Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (38) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и шеста глава

Септември 1987-а

Ньорви оброни глава върху гърдите си и в този миг в живота на Нете настъпи пълно затишие. Яви й се самата Смърт. Гледаше я и я подканяше да се хвърли в пламъците на преизподнята. После изчезна.

Никога не я бе усещала толкова близо до себе си. Нито след смъртта на майка си, нито докато лежеше в болничното легло и й съобщиха за кончината на съпруга й.

Нете коленичи пред стола, където Филип Ньорви седеше с изцъклени, облени в сълзи очи, бездиханен.

Протегна треперещите си ръце и докосна сгърчените му в агонията пръсти, докато напразно търсеше подходящи думи. Навярно просто искаше да изрече „прощавай“, ала това не беше достатъчно.

„Той имаше дъщеря“, помисли си Нете и усети болезнени спазми в диафрагмата, които постепенно обхванаха цялото й тяло.

„Имаше дъщеря. Тези безжизнени ръце никога повече няма да погалят бузата на любимата рожба.“

— Престани, Нете! — извика тя високо, защото усети накъде вървят нещата. — Мерзавец! — процеди тя срещу трупа.

Неговото разкаяние не можеше да й върне пропиляния живот. А сега той искаше да й открадне дори отмъщението. Първо й отне свободата и възможността да стане майка, а сега правеше всичко, за да я лиши и от тържеството на възмездието.

— Я ела тук — промърмори тя и го подхвана под мишниците.

В същия миг я лъхна смрад. В последните секунди преди да издъхне Ньорви бе изпразнил червата си. А това определено увеличаваше натиска на времето.

Нете погледна часовника. Четири. След петнайсет минути идваше редът на Курт Ве. Последна беше Гите Чарлс, ала именно убийството на Ве щеше се превърне във финалния успех, който да увенчае делото й с лавров венец.

Нете смъкна Ньорви от стола и върху тапицерията се откри голямо кафяво, зловонно петно: последният отпечатък на Ньорви в живота й.

* * *

Тя усука хавлиена кърпа около таза му и го изтегли в изолираната стая. После отвори широко всички прозорци в дневната и кухнята, застана на четири крака и започна трескаво да търка петното. И то, и смрадта отказваха да се махнат. В този миг, 16:14, всеки ъгъл и всяка декоративна фигурка в апартамента буквално крещяха, че има нещо гнило.

В 16:16 натика креслото в един от ъглите на изолираната стая и на предишното му място в дневната зейна празнина. Нете се поколеба дали да сложи там трапезен стол, но се отказа.

Налагаше се да настани Курт Ве до бюфета, докато тя забърква отровния му чай. „Ще трябва да застана гърбом и да прикрия чашата с тяло. Няма друг начин.“

Времето минаваше. На всеки двайсет секунди Нете надничаше крадешком през прозореца, ала Курт Ве не се виждаше.

 

 

След година и половина мъчителен престой на острова Нете забеляза на двора непознат мъж да снима водата. Наобиколилите го питомки на дома шушукаха, шепнеха си трескаво и го поглъщаха с очи като сочно парче месо. Високият силен мъж изобщо не обръщаше внимание на повече или по-малко случайните докосвания на момичетата.

Непознатият изглеждаше представителен, както би се изразил баща й. Червендалест като чистокръвен селянин, с коса, блестяща от живот и всичко друго, различно от сапун.

Четири жени от персонала бдяха над спокойствието му и когато питомките станаха прекалено настъпателни, служителките ги натириха да се връщат към изоставените си задължения. Прикрита зад едно дърво, Нете наблюдаваше как ще се развие ситуацията.

Мъжът извади бележник и започна да си води записки.

— Може ли да поговоря с някое от момичетата? — попита той.

Служителките се разсмяха: ако държал на благочестието си, не било никак препоръчително.

— Аз знам как да се държа прилично. — Нете се приближи с усмивка, която баща й наричаше „бисерен наниз“.

Още в началото прочете в очите на надзирателките, че ще бъде сурово наказана.

— Връщай се да работиш — настоя Невестулката — най-дребната от четирите служителки и дясна ръка на директорката.

Опита се да се престори на дружелюбна, но Нете я познаваше. И тя като другите беше озлобена жена. Бълваше само грубости и ходеше непрекъснато с горчиво присвити устни. От онези жени, които мъжете не биха допрели дори с ръжен, както се изразяваше Рита. Такива нещастници изпитват удоволствие да измъчват другите.

— Чакайте, чакайте — спря ги журналистът. — Нека поговоря с нея. Изглежда напълно безобидна.

Невестулката изсумтя под нос, но не възрази.

Мъжът пристъпи към Нете.

— Идвам от списание „фоторепортаж“. Искаш ли да си поговорим?

Нете побърза да кимне въпреки четирите чифта злобни очи, вперени в нея.

Журналистът се обърна към персонала.

— Само десетина минути при моста. Няколко въпроса и две-три снимки. Можете да наблюдавате от разстояние и да се намесите, ако не успея да се защитя — засмя се той.

Надзирателките се отдалечиха, но Нете забеляза, че по знак на Невестулката една от тях хукна към кабинета на директорката.

„Желязото се кове, докато е горещо“ — съобрази Нете, тръгна пред журналиста, прекоси пасажа между сградите и продължи към пристанището.

През този ден светлината се случи особено силна. До пристана стоеше моторницата, с която бе дошъл журналистът. Лодкарят се усмихна и махна на Нете. Бяха се виждали и друг път.

Тя беше готова да пожертва няколко години от живота си, само и само да се качи на борда и да отплава към отсрещния бряг.

— Нито съм слабоумна, нито съм увредена по какъвто и да било начин — побърза да увери тя журналиста. — Изпратиха ме тук, след като бях изнасилена от лекар на име Курт Ве. Вижте координатите му в телефонния указател.

Журналистът извърна поривисто глава.

— Нима? Станала си жертва на изнасилване?

— Да.

— И извършителят се казва Курт Ве?

— Да. Информацията е вписана в съдебния архив. Изгубих делото.

— Как се казваш?

— Нете Хермансен.

Мъжът прилежно записа името й.

— Твърдиш, че си напълно нормална, но доколкото ми е известно, всички настанени тук имате поставена диагноза. Каква е твоята?

— Диагноза? — Нете не знаеше какво означава това.

— Знаеш ли кой е третият по големина град в Дания? — попита с усмивка мъжът.

Нете се загледа във възвишението с овощните дървета с ясното съзнание накъде точно отиват нещата. Още три въпроса и ще й лепнат клеймото.

— Не е Одензе, защото той е вторият по големина — отвърна тя.

— От Фюн ли си?

— Да. Родена съм на няколко километра от Асенс.

— Разкажи ми нещо за къщата на Андерсен в Одензе. В какъв цвят е боядисана?

Нете поклати глава.

— Не можеш ли просто да ме отведеш оттук? Ще ти разправя много неща, които няма да ти кажат тук. Дори не предполагаш за какво става дума.

— Като например?

— Разни работи за персонала. Ако назначат някоя по-човечна надзирателка, веднага я изгонват. Когато не им се подчиняваме, ни бият и ни хвърлят в килиите за разкаяние.

— А те какво представляват?

— Изолатори. Вътре има само нар.

— Ясно, но този дом няма претенциите да бъде почивна станция, нали?

Нете поклати глава. Мъжът не разбираше.

— Единственият начин да се измъкнем оттук е да легнем под ножа за стерилизация.

— Знам — кимна той. — Това се прави, за да не раждате деца, за които не можете да се грижите. Не ти ли се струва хуманно?

— Хуманно?

— Да, човечно.

— И защо да не родя деца? Нима те ще са по-лоши от децата на другите хора?

Журналистът погледна Нете, после трите надзирателки, които ги следваха неотстъпно и се опитваха да отгатнат темата на разговора.

— Кажи ми коя ви посяга.

Нете се обърна.

— И трите, но най-дребната удря най-силно, и то обикновено отзад по главата. После няколко дни ходим схванати.

— Виждам, че директорката се задава. Кажи ми… какво ви забраняват например?

— Персоналът крие всички подправки. На масата има сол, черен пипер и оцет само когато присъстват гости.

Той се усмихна.

— Това не е болка за умиране. Храната е прилична, лично я опитах.

— Най-лошото е, че ни мразят и не им пука за нас. Държат се грубо с всички и не искат изобщо да ни изслушват.

Той се засмя.

— Все едно описваш главния редактор в нашето списание. Да знаеш той каква стока е!

Нете чу как персоналът се пръсна зад гърба й. Последното, което видя, преди директорката да я сграбчи за ръката и да я повлече със себе си, беше как лодкарят си запалва пурета и започва да оправя рибарските си такъми.

Не я изслушаха — не и с нужното внимание. Молбите й отидоха нахалост. Прескочиха я като дребна бабунка.

 

 

В началото тя лежеше в изолатора и плачеше. И когато това не помогна, започна да крещи с цяло гърло да я пуснат на свобода, да рита и дращи вратата. Омръзна им да слушат изпълненията й, двама души дойдоха, напъхаха я в усмирителна риза и я закопчаха за леглото.

В продължение на няколко часа тя рида и говори на белосаната стена, все едно зидът ще рухне и ще й открие пътя към свободата. Най-сетне вратата се отвори. Появиха се директорката и противната й помощница.

— Говорих с Уилям от „фоторепортаж“. Радвай се, че няма намерение да публикува фантасмагориите, които си му наговорила.

— Казах му истината. Не съм лъжкиня.

Нете не забеляза полетялата към нея ръка, която я зашлеви през устата. Невестулката отдръпна дланта си и замахна повторно. Този път Нете беше готова да отскочи.

— Оставете, госпожице Йесперсен — спря я директорката. — Ще минем и без шамари. Свикнала съм да ми шикалкавят.

Пак погледна Нете. Навярно въпреки всичко директорката беше жената с най-топли очи от целия персонал, но в онзи миг от тях вееше леден хлад.

— Обадих се на Курт Ве и го уведомих, че продължаваш да сипеш безпочвени обвинения по негов адрес. Исках да чуя мнението му как да постъпим с теб. Той отвърна, че каквото и наказание да ти наложим, пак ще е твърде слабо за непоправима лъжкиня като теб. — Тя потупа Нете по ръката. — Решението не взема той, но все пак ще се вслушам в съвета му. Ще прекараш тук една седмица, за да видим как ще се държиш. Ако си послушна и не правиш сцени, още утре ще ти свалим усмирителната риза. Какво ще кажеш, Нете? Договорихме ли се?

Нете подръпна леко ремъците.

Безсловесен протест.

 

 

„Къде се губи?“ — нервничеше Нете. Курт Ве наистина ли се бе отказал? Нима високомерието му стигаше дотам, че дори десет милиона крони не бяха в състояние да го измъкнат от леговището му? Никак не й се вярваше.

Нете поклати отчаяно глава. Това бе най-лошият вариант. Затвореше ли очи, пред нея мигом изникваше безпомощният поглед на жалкия адвокат, ала Ньорви беше само маша в ръцете на Курт. А щом не бе пощадила машата, и дума не можеше да става да пощади главния виновник.

Прехапа устни и се вторачи в неумолимо люлеещото се махало на стенния часовник.

Нима е възможно да замине за Майорка, без да довърши започнатото? Не, в никакъв случай. Абсурд. Курт Ве беше най-важната й мишена.

— Ела де, ела де, ела де, проклетнико — заповтаря заклинателно тя.

Извади плетивото си и задвижи куките със светкавична бързина. При всяко издрънчаване една в друга погледът й се насочваше през широко отворените прозорци към алеята покрай езерото и тя се взираше все по-внимателно. Онзи висок мъж до бункера… да не е той? Не. А мъжът зад него? И той не беше.

„Какво, по дяволите, да правя сега?“ — питаше се тя.

Неочаквано някой позвъни на вратата. Не по домофона, а на звънеца в коридора. Звукът я прониза до мозъка на костите.

Захвърли плетивото и бързо се огледа да провери дали всичко е в ред.

Екстрактът от черна попадийка беше готов. Каната с вода — със запушен чучур. Документите с фиктивното лого на несъществуващия адвокат лежаха върху дантелената покривка на ниската масичка до дивана. Нете разшири ноздри и подуши въздуха. Нито следа от предсмъртните изпарения на Ньорви.

Приближи се до вратата и отчете като голям недостатък липсата на шпионка. Пое си дълбоко дъх и отваряйки, вдигна глава да срещне погледа на Курт Ве.

— Намерих малко кафе. Но нали недовиждам, отне ми доста време — обади се глас половин метър по-далече, отколкото бе очаквала.

Съседката й подаде почти празно пакетче на сини карета и надникна любопитно зад гърба й. Какво по-вълнуващо от това да надзърнеш в тайния свят на съседката?

Нете не я покани да влезе.

— Много ви благодаря. — Тя пое пакетчето. — И нес кафето беше хубаво, но това ще стане още по-ароматно. Може ли да ви платя още сега? През следващите седмици заминавам и няма да ми се удаде случай да купя кафе и да ви го върна.

Жената кимна. Нете се шмугна в дневната и измъкна портмонето от чантата си. Стана 16:35, а Курт Ве още никакъв го нямаше. Не биваше съседката да го засича пред вратата на Нете. Ами ако после види негова снимка по телевизията? Такива клюкарки сигурно цял ден не се отлепят от екрана. И сега, когато следобедният час пик бе отминал, Нете чуваше как бръмчи телевизорът в апартамента й.

— Много ви е хубаво тук — чу неочаквано зад гърба си.

Нете се завъртя като пумпал. Съседката я бе последвала в стаята и се оглеждаше любопитно. Интересът й привлякоха най-вече документите върху масичката и отворените прозорци.

— Благодаря, и аз харесвам дома си. — Нете й подаде десет крони. — Признателна съм ви за услугата. Много мило от ваша страна.

— Къде е гостът ви?

— Излезе да свърши нещо в града.

— Да изпием по чаша кафе, докато го чакате? — предложи жената.

— Съжалявам, но ще го оставим за друг път. В момента трябва да се погрижа за доста книжа.

Нете кимна дружелюбно на разочарованата си съседка, хвана я под ръка и я придружи до стълбището.

— Много ви благодаря за кафето — приключи разговора тя и затвори вратата.

Постоя половин минута с гръб към вратата и изчака да чуе щракването на съседната врата.

Ами ако досадницата цъфне пак, докато Курт Ве или Гите Чарлс са у Нете? И нея ли ще трябва да ликвидира?

Нете тръсна глава. Вече си представяше на какъв разпит ще я подложи полицията. Обръчът около нея се стесняваше.

— О, боже, не допускай тази жена да се връща — прошепна Нете.

Не че се надяваше висшите сили да се намесят в нейна полза. Досега никоя от молитвите й не бе достигала небето.

Преживелиците й го доказваха.

 

 

Четвъртият ден на вода и ръжен хляб мина много тежко. Изведнъж светът на Нете се смали. Не остана място нито за сълзи, нито за молитвите, които бе отправяла към Господ денем и особено нощем.

И тя започна да крещи за въздух и свобода и да призовава майка си:

— Мамо, ела да ми помогнеш! Прегърни ме и никога повече не се отделяй от мен! — нареждаше непрекъснато тя.

О, да можеше сега да си е у дома и заедно с майка й да чистят боб. Щеше да се чувства толкова…

Млъкна, защото някой задумка по вратата и й извика да мълчи. Не беше персоналът, а някое от момичетата. Алармата се разпищя, защото явно беше излязло от стаята си. Накрая над крясъците и олелията се извисиха пронизителните предупреждения на директорката. Резето пред вратата на изолатора издрънча.

След по-малко от двайсет секунди Нете лежеше просната по очи на нара. Отметна назад глава с рев, когато дългата игла се впи в кожата й и пред очите й причерня.

Когато дойде на себе си, ръцете й бяха завързани с ремъци; нямаше сили да крещи повече.

Лежа така цял ден, без да отрони звук. Най-после дойдоха да я нахранят. Тя извърна глава и насочи мислите си към убежището зад сливовите дръвчета, към слънчевите лъчи, които в блестящи снопове се процеждаха през листата на дърветата и храстите. Припомни си смачканото сено в плевнята, където двамата с Таге палуваха.

Мислеше съсредоточено и вглъбено, защото иначе самодоволното лице на Курт Ве щеше да изникне пред нея, а Нете не искаше да й се мярка пред очите.

Не желаеше да мисли за него. Негодникът провали живота й. Никога повече нямаше да бъде същата, знаеше го. Животът се изниза покрай нея и при всяко повдигане на гръдния й кош тя се молеше дъхът й най-после да секне завинаги. „Нахраних се за последен път“ — каза си тя. Курт Ве, дяволът и всичките му деяния не й позволяваха да си представи, че има бъдеще.

Няколко дни отказа да яде и понеже престана да ходи по малка и голяма нужда, персоналът повика лекар от сушата.

Той се появи в ролята на ангел спасител. Нарече се „помощник в неволя“, но се задоволи единствено да забие спринцовка в ръката й и да я откара в болницата в Корсьор.

Там я поставиха под наблюдение. При всеки зов за помощ, при всеки призив да проявят малко човечност и да се вслушат в думите й, че е съвсем нормално момиче, изпаднало в беда, те й обръщаха гръб.

Само веднъж се появи човек, готов да я изслуша, но тогава я бяха натъпкали с толкова лекарства, че цял ден се намираше в унес.

Мъжът, двайсет и няколко годишен, дойде да посети дребничко момиче с увреден слух. Доведоха болната в стаята на Нете сутринта и сега тя лежеше зад завеската пред краката й. Нете дочу, че страдала от левкемия. Без да знае какво означава, се досети за близката кончина на момичето. Макар и силно замаяна, прочете участта му в очите на родителите, докато си тръгваха от стаята. Нете завиждаше на момичето, задето си тръгва от този свят, обградено от добросърдечни, любвеобилни хора. И за посетителя, дошъл да облекчи последните й часове, като й чете или слуша, докато тя му чете.

Нете затвори очи. Спокойният му глас помагаше на тънкия детски гласец да изговаря сричките, думите, изреченията в смислова цялост, и то с такова темпо, което Нете, дори и в упоеното си състояние, успяваше да следва.

Приключиха приказката. Мъжът обеща на следващия ден пак да се отбие и да почетат заедно.

На минаване покрай Нете й се усмихна топло.

Тази усмивка докосна сърцето й и й вдъхна охота да похапне малко вечерта.

Два дни по-късно момичето издъхна. Откараха Нете обратно на острова, по-мълчалива и по-самовглъбена от всякога. Дори Рита не посмя да я закачи през нощта, но и тя като другите момичета бе изправена пред ново предизвикателство.

Защото с лодката, която доведе Нете на острова, пристигна Гите Чарлс.