Метаданни
Данни
- Серия
- Отдел Q (4)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Journal 64, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от датски
- Ева Кънева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2017)
- Разпознаване и корекция
- WizardBGR (2017)
- Форматиране
- Silverkata (2022)
Издание:
Автор: Юси Адлер-Улсен
Заглавие: Пациент 64
Преводач: Ева Кънева
Език, от който е преведено: датски
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: датска
Излязла от печат: 30.11.2015
Редактор: Цвета Германова
ISBN: 978-954-357-324-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8811
История
- — Добавяне
Трета глава
Ноември 1985-а
Най-напред усети чуждо тяло в носа си. После чу гласове над главата си. Приглушени, внимателни, издаващи самочувствие.
Очите й зашариха под клепачите, все едно търсеха местенце, откъдето да почерпят някакво прозрение. Унесе се, загърна се в одеялото на мрака и задиша спокойно. Улови картини на безоблачни летни дни и безгрижни игри.
Неочаквана болка я покоси под кръста.
Главата й се отметна назад, мощен спазъм скова цялата долна част на тялото й.
— Влейте й още пет — нареди нечий глас и потъна в мъгла, за да я остави в същата празнота както преди.
Нете беше желано дете. Роди се изтърсак и единствено момиче в семейство с три момчета. Въпреки скромните финансови възможности не й липсваше нищо.
Майка й имаше златни ръце, ръце за ласки и за домашна работа. Нете се превърна в нейно копие — хубаво дете с карирана рокличка, готово да помага във всички дейности във фермата.
Беше на четири, баща й доведе жребец пред къщи и се усмихна, а най-големият й брат докара кобилата им от обора.
Двамата близнаци се разкискаха, когато членът на жребеца започна да се тресе, а Нете отстъпи крачка назад. Голямото животно възкачи сладката им Моли и притисна към нея долната част на тялото си.
На Нете й се прииска да се развика: престанете! Баща й обаче се хилеше с беззъбата си уста и повтаряше, че скоро ще си имат жребче.
Животът започва драматично и свършва пак така, разбра Нете. Затова е важно да се наслаждаваш с пълна сила на всичко, вместено между тези две крайни точки.
— Добре си поживя — казваше неизменно баща й, докато прерязваше гърлото на съпротивляващо се прасе.
Със същата забележка посрещна и смъртта на съпругата си, която си отиде от този свят едва трийсет и осем годишна.
Тези думи тегнеха в главата на Нете и когато най-сетне се събуди в металното болнично легло и се огледа объркано в мрака.
Около нея мигаха светлинни индикатори и бръмчаха апарати. Обстановката й беше непозната.
Завъртя се на една страна. Подозираше какво ще последва, но ефектът надмина очакванията й. Тя отметна назад глава, а дробовете се напрегнаха и изтласкаха мощна въздушна струя към гласните й струни, които се опънаха до скъсване.
Не възприемаше виковете като свои, защото болката в краката притъпяваше всички останали усещания. Ала крещеше именно тя.
Приглушена светлина от рязко отворената врата плъзна по тялото й. Внезапно всичко се превърна в безпорядък от мигане подобно на неизправна луминесцентна лампа и решително действащи върху тялото й ръце.
— Успокойте се, Нете Росен — посъветва я нечий глас и й поставиха инжекция.
Този път обаче Нете не заспа.
— Къде съм? — попита тя, след като по краката й плъзна приятна топлина.
— В болницата в Нюкьобинг Фелстер, Нете. В добри ръце сте.
Нете зърна как сестрата се обърна към свой колега и повдигна вежди.
В този миг си спомни какво се бе случило.
* * *
Издърпаха кислородната тръбичка от ноздрите и сресаха назад косата й, сякаш я гласяха да посрещне окончателната си присъда: животът си отива.
Сивоокият главен лекар с оскубани вежди й поднесе трагичната вест до долния край на леглото в присъствието на трима свои колеги:
— Съпругът ви е загинал на място, госпожо Росен.
Това гласяха първите му думи. Чак след тях дойде:
— Съжаляваме за загубата ви.
После лекарят се постара да й изложи подробно фактите в хронологичен ред. Моторният блок затиснал Андреас и причинил мигновена смърт. Затова спасителните екипи първо измъкнали Нете. Самоотвержеността им се равнявала на истински подвиг. Лекарят изговори така гордо думата, все едно очакваше пациентката да разцъфне в усмивка.
— Спасихме краката ви, Нете Росен. Най-вероятно ще куцате, но това е за предпочитане пред другото.
В този миг тя престана да слуша.
Андреас беше мъртъв.
Той си отиде, а тя не успя да премине с него в отвъдното. Сега щеше да живее без него. Без единствения човек, когото бе обичала безрезервно и от цялото си сърце. Никой друг не й бе вдъхвал усещането за цялост.
— Задряма — прошепна един от лекарите, но грешеше.
Тя не спеше, а просто се отдръпна в себе си. Там, където отчаянието, поражението и причините се сляха в едно, а лицето на Курт Ве пламтеше със силата на адски огън.
Без него животът й щеше да протече съвсем различно.
Без него и още неколцина.
И Нете сподави напиращите на устните й викове и сълзи; обеща си, че преди да се откаже от този живот, ще се погрижи да усетят какво са й отнели.
Чу как медиците излязоха от стаята. Вече я бяха забравили. Интересуваше ги следващата спирка от визитацията.
След погребението на майка й тонът вкъщи загрубя, а Нете, тогава петгодишна, попиваше всичко много бързо. „Божиите слова и повели са за неделната служба“ — казваше баща й. От него тя научи думи, станали известни на връстничките й доста по-късно. Датските колаборационисти, които работеха за немците и поправяха оръжието им в Одензе, бяха „гнусни, олайнени свине“ или „смърдящи задници“.
Който иска да говори изискано, да не влиза в неговия дом.
Още през първия си учебен ден Нете разбра какво е шамар.
Пред сградата се бяха строили шейсет първокласници, начело с нея.
— Мамицата му, каква тарапана! — възкликна високо тя, спечели си завинаги неприязънта и гнева на учителката и опита силата на дясната й ръка.
Няколко седмици по-късно, когато червенината на бузата й посиня, тя разказа на двама третокласници, готвещи се за конфирмация, какво знае от братята си: ако плъзгаш кожичката напред-назад, пишката почва да пръска.
Същата вечер седеше разплакана вкъщи и се опитваше да обясни на баща си защо лицето й пак е нашарено.
— Да не беше си го изпросила — заключи той и толкоз.
Като станеш в три сутринта, е естествено да се чувстваш капнал. Откак най-големият брат на Нете замина за село Биркелсе, а близнаците — за рибарското градче Вие Сене, баща й непрекъснато беше преуморен.
Продължиха да пристигат оплаквания от поведението й, но той не им обръщаше внимание.
А малката Нете не разбираше какво толкова все недоволстват от нея.
Седмица след злополуката млада медицинска сестра застана до леглото й и я попита дали наистина не желае да се обадят на нейни близки.
— От цялото отделение само на вас не са ви идвали на свиждане.
Навярно желаеше да подтикне болната да се измъкне от черупката на мълчанието, но така черупката стана само още по-непробиваема.
— Нямам близки — отвърна тя и помоли да я оставят на спокойствие.
Същата вечер я посети млад адвокат от Марибу с обяснението, че е упълномощен да разпредели наследството на съпруга й и скоро ще се наложи да изиска подписа й, за да се стартира процедурата. Състоянието й не го вълнуваше.
— Имате ли ясна представа как да поемете в свои ръце бизнеса на съпруга си? — попита той, все едно въпросът отдавна бе стоял на дневен ред.
Тя поклати глава. Да поеме бизнеса? Та тя беше лаборантка. Запозна се с мъжа си именно в качеството си на изпълнителен работник. Нямаше друга квалификация.
— Състоянието ви позволява ли да присъствате на утрешното погребение?
Нете прехапа долната си устна. Изведнъж спря да диша, светът изчезна. Светлината от тавана стана твърде ярка.
— Погребението? — Тя не успя да отрони повече.
— Да. Вашата зълва Тина уреди всичко със съдействието на адвокатската ми кантора. Съпругът ви е оставил крайно изчерпателни инструкции за предпочитанията си. Траурната церемония ще се състои в църквата „Стокемарке“ утре, от 13 часа, в максимално тесен кръг, съгласно желанието на покойника — ще присъстват само най-близките.
Нете нямаше сили да чуе повече.