха сред най-омразните периоди за Карл. На какво се дължеше тази всеобща екзалтация от кристализирала вода и от масовата употреба на светлинни уреди, неразумно изразходващи енергийни ресурси?

Карл ненавиждаше тези глупости и днес коледните изцепки помрачиха настроението му.

— Имаш гости — съобщи от вратата Росе.

Обърна се, готов да изръмжи, че е редно посетителите да съобщават предварително за визитата си. Появата на Бьоре Бак ни най-малко не смекчи войнствената му нагласа.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? Идваш да ми забиеш поредния нож в гърба ли? Как изобщо успя да…

— Доведох Естер. Иска да ти благодари.

Карл млъкна веднага.

Тя се беше загърнала в пъстър шал, който скриваше главата и шията й. Постепенно разбули лицето си. Първо едната страна, с леко променен цвят и подута, после другата — явно претърпяла сериозна хирургическа интервенция, защото беше покрита с черни корички от зараснали рани и наполовина бинтована. Едното й око блестеше, а другото стоеше затворено. Сетне отвори и него, но бавно, за да не изплаши Карл. То бе изгубило завинаги блясъка си. Млечнобяло и мъртво, ала в ъгълчето се спотайваше усмивка.

— Бьоре ми разказа как сте уредили изчезването на Линас Версловас. Много съм ви благодарна. Иначе не знам как щях да намеря смелост да излизам пак сред хора.

Тя държеше букет цветя. Карл тъкмо понечи да го поеме с добре премерена скромност, когато Естер поиска да види Асад.

Карл даде дискретен знак на Росе и докато чакаха тя да го доведе, тримата мълчаха.

Явно Естер искаше да поднесе най-голямата си признателност именно на Асад.

Той влезе и остана безмълвен, докато тя се представяше и излагаше повода за посещението си.

— Много ти благодаря, Асад. — Естер му подаде цветята.

Отне време, докато той успее да вдигне лявата си ръка, и още толкова — докато хване здраво букета.

— Много са хубави.

Главата му още трепереше, докато говореше, ала в състоянието му имаше значително подобрение. Асад се усмихна малко накриво и се опита да протегне дясната си ръка, но не успя.

— Дай да ги натопя, Асад — предложи услугите си Росе.

Естер Бак го прегърна и махна за сбогом.

— Доскоро, Карл. На първи януари започвам работа в бюрото за откраднати вещи. Регистрирането на кражби донякъде прилича на следователската работа — гласеше прощалният салют на Бак.

Какво, по дяволите…?! Бьоре Бак в мазето при тях?

— Ето днешната поща, Карл. Има картичка за теб.

Много хубав мотив. Като я прочетеш, тръгваме, нали?

Росе му подаде картичката. „Мотивът“ представляваше две загорели женски гърди, дискретно декорирани с надписа „Happy Days in Thailand“. На заден план се виждаше плаж с палми и цветни фенери.

Карл обърна картичката, обзет от лоши предчувствия.

Здрасти, Карл.

Малък поздрав от Патая и любимия ти братовчед. За твое сведение най-сетне написах моята (нашата) история за смъртта на баща ми. Остава само да си намеря издателство. Някакви идеи кое би проявило интерес?

Сърдечни поздрави, Рони

Карл поклати глава. Този човек притежаваше уникална способност да разпръсква щастие около себе си.

Хвърли картичката в кошчето и стана.

— Защо толкова държите да отидем там, Росе? Не схващам каква е целта.

Тя помагаше на Асад да си облече якето.

— Защото двамата с Асад чувстваме нужда да го направим, ясно?

Пет минути по-късно Росе докара форда и паркира пред Управлението, като качи консервната кутийка на тротоара.

— Скачай отзад — изкомандва тя.

Карл изруга. Трябваха му два опита да се вмъкне във форда. Дяволите да го вземат Маркус — и него, и скапаните му бюджетни разчети.

В продължение на десет инфарктни минути пътуваха в натовареното движение. Автомобилите почтително отбиваха да дадат път на Росе, докато тя експериментираше с правилата за движение, отривисто въртеше волана и местеше скоростния лост.

Тя пое по „Капелвай“, едва мина между две неправомерно паркирани коли и дори се усмихна, когато извади контактния ключ и оповести, че са стигнали до гробище „Асистен“.

Докато се измъкваше от колата, Карл се благодари на Бог, че оцеляха.

— Погребана е ето там. — Росе хвана Асад под ръка.

Той пристъпваше бавно по снега, но и в това отношение имаше голям напредък.

— Там. — Росе посочи гроб на петдесетина метра по-нататък. — Виж, Асад, вече са сложили плочата.

— Това е добре.

Карл кимна. И тримата платиха прескъпа цена за случая „Нете Хермансен“. Разбираше, че двамата му помощници искат да сложат точка. Картон №64 трябваше да се затвори и Росе бе решила това да стане с коледна украса от елхови клонки, панделки и шишарки. Какво по-логично?

— Коя ли е? — запита Росе и посочи белокоса жена, запътила се към гроба по една от страничните пътеки.

На млади години явно е била значително по-висока, но възрастта и животът бяха натежали на гръбнака й и главата й стоеше вкопана между раменете.

Тримата спряха. Жената отвори найлонов плик и извади нещо подобно на парче картон.

После се наведе и го подпря малко накриво на плочата.

— Какво прави? — високо попита Росе и повлече двамата мъже към гроба.

От десет метра прочетоха надписа на надгробната плоча: „Нете Хермансен, 1937-1987-а“. Толкова. Нито рождена, нито смъртна дата. Липсваше и фамилията Росен, макар Нете да я бе носила толкова години, и прощално пожелание от рода на „почивай в мир“. Явно наследниците бяха отделили само толкова пари.

— Познавахте ли я? — обърна се Росе към възрастната дама, която клатеше глава, докато гледаше кишата около гроба.

— Нима има нещо по-тъжно от гроб без цветя? — отвърна старицата.

Росе пристъпи напред.

— Ето — и й подаде кичозния венец. — Нали наближава Коледа, помислих си, че това е подходящо.

Старицата се усмихна, наведе се и го положи пред плочата.

— Извинете, но нали ме попитахте дали познавам Нете. Казвам се Мариане Ханстхолм, бях нейна учителка. Много я обичах и затова дойдох. Прочетох историята във вестниците; за всички арестувани злодеи и за техния тартор, главния виновник за трагедията на Нете. Толкова съжалявам, че с времето престанахме да поддържаме връзка, изгубихме си дирите. — Тя разпери примирено тънките си ръце. — Но такъв е животът, какво да се прави. А вие?

Очите й излъчваха мекота, а усмивката й — благост.

— Ние я открихме — отвърна Росе.

— Извинете, ама вие какво оставихте на гроба й преди малко? — попита Асад и се приближи до плочата.

— О, едно кратко послание. Щеше ми се да го отнесе със себе си.

Старицата се наведе с мъка и вдигна малката дървена плоча, която напомняше дъска за рязане.

Обърна надписа към тях: „Достойна съм!“

Карл кимна замислено.

Да, навярно наистина Нете е била достойна.

Някога.