Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (47) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и пета глава

Ноември 2010-а

Цяла нощ държа ръката на своята любима. Така осъмна. Стискаше дланта й, целуваше я и я милваше до идването на погребалните агенти.

Изчака вън. Разтрепери се от вълнение, когато го повикаха да я види в ковчега: облечена в снежнобяла коприна, със сключени около сватбения й букет ръце. От месеци знаеше, че този миг ще настъпи, и въпреки това мъката се оказа непоносима. Светлината на живота му, майката на децата му. Ето я — лежеше безжизнена. Пресели се в небитието и го остави сам.

— Оставете ме за няколко минути сам с нея — помоли той и ги изпрати с поглед, докато излизаха и затваряха вратата.

После коленичи пред нея и за последен път погали косите й.

— О, скъпоценна моя — опита се да каже той. Гласът му изневери.

Избърса си очите, ала сълзите действаха по своя воля. Изкашля се, но риданията заседнаха в гърлото му.

Прекръсти лицето й и долепи нежно устни до челото й.

В чантата за през рамо, оставена върху пода до него, Курт носеше всичко необходимо. Дванайсет ампули от по двайсет милилитра пропофол, три вече прехвърлени в инжекционни спринцовки. Достатъчно анестетик да извади от строя когото и да било. Според фармацевтичните му познания количеството стигаше да убие пет-шест души в зряла възраст. При необходимост разполагаше и с достатъчно флумазенил, за да неутрализира сънотворния ефект на пропофола. Беше се подготвил желязно.

„Ще се видим довечера, любима“ — помисли си той и стана. Беше запланувал да умрат още двама души, преди да дойде неговият ред.

Сега само чакаше актуална информация.

Къде се намира Карл Мьорк?

 

 

Един от хората му го пресрещна по алея „Пеблинге“ на две къщи от жилището на Нете: същият, който повали Хафез ал-Асад.

— Очаквах да върви пеш и най-спокойно тръгнах след него към Централната гара — гузно обясни мъжът. — Там смятах незабелязано да го бутна пред някой автобус, но не успях, защото той хлътна в едно такси. Спрях следващото и казах на шофьора да го следва от дистанция. Обаче го изпуснах и той влезе в сградата.

Курт кимна. Този идиот явно не умееше да довежда започнатото докрай.

— От колко време е вътре?

Мъжът си погледна часовника.

— От час и четвърт.

Курт плъзна поглед по фасадата. Преди доста години го беше поканила именно тук. Оттогава сигурно живееше в тази сграда. Съвсем разбираемо: жилището се намираше на централно, приятно и оживено място и оттам се откриваше хубава гледка.

— Донесе ли инструмента? — попита Курт.

— Да, но трябва да ти обясня това-онова. Ще отворя вратата, за да видиш как се действа с него.

Курт кимна и двамата се приближиха до входа. Бравата беше от много често срещан модел.

— „Руко“ с шест щифта — поясни мъжът. — Изглежда трудна за пробиване, но не е. Сигурно и горе бравата е същата. След като са монтирали домофон, са сменили всички ключалки.

Извади малък кожен калъф и се огледа. Освен двама влюбени младежи, плътно притиснати един към друг, наблизо не се виждаше никой.

— За този патрон ни трябват два тънки шперца. — Мъжът ги пъхна. — Помежду им има известно разстояние, обърни внимание. Изобщо не натискай, преди да вкараш иглата на пистолета. И така, вкарваш иглата малко под средата на ключалката, за да опре в щифтовете. Усеща се съпротивлението им.

Мъжът натисна спусъка, завъртя шперцовете и отключи вратата с впечатляваща лекота.

Подаде пистолета на Курт.

— Повтори същото с горната врата. Ще се справиш ли, или да те придружа?

— Няма нужда — поклати глава Курт. — Прибирай се.

Оттук насетне предпочиташе да свърши всичко сам.

 

 

На етажа на Нете цареше тишина. Долавяше се само глух звук от включен телевизор от съседния апартамент, но нямаше други признаци на живот.

Курт се доближи до вратата й. Беше очаквал да чуе гласове, но не долови нищо.

Бръкна в чантата и извади двете заредени спринцовки. Провери доколко добре са закрепени иглите и внимателно ги прибра в джоба.

Първият опит с пистолета пропадна, но после Курт си спомни тънкостта с разположението на шперцовете и пробва повторно.

Макар и стара, ключалката не поддаде лесно. След известно бърникане и въртене все пак сломи съпротивата й. Натисна предпазливо дръжката с лакът, като придържаше шперцовете, и вратата се открехна.

Лъхна го застоял въздух — или от стари, прашни книги, или от шкафове, неотваряни от години; или от вехти, наръсени с нафталин дрехи с изпоядени от молци джобове; или от антикварни магазини, където не стъпва клиентски крак.

Пред него се ширна дълъг коридор с няколко врати. Дъното тънеше в сумрак, но над по-близките прагове се процеждаше светлина: ярка, малко треперлива вдясно — вероятно от луминесцентна лампа, следователно там се намираше кухнята — и златиста от отсрещната стая — навярно от онези електрически крушки, почти забранени от директивите на ЕС.

Пристъпи напред в коридора, остави чантата на пода и стисна едната спринцовка в джоба си.

Ако завари и двамата, първо трябва да се разправи с Карл Мьорк. Бърза инжекция в някоя вратна вена и коленете на полицая мигом ще се подкосят. Ако пък се завърже схватка, ще се наложи да забие иглата право в сърцето, но не му се щеше да се стига дотам. За да изкопчиш сведения, не разпитваш мъртъвци. А Курт Ве дойде тук именно за да се сдобие със сведения за изтекли в правоохранителните органи компромати, заплашващи да накърнят публичния имидж на „Праволинейност“, а впоследствие и важната дейност на Тайната борба.

Нете очевидно се опитваше най-сетне да осъществи дълго лелеяното си отмъщение. Всичко сочеше натам: странната покана преди години, а сега контактите с Карл Мьорк. Курт трябваше да разбере дали в апартамента й има нещо, което застрашава делото на живота му. След като упои двамата злосторници вътре, ще изкопчи истината от тях, а после изтръгнатите сведения ще послужат на Куртовите приемници в борбата.

Чу стъпки от стаята към езерата. Леки, леки тътрещи се стъпки, несвойствени за телосложението и теглото на мъж като Карл Мьорк. Той влезе и надникна над раменете на ужасената жена. В дневната нямаше друг човек.

— Добър вечер, Нете — поздрави той и я огледа внимателно.

Очите й бяха разводнени, посивели, тялото — изгубило предишната елегантност, лицето — лишено от някогашната характерност и изящност. Възрастта бе разкривила съразмерните черти. Това е то: годините не прощават никому.

— Извинявай, но вратата стоеше отворена, затова си позволих да вляза. Предполагам, не е проблем. Разбира се, първо почуках, но явно не си ме чула.

Тя поклати бавно глава.

— Пък и сме стари приятели, нали? Курт Ве винаги е добре дошъл в твоя дом, така ли е, Нете?

Той се усмихна на сконфузения й поглед и плъзна поглед по цялото помещение. Не забеляза нищо необичайно, освен две чаши на масата и отсъствието на Карл Мьорк. Приближи се да огледа по-внимателно чашите. Я виж ти! Едната беше пълна почти догоре с кафе, а другата — до половината с чай.

Курт пристъпи напред и опипа пълната чаша, като внимаваше жената да не се измъкне. Течността вътре беше изстинала.

— Къде е Мьорк? — попита той.

Тя имаше изплашен вид, сякаш полицаят се бе спотаил в някой ъгъл и ги дебнеше. Курт се озърна още веднъж.

— Къде е? — повтори той.

— Тръгна си преди малко.

— Не, не си е тръгнал, Нете. Щяхме да го видим да излиза. Пак ще те попитам: къде е? Най-умното в момента е да ми отговориш.

— Слезе по стълбите от кухнята. Не знам защо.

Курт се умълча. Дали Карл Мьорк бе забелязал, че са му прикачили опашка? Нима непрекъснато ги изпреварваше с една крачка?

— Покажи ми тези стълби — изкомандва той и й даде знак да тръгне пред него.

Тя се хвана за гърдите, мина колебливо покрай него и пое към кухнята.

— Натам. — Тя посочи вратата на кухнята в ъгъла, видимо сконфузена.

Курт отлично разбра причината.

— И е минал оттам, казваш? Значи първо е отместил всички бутилки, кошницата със зеленчуци и торбите с боклук, а после ти си ги върнала по местата им. Извинявай, но такива не ми минават.

Курт я хвана за раменете и я извъртя рязко към себе си. Тя беше забила очи в пода, и то съвсем неслучайно. Елементарната глупачка лъжеше, та пушек се вдигаше. За толкова години така и не се научи да казва истината.

— Къде е Карл Мьорк? — настоя да разбере той, стисна едната спринцовка в джоба си, свали гумения й накрайник и я доближи до врата на Нете.

— Слезе по стълбите от кухнята — повтори почти шепнешком тя.

Курт заби иглата в шията й и натисна буталото до половината.

След малко Нете започна да се олюлява и се свлече на пода като парцал.

— Готово. Най-после всеки да си заеме мястото. Ако искаш да ми споделиш нещо, давай смело, ще си остане между нас. Разбра ли, Нете Хермансен?

Обърна й гръб и се върна в коридора. Постоя неподвижно, докато слухтеше напрегнато с надеждата да долови издайнически шумове: дишане, проскърцване, пропукване. Ала не чу нищо. Курт пак влезе в дневната. Състоеше се от две съединени стаи: личеше по замазката на тавана. Някога във вътрешната стая е имало врата към коридора, но тя вече липсваше.

В общи линии обстановката беше съвсем нормална за дом на възрастна жена. Не беше демоде, но не беше и модерен. Стенен часовник с махало до радио с аудиоплейър. Дискове с класическа музика, но и с парчета на популярни изпълнители. Не бяха по вкуса на Курт.

Той пак прикова поглед в чашите върху масичката. Опипа чашата с кафе и седна. И докато се опитваше да отгатне какво може да се е случило с Карл Мьорк и как да го открият, несъзнателно поднесе чашата към устните си и отпи. Кафето се оказа ужасно горчиво и той остави чашата с гримаса.

Измъкна мобилния телефон от джоба на панталона си. Дали да не изпрати някой от хората си в Главното управление да разузнае дали Мьорк — кой знае как — не се е върнал там. Погледна си часовника. Или да постави някого пред дома му? Ставаше късно.

Курт оброни глава върху гърдите си. Изведнъж му премаля. Възрастта вземаше своите жертви. Той вече не беше в първа младост. В същия миг погледът му падна върху мъничко петънце по червено-жълта фигура на килима. „Странно“, помисли си той и прокара показалеца си да провери дали петното е изсъхнало.

Не беше.

Той се взираше отнесено в пръста си, докато се опитваше да проумее ситуацията.

Защо върху килима на Нете имаше кръв? Какво, за бога, се беше случило? Дали Карл Мьорк се намираше някъде наоколо?

Курт Ве стана рязко, отиде в кухнята и огледа проснатата на пода Нете. Усети сухота в устата и внезапно премаляване, което го принуди да разтърка лицето си и да пие вода направо от чешмата. Намокри си челото и се подпря на кухненската маса. През последното денонощие му се струпаха доста тежки изпитания.

Курт се поокопити, извади втората спринцовка с пропофол, провери дали е готова и я прибра обратно в джоба си. За секунди щеше да я извади и да я забие в евентуалния нападател.

Измъкна се на пръсти от кухнята и тръгна бавно по коридора. Предпазливо отвори първата врата. Посрещна го неоправено легло, обсадено от купчини обувки и стари чорапогащници.

Продължи към следващата врата. Открехна я бавно. Пред него се изпречи паноптикум от вещи, събирани в течение на половинвековен живот. Истински вехтошарник, пълен с чанти, палта и какво ли още не, пожелано от сърцето, а впоследствие метнато и окачено по рафтове и закачалки.

„Тук е безпредметно да търся“ — помисли си той и притвори вратата след себе си. Пак усети онази сладникава миризма, която го лъхна и на влизане в апартамента. Тук се усещаше по-натрапчиво. Значително по-натрапчиво.

Подуши въздуха и установи, че най-вероятно миризмата идва от секцията в ъгъла на коридора. Странно. Рафтовете зееха празни. Мяркаха се само няколко списания. Нищо повече. Следователно нямаше как миризмата да идва оттам.

Курт се приближи до секцията и отново вдиша дълбоко. Затрудняваше се да определи предполагаемия източник на миризмата. Напомняше пикантно рибно ястие или блюдо с къри от предния ден.

Или зад секцията беше умряла мишка.

Тъкмо понечи да се върне в дневната, за да я обследва по-старателно, кракът му се спъна в нещо и Курт залитна.

Погледна надолу. Кокосовата пътека се беше набрала като след неколкократно отваряне на врата. По пътеката се виждаше кръв. Не кафява съсирена кръв, а яркочервена и прясна.

Курт се обърна към секцията и огледа по-внимателно гънката на пътеката.

Спонтанно пъхна дясната си ръка зад секцията и я дръпна.

Беше съвсем лека, той дръпна по-силно и неочаквано се озова пред врата. Огледална врата с резе, скрита зад секцията.

Сърцето му се разтуптя. Обзе го тържествено чувство. Сякаш тази врата въплъщаваше цялата мистериозност и потайност, с която той се бе обграждал през целия си живот. Сякаш зад нея се намираха потулените неродени деца и опропастените съдби; делата, с които се гордееше. Странно, но факт. Точно пред тази тайна врата той се почувства в свои води, макар устата му да бе пресъхнала, а околната обстановка да се накъсваше пред очите му и да огъваше плещите му с тежестта си.

Той пренебрегна неразположението, като го отдаде на умора, и повдигна резето. То не създаде никакви проблеми, както впрочем и дръжката на вратата. Тя се отдели от рамката с жвакащ звук. Миризмата стана осезаемо по-остра и силна. Курт плъзна поглед по цялата рамка. За по-плътно прилепване касата бе уплътнена с ленти от устойчива гума. Бутна навътре тежката врата. Не беше нито стандартна, нито бе стояла недокосната години.

Усети прилив на адреналин и извади спринцовката от джоба си.

— Карл Мьорк — установи той, без да очаква отговор.

Разтвори вратата докрай. От гледката, която го посрещна, едва не припадна.

Очите му обходиха странната сцена; безжизненото тяло на Карл Мьорк, проснато на пода; сиви, разкривени в мъртвешки маски лица с прашасали, повехнали коси, сцепени устни и черно-жълти зъби. Съсухрени, смърдящи трупове, пременени в официално облекло, със замръзнали физиономии очакваха последното си блюдо. За пръв път Курт Ве виждаше нещо подобно. Кухи очни орбити се взираха в кристални чаши и сребърни прибори. Прозрачна кожа стоеше изопната над стърчащи кокали и дебели жили. Изкривени пръсти с покафенели нокти бяха отпуснати върху масата. Те никога повече нямаше да докоснат каквото и да било.

Курт преглътна с мъка и пристъпи вътре. Миришеше силно, но не на гнилоч. Позна източника на миризмата. Усещаше се, когато отвориш остъклена витрина с препарирани птици. Едновременно смърт и вечност. Пет мумии и две празни места. Курт погледна най-близката табелка до чинията: „Нете Хермансен“. Не беше трудно да се досети за кого е предназначен другият незает стол. Най-вероятно за Курт Ве.

Колко подла кучка излезе тази Нете Хермансен.

Курт се наведе и огледа припадналия криминален инспектор. Косата на темето му и по слепоочията се беше слепила от засъхнала кръв, но кръв капеше и върху пода. Значи още беше жив. Долепи два пръста до сънната му артерия и кимна доволно: от една страна, защото Нете предвидливо бе овързала ръцете и краката му с тиксо, от друга, защото пулсът говореше за стабилно състояние: равномерен и постоянен. Раненият не бе изгубил много кръв. Действително му бяха нанесли силен удар — не ще и дума — но щеше да се отърве със средно тежка мозъчна травма.

Курт отново погледна празното място, отредено му по план. Какъв късмет, че не прие поканата преди години. Опита се да изчисли колко време мина оттогава. Най-малко двайсет години. Нищо чудно защо гостите на тържествената вечеря бяха започнали да се разкапват.

Позасмя се, прекоси коридора и влезе в кухнята, за да нагледа изгубилата свяст домакиня.

— Опалянка… сега вече празненството може да започне, Нете.

Извлече я в тайната стая и я настани върху стола откъм късия край на масата.

В същия миг отново му прилоша; застина неподвижно и си пое жадно дъх. После се изправи и донесе чантата си от коридора. Хлопна уплътнената врата и със свойствената за лекарите небрежност метна чантата на масата. Извади празна спринцовка и ампула с флумазенил. Една инжекция и Нете щеше бързо-бързо да се върне към реалността.

Тя потрепери, когато той натисна буталото до края, после отвори очи — бавно, опипвайки почвата, сякаш знаеше, че действителността ще я връхлети с неумолимостта си.

Курт й се усмихна и я потупа по бузата. След няколко минути Нете щеше да е контактна.

— Но какво ще го правим този Карл Мьорк? — промърмори си той под нос и се обърна. — А, ето къде ще го настаним — и той кимна учтиво на мрачните, безмълвни гости, докато дърпаше от ъгъла стола с тъмни петна по тапицерията на седалката.

— Е, уважаеми дами и господа. Пристигна още един гост. Моля, приемете го радушно.

Курт постави стола до мястото, отредено за Нете, наведе се, сграбчи едрия полицай, който му бе създал толкова главоболия, и след доста усилия успя да го намести върху стола.

— Извинете ме — кимна на близко седящия мъжки труп, наведе се над масата и взе гарафата с вода. — Но новодошлият има нужда да се поосвежи.

Вдигна гарафата над главата на Карл, отпуши тапата и обля с престояла двайсет години вода окървавеното му теме. По безжизненото, тебеширенобяло лице на припадналия потекоха ръждиви вади.