Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (39) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journal 64, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Пациент 64

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 30.11.2015

Редактор: Цвета Германова

ISBN: 978-954-357-324-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8811

История

  1. — Добавяне

Трийсет и седма глава

Ноември 2010-а

Обърнат на една страна, Курт лежеше в двойното легло и се взираше в почти прозрачните клепачи на своята любима, склопени от три денонощия. Разполагаше с цялото време на света да проклина събитията от последните дни.

Внезапно всичко започна да се разпада. Антуражът му, натоварен главно да премахва препятствия, допусна непростими грешки, а хора, които преди си бяха държали езика зад зъбите, изведнъж се раздрънкаха.

Облада го чувството, че след победния ход на „Праволинейност“ към политическа сцена се заредиха поражения, заплашващи да разръфат и него, и житейските му устои с настървението на изгладнели псета.

Защо не успяха да спрат двамата полицаи? Трябваше да намерят начин. Микел, Льонбер, Касперсен, всички те положиха максимални усилия, ала се оказа недостатъчно.

По лицето на Беате премина едва забележим спазъм, но Курт изтръпна.

Погледна костеливата си ръка, която милваше бузата й, и се почувства особено. Кожата му се сливаше с нейната. Възрастта бе оставила еднакви следи и по двамата. Ала след няколко часа Беате щеше да е мъртва, а той — жив. Ако искаше да продължи напред, трябваше да приеме тази разлика. В момента не изпитваше никакво желание да я преглътне, но нямаше друг избор. Предстоеше му да разреши още проблеми. След като приключи, ще подбере надгробна плоча, на която каменоделецът да гравира двете имена.

Чу настойчив звук и погледна нощното шкафче. Звънеше айфонът, а не телефонът със сигурната връзка. Курт се завъртя, взе апарата и отвори полученото съобщение.

Съдържаше прикачен файл от Херберт Сьонерскоу.

„Слава богу, поне той изпълни поръчението ми“ — помисли си Курт. Така един от хората, разбъбрили се необмислено, щеше да замълчи завинаги. Както е редно.

Отвори файла и изчака снимката да се зареди на екрана. Смаян от предателското послание, скочи поривисто от леглото.

Усмихнати, Херберт и Мие стояха прегърнати и махаха на фона на разкошен, пищен природен пейзаж. Над фотографията стоеше изречението: „Никога няма да ни откриеш“.

 

 

Курт прехвърли файла на лаптопа си, отвори го и увеличи снимката така, че да запълни целия екран. Беше направена само преди десет минути. Залязващото слънце обагряше в алено небето зад двойката. Зад тях се виждаха палми, а малко по-далече — тъмнокожи хора и синя морска шир.

Курт отвори приложение в айфона си, което показваше актуалното положение на слънцето по цялото земно кълбо. Единственото място, съответстващо на растителността и очевидно тропическия климат на снимката, беше южният бряг на Мадагаскар. Другите територии, където в момента слънцето залязваше, попадаха в открито море, в азиатските пустини и в райони с умерен климат в бивши съветски републики.

Щом стояха с гръб към залеза, значи се намираха някъде по западния бряг на острова. Мадагаскар действително се простираше върху значителна площ — дума да няма — ала не беше достатъчно голям да се превърне в люлка на забравата. Ако изпрати Микел в южната част да търси двама беловласи скандинавци, щяха да ги открият за нула време. Някой и друг рушвет тук-там винаги оправя нещата. А в океана плуват достатъчно гладни акули, които да заличат всички следи.

Първата добра новина за деня.

Усмихна се и усети как силите му се възвръщат. „Нищо не е по-изтощително от половинчатите решения и нерешителността“, повтаряше баща му. А той беше умен човек.

Курт облегна вдървеното си тяло назад и се загледа в тренировъчното упражнение на младите курсанти от Полицейската школа, което се провеждаше в отсрещната сграда. За свое неудоволствие забеляза, че повечето бъдещи блюстители на реда, участващи в учебната симулация, са тъмнокожи. В същия миг нокията върху масата звънна.

— Микел се обажда. Мой помощник, чието име не е нужно да знаеш, преди седем минути е забелязал как Хафез ал-Асад напуска Главното управление и в момента слиза от моста „Титген“ към Централната гара. Какво искаш да предприемем?

Как какво? Не беше ли повече от ясно?

— Тръгнете след него. Ако ви се удаде възможност, хванете го и го очистете. Не затваряй, за да съм в течение на случващото се, чу ли? И се постарай при никакви обстоятелства да не ви забележи.

— Двама сме и си партнираме. Ще поддържаме дистанция. Не се тревожи.

Курт се усмихна. Втората добра новина за деня. Току-виж нещата потръгнали.

С телефона, притиснат до ухото му, пак се отпусна на леглото до умиращото тяло на Беате. Тази вечер предстоеше развръзката на два жалонни аспекта от неговото съществуване: брака му с Беате и бъдещето на житейската му кауза. В тях се съдържаше квинтесенцията на неговия живот.

Полежа няколко минути, заслушан в замиращия дъх на Беате. От телефона се разнесе шепнещ глас:

— Качихме се на влака към Тоструп. Нищо чудно да ни отведе в дома си. Седим в двата края на вагона. Няма как да се измъкне, гарантирам ти.

Курт го похвали и се обърна към Беате, допря два пръста до сънната й артерия и установи, че още има пулс, но е слаб и своеволен като самата смърт.

За миг затвори очи и потърси убежище в хубави спомени за розови бузи и весел смях, които можеха да обърнат в бяг всички тревоги.

Нима е възможно да сме били толкова млади, помисли си той.

— ЕХО! — чу се по-високо от телефона. Курт се сепна. — Слезе на станция „Брьонбюйостер“. Почти съм сигурен, че идва при теб, Курт.

Кога бе минало толкова много време? Тръсна замаян глава и се надигна от леглото, без да сваля мобилния телефон от ухото си.

— Пазете дистанция. Ще бъда в очакване да ме посети. Бъдете дискретни, защото днес курсантите от Школата провеждат учения. Играят си на стражари и апаши.

Курт се усмихна. Добре щеше да посрещне тъмнокожия си гост!

Понечи да помоли Беате да прояви търпение и да го изчака да се върне, но забеляза, че очите й се оцъклени, а главата — отпусната назад.

За няколко секунди Курт затаи дъх и вдиша панически при вида на безжизнения й поглед. Очите й гледаха към мястото, където допреди малко бе лежал, все едно в последните мигове бяха потърсили контакт. А той беше проспал момента. Колко ужасно. Не й бе оказал тъй нужната й подкрепа.

Курт усети как нещо набъбва в диафрагмата му — леко треперене започна да се разпространява по цялото му тяло с неконтролируема бързина, стегна гръдния му кош в спазми и се откърти от гърлото му със задавени стонове. Лицето му се сгърчи до болка, а в риданията му се прокраднаха протяжни, едва доловими жални вопли.

Поседя така няколко минути, хванал ръката й. После склопи очите й и излезе, без да се обръща.

В кухненския килер откри бухалката, излъскана от неуморните игри на синовете им. Претегли я в длан, прецени, че е достатъчно тежка, излезе на двора и се спотаи в засада до бараката.

От улицата, където полицейските курсанти намираха отдушник за мечтите си да се разправят с утайката на обществото, долитаха гръмки възгласи и смях. Курт възнамеряваше да направи същото. Стига да успее, ще цапардоса Хафез ал-Асад право по тила и бързо ще довлече трупа до бараката. А след като мероприятието приключи и се мръкне, подкреплението ще му помогне да напъха тялото във фризера.

— Ало — прошепна той. — Докъде стигнахте?

— Намираме се точно където „Вестреге’е“ се отклонява от „Брьонбюйостервай“. Изгубихме го.

— Какво? — сбърчи вежди Курт.

— Шмугна се между две червени къщи и дим да го няма.

— Бързо елате насам. Разделете се.

Щракна мобилния телефон и се огледа. Намираше се в безопасен ъгъл на двора. Зад гърба му към улицата се издигаше стена с човешки бой. Арабинът можеше да дойде само от едно място: по алеята покрай старата конюшня. Курт беше готов.

След по-малко от пет минути чу предпазливи стъпки по алеята. Приближаваха се. Прокрадваха се внимателно по каменните плочи и напредваха метър по метър.

Курт стисна по-здраво бухалката и се прикри зад ъгъла. Пое си бавно и дълбоко дъх и го задържа. Пред него изскочи глава.

Частица от секундата, преди ударът да го повали, човекът се отдръпна.

— Аз съм! — чу се глас, но не приличаше на гласа на арабина.

Мъжът се показа — един от техните. Случваше се Микел да го повика при по-мащабните им прояви.

— Идиот! — процеди Курт. — Изчезвай, ще го подплашиш. Тичай обратно на улицата и гледай да не те види.

Докато сърцето му блъскаше в гърдите, Курт проклинаше с какви некадърници се е обградил. „Ела де, арабски кретен такъв“, подканяше го наум той. Полицейските учения от отсрещната страна на улицата затихнаха. Да се приключва час по-скоро.

Преди да довърши мисълта си, чу глух удар по стената зад гърба си и с крайчеца на окото си зърна как две ръце се впиват в ръба на зида. Преди да успее да се обърне изцяло, арабинът вече бе прескочил стената. С ловкостта на котка се приземи със свито тяло пред Курт и в очите му пролича, че е открил каквото търси.

— Трябва да поговорим — заяви арабинът.

Курт замахна с бухалката и се прицели в главата му. Набитият мъж пъргаво се претърколи встрани и скочи на крака, подпирайки се на едната си ръка. А когато в завършващата фаза от движението на Курт бухалката се удари глухо в плочите, арабинът налетя на Курт и стегна горната част на тялото му в хватка.

— Ще влезем в къщата, приятелю — прошепна той. — Тук вън дебнат много хиени.

Стисна го здраво и дъхът на Курт секна. „Помощ“ — искаше да извика той, но въздухът не му стигаше да издаде дори звук.

Арабинът го завлече бързо през алеята на тревата пред задната врата. Трябваха му още само няколко секунди да го набута в къщата, но по алеята изтрополиха тичащи стъпки и пред тях неочаквано се появи Микел. Нападателят стисна Курт толкова силно, че Курт почти изгуби съзнание. После обаче разхлаби хватката.

Разрази се ожесточена схватка. Курт полежа, забил лице в тревата. Чуваше удари и псувни на два езика.

С мъка се изправи на крака и тръгна, олюлявайки се, към гаражната порта, където беше изпуснал бухалката.

Вдигна я. Арабинът се изпречи пред него.

Курт инстинктивно погледна към мястото на боя. Микел лежеше неподвижно. Кой, по дяволите, беше този човек, който поваляше противник след противник?

— Пусни я! — заповяда му Хафез ал-Асад с тон, който не търпеше възражения.

Тежкото дърво се търколи върху плочите в хармония с усещането за крах, завладяло Курт.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Познавам хората като теб по-добре, отколкото си мислиш. Няма да ти се размине, слушай ме. Искам да разбера каква ти е играта и сигурно ще намеря интересни неща в къщата, долен убиец такъв.

Сграбчи китката на Курт и го поведе със себе си.

Тъкмо преди да влязат в къщата, нещо изсвистя във въздуха и цапардоса арабина по главата с противен звук. Той се строполи на земята.

— Така — обади се помощникът на Микел. — Дотук с нашия човек.

 

 

Не мина дълго време, след като Курт се обади на наследника си в лекарския кабинет, и долу издрънча ключ.

— Благодаря, че се отзова толкова бързо, Карл-Юхан. — Курт го заведе в спалнята.

Лекарят извърши необходимите рутинни процедури, накрая сне стетоскопа от ушите си и го погледна сериозно.

— Моите съболезнования, но тя най-после намери покой.

Разпечата смъртния акт с треперещи ръце. Изглеждаше по-силно покъртен дори от овдовелия съпруг.

— Какво ще правиш сега, Курт?

— Имам уговорка с един от поддръжниците ни — отличен погребален агент в Карслюне. Току-що се чухме и довечера заминавам. Утре ще посетя свещеника. Ще положим Беате в старата част на гробището до църквата в Брьонбюйостер.

Курт пое смъртния акт, прие съболезнованията на Карл-Юхан и му протегна десница.

С това една дълга, почти безконечна глава в живота му приключи.

Докосна покойницата и установи, че тялото е започнало да изстива. Колко летлив е животът.

Разтреби стаята, приготви Беате, взе ключовете за колата, отиде в конюшнята, отвори сейфа и откри, че тъмнокожото тяло, проснато на бетонния под, още дава признаци на живот.

— Успешно преселване на оня свят, глупако. Ако след като се върна от погребалното бюро, още не си пукнал, ще ти дам допълнителен тласък.