Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (27) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и пета глава

Септември 1987-а

Отпусната, изпълнена с очакване и обезумяла за никотин, Рита плъзна поглед по езерото Пеблинге. След две цигари ще се обърне към сивата тухлена сграда, ще позвъни на домофона, ще отвори кафявата врата и ще тръгне по стълбите към своето минало. Може пък пак да я огрее?

Тя се усмихна вглъбено и адресира усмивката към младеж, който я подмина тичешком в спортен екип. Той я изгледа предизвикателно. Въпреки че бе станала рано, изглеждаше великолепно. Магнит за мъжките погледи.

Лапна цигарата и проследи как спортистът спира двайсет метра по-нататък и започва да прави разтегателни упражнения, докато очите му търсеха сочната й пазва зад разтвореното палто.

„Днес няма да стане, сладурче, но може някой друг път“ — обещаваше погледът й, докато палеше цигарата.

В момента обаче вниманието й бе заето с Нете — много по-интересна личност от пубера, чийто мозък се клатушкаше между краката му.

Откакто разпечата писмото до тази сутрин, когато се метна в колата и подкара към Копенхаген, един въпрос непрекъснато се въртеше в главата й: защо Нете я вика в жилището си? Нали отдавна се бяха разбрали повече да не се срещат? Последния път Нете й показа пределно ясно, че не желае да я вижда.

— Заради теб ме изпратиха на острова, проклетнице. Ти ме подведе — изимитира я Рита между две дръпвания, докато спортягата се мъчеше да отгатне какво става.

Рита се засмя. Онези студени дни в дома за слабоумни през 1955 година бяха напълно болни времена.

* * *

В деня, когато Нете пристигна в дома в Брайнинг, Източна Ютландия, четири от по-леко засегнатите от умствено изоставане момичета се сбиха и под високия таван на сградата отекнаха викове, крясъци и настана ужасна олелия.

Рита обожаваше дните, през които се случва нещо. Изобщо не възразяваше да гледа как персоналът пердаши момичетата — дейност, усвоена от болногледачите до съвършенство.

Рита стоеше близо до входа, когато служителите въведоха Нете. Един бегъл поглед стигаше на Рита да се увери, че в дома постъпва нейна сродна душа. Бдителни очи, изплашени от насилието. Ала в тези очи пламтеше гняв. Жилаво момиче — точно неин тип.

Рита обожаваше гнева, защото той беше изконната й движеща сила. Докато крадеше портфейла на някой малоумник или разблъскваше онези, които й препречват пътя, я движеше именно гневът. Сам по себе си той не бе достатъчен, но чувството на афект й вдъхваше усещането, че е всесилна.

Настаниха новата през две стаи от Рита. Още на вечеря Рита реши да влезе под кожата на новодошлата. Каквото и да й струва, ще се сприятели с нея и в нейно лице ще намери съюзник.

Прецени я като две-три години по-малка от нея; наивна, зле дресирана, разумна, но още незапозната с живота и човешката същност, за да осъзнае, че всичко е игра. Рита щеше да я отрака.

Когато на малката й омръзне да кърпи чорапи по цял ден и започнат първите препирни с персонала, тя сама ще потърси утеха при Рита. И ще я получи. Преди букът да се е разлистил, двете с малката ще избягат — обеща си Рита. — През Ютландия на север, където ще се качат на някой риболовен катер от Вие Сене към Англия. Две хубави момичета бегълки винаги ще намерят моряци да ги приютят. Кой не би пожелал такива девойки в каютата си? Добре ще разклатят катера.

А като пристигнат в Англия, ще научат английски и ще си намерят работа. Стига да проявят усърдие, следващата им спирка ще бъде Америка.

Рита вече бе начертала плана. Оставаше само да намери с кого да го осъществи.

 

 

Не минаха и три дни, и проблемите на Нете започнаха. Тя чисто и просто задаваше твърде много въпроси. И понеже изпъкваше сред уродливите си, скудоумни посестрими, възприемаха питанията й като нападки.

— Давай го по-кротко — предупреди я в коридора Рита. — Не им показвай колко си умна, това няма да ти помогне. Прави каквото ти казват и не си отваряй устата много-много.

Хвана Нете за ръката и я дръпна към себе си.

— Обещавам ти да се измъкнеш оттук, но първо ми кажи очакваш ли посещение от някой близък.

Нете поклати глава.

— И ако някога се отървеш, няма да се прибираш у дома?

Въпросът видимо разтърси момичето.

— Какво имаш предвид с това „ако някога“?

— Нали не си въобразяваш, че ще те пуснат да си тръгнеш просто така? Колкото и да са хубави сградите, това е затвор. И макар пред теб да се открива изглед към фиорда и полетата, всички околни бразди са опасани от невидима бодлива тел. Мамицата му, няма как да преминеш през тази тел без моя помощ.

Неочаквано Нете се разкиска.

— Тук е забранено да псуваме — прошепна тя и смушка Рита с лакът.

Биваше си го това девойче.

* * *

Рита изпуши двете цигари и си погледна часовника: 10:58. Време да провре глава в леговището на лъва и да му строши зъбите.

Замалко да извика на младежа, облегнал се на едно дърво, да я изчака, но после си представи разкошната коса и заоблените форми на Нете и се отказа. Пишки — колкото искаш. Където и да се намираш по света, достатъчно е да щракнеш с пръсти — и готово.

Не позна гласа на Нете по домофона, но не се издаде.

— Неееете, колко се радвам да чуя гласа ти! — извика тя и бутна вратата, когато уредбата избръмча.

Навярно Нете действително беше болна. Не звучеше добре.

Мигът неочаквано безпокойство отмина, когато Нете отвори вратата и я погледна, все едно изминалите двайсет и шест години са само полъх на бриз и всички лоши чувства помежду им са забравени.

— Влизай, Рита. Изглеждаш чудесно. Благодаря, че спази часа.

Отведе я в дневната и я покани да седне. Все същите едри, бели зъби, сочни устни и сини очи, менящи израза си от леден в огнен и обратното с бързина, каквато Рита не бе наблюдавала у никой свой познат.

„Петдесетгодишна и все така привлекателна“ — помисли си Рита, докато Нете наливаше чай, обърната с лице към бюфета. Хубави, елегантни крака в изгладени панталони; прилепнала към тялото блуза, заоблени бедра и стегнато дупе.

— В добра форма ми изглеждаш, хубавице. Не ми се вярва да си болна от нещо, което няма начин да надвиеш. Не е вярно, нали? Излъгала си ме само за да ме примамиш в Копенхаген.

Нете се обърна към нея с чашите в ръка и топлина в очите, но не отговори. Пак старата безмълвна игра.

— Не очаквах да пожелаеш да ме видиш пак, Нете. — Рита се огледа.

Апартаментът не беше луксозно обзаведен, както се полага на жена, собственица на несметни богатства според медиите.

— Едва ли ще те изненадам, ако ти призная, че често мислех за теб.

Рита се усмихна: чашите бяха две, а не три.

Обърна се към прозорците. От адвоката нямаше и следа. Добре щяха да си прекарат.

 

 

Рита и Нете формираха страхотен тандем и персоналът веднага го забеляза.

— В детското отделение не ни достигат хора. — И връчиха на двете момичета по един комплект с лъжици.

В продължение на няколко дни Рита и Нете храниха безнадеждно дебилните едри деца, завързани към радиаторите, защото не можеха да седят мирно до масите. Тази дейност бе свързана с много мръсотия и се вършеше някак скрито, та печалната гледка да се потули. Нете и Рита съумяваха да се справят със задачата и дори се стараеха да опазват лицата на децата сравнително чисти. За награда им възложиха да се погрижат за хигиената и на отходното отвърстие на храносмилателната им система.

Рита повръщаше, защото там, откъдето идваше, лайна се виждаха само когато в редки случаи септичните ями преливаха при пороен дъжд. Нете обаче бършеше задници и сменяше омазани памперси, все едно цял живот не е правила друго.

— Лайната са си лайна — повтаряше тя. — А аз съм израснала в лайна.

И разправяше за кравешки фекалии, свински екскременти и конски фъшкии и толкова изтощителен труд, че в сравнение с него дребните задачи в дома й се стрували едва ли не почивка.

Нете обаче знаеше отлично, че не е почивка. Личеше си по тъмните кръгове под очите й и по проклятията, които сипеше по адрес на лекаря, изкарал я слабоумна с идиотския си IQ тест.

— Според теб някой от тукашните доктори има ли представа какво е цяла година да ставаш в четири сутринта, за да доиш крави? — ръмжеше Нете, когато пред очите й се мернеше някоя бяла престилка. — Дали някой от тях е помирисвал как смърди в обора, когато някоя от кравите получи възпаление на матката, което не минава от само себе си? Помирисвал — ама друг път! Затова да не ме изкарват глупачка само защото не съм чувала как се казва кралят на Норвегия.

След като в продължение на четиринайсет дни бърсаха уста и задници, двете момичета вече се движеха свободно до детското отделение и обратно. Рита поде кръстоносния си поход.

— Нете, ти влизала ли си при главния лекар? — питаше всяка сутрин тя. — Говорила ли си с някой от другите доктори? Главният написа ли становището си до общината? Изобщо досеща ли се, че съществуваш? — Въпросите валяха по-многобройни от картечен залп.

След още една седмица на Нете й дойде до гуша.

По време на следобедната почивка се огледа. Кривогледи очи, изгърбени тела, къси крака, налудничави очи. Изведнъж й просветна.

Тя беше една от онези, които обслужват, а това й се струваше абсурдно.

— Искам да говоря с главния лекар — заяви тя на една от болногледачките, но онзи я отмина с поклащане на глава.

Нете опита още няколко пъти и понеже никой не й обърна внимание, изкрещя искането си колкото й държи глас. Опитната Рита предотврати по-нататъшния развой на събитията.

— Ако продължаваш, наистина ще говориш с главния лекар, но преди това ще лежиш завързана в леглото и ще ти бият инжекции, за да ти затворят устата.

Нете отметна глава назад, за да избълва изречението още по-силно, ала Рита я спря:

— Има само два начина момичета като мен и теб да се махнат оттук: или с бягство, или след като претърпят стерилизация. Имаш ли представа колко бързо отсяват кои да бъдат подложени на манипулацията и кои — пощадени? След като комисията в социалното министерство разгледа предложените случаи, почти всички отпътуват за болницата във Вайле. Затова те питам пак, Нете: имаш ли близки отвън, които ще тъгуват по теб? Защото ако нямаш, избягай с мен, след като нахраним децата на вечеря.

Събитията, разиграли се през следващите две седмици, могат да се изброят съвсем набързо.

Същия ден те откраднаха две бели блузи и поли и излязоха през портата заедно с персонала. Спотаиха се зад близкия храсталак и постепенно се отдалечиха от дома. На следващата сутрин разбиха прозореца на къща, чиито стопани бяха заети в обора, и отмъкнаха малко дрехи и пари.

Добраха се до Силкебор в коша на мотоциклет „Нимбус“, но докато чакаха на автостоп по селския път за Вибор, ги засече полиция.

След бесен спринт по горските просеки двете момичета се изплъзнаха. Три дни спаха в ловджийска хижа и се хранеха с консервирани сардини.

Не минаваше нощ, без Рита да се пробва при Нете. Притискаше се до бялата й кожа и опипваше гърдите й, но Нете я отблъскваше с обяснението, че на света имало само два вида хора и затова било неестествено да спиш с вида, към който принадлежиш ти.

На третия ден консервите свършиха. Двете стояха няколко часа под шибащите мразовити дъждовни капки, преди шофьор на хладилен бус да се смили над прогизналите жени и да ги пусне да се подсушат с отпадъчни влакна в кабината. Наистина, перверзникът ги зяпаше като обезумял, но поне ги закара до Вие Сене.

Там намериха капитан на катер, който им смигна и заяви, че ще ги вземе на драго сърце. А ако се покажат сговорчиви, с удоволствие ще им съдейства да се качат на борда на английски кораб, за да отплават в открито море. Поне така обеща.

Първо обаче поиска да му се отплатят в натура. Нете поклати глава и мераклията се задоволи само с Рита. Позабавлява се с нея няколко часа и после се обади на брат си — младши полицай в Ньоре Сне’е.

Двете момичета схванаха какво е станало чак когато двама яки мъжаги от участъка в Рингкьобинг им щракнаха белезниците и ги поведоха към патрулния автомобил.

На следващата сутрин ги закараха до Келеровите заведения в Брайнинг и Нете и Рита най-сетне се сдобиха с възможността да проведат заветния разговор с главния лекар.

— Ти си едно презряно, непредсказуемо момиче, Рита Нилсен. Не само че си злоупотребила с доверието на персонала, ами и изобщо не си си постлала добре. Характерът ти е порочен, глупава си, лъжеш и си извратена. Ако оставя асоциален индивид като теб да се разхожда на свобода, ще си лягаш с всеки срещнат и обществото ще трябва да се грижи за нищожествата, пръкнали се от утробата ти. Затова в становището си написах, че в твоя случай е приложимо единствено принудително лечение, и то лечение, провеждано в продължение на години, та най-после да мирясаш.

Малко по-късно през деня ги качиха на задната седалка на черен ситроен и заключиха вратите. Отпред, върху седалката до шофьора, стояха становищата на главния лекар. Колата потегли към остров Спройо — острова на жените изгнанички.

— Изобщо не биваше да те слушам — хлипаше Нете, докато прекосяваха Фюн. — За всичко си виновна ти.

 

 

— Горчивичък е — отбеляза Рита след първата глътка от чая. — Ще ми направиш ли кафе?

Изведнъж по лицето на Нете се появи странно изражение. Все едно Рита бе протегнала подарък към нея и го бе дръпнала точно когато Нете бе посегнала да си го вземе. Очевидно обаче Нете изпитваше нещо много по-дълбоко от обикновено разочарование.

— Уви, нямам кафе — отвърна тя с изнемощял глас, сякаш целият й свят се срива.

„Сега ще предложи да ми направи друг чай“ — помисли си Рита, а вътрешно се забавляваше колко присърце взема ролята си на домакиня Нете.

Нете обаче не предложи нищо. Седеше объркана, все едно всичко е започнало да се движи на забавен каданс.

Рита поклати глава.

— Остави. Ако ти се намира малко мляко, ще му оправим вкуса — успокои я тя и доста се озадачи какво осезаемо облекчение се разля по лицето на Нете.

— Разбира се! — Нете скочи и изприпка до кухнята. — Само секунда и млякото пристига! — извика оттам тя.

Рита погледна чайника върху бюфета. Защо Нете не го сложи върху масата? Навярно не съответства на етикета, спазван от безупречните домакини. Какво ли разбираше Рита от трапезни обноски.

Тя се поколеба дали да не помоли и за чашка ликьор — или какъвто беше алкохолът в малката гарафа до чайника — но Нете влетя в стаята с каничка мляко и й наля с усмивка, твърде напрегната за толкова незначително усилие.

— Захар?

Рита поклати глава. Изведнъж Нете започна да се държи трескаво и някак припряно. Това събуди любопитството на Рита. Дали чайната церемония не представлява просто куртоазен ритуал, преди Нете най-сетне да протегне ръце към Рита и да й признае, че още се вълнува от нея и се радва, задето Рита е приела поканата й? Или причината за нервността на Нете се криеше другаде?

— Къде е адвокатът? — попита Рита с лукава усмивка.

Нете не се усмихна, но гостенката й не очакваше подобно нещо.

Рита отдавна бе прозряла лъжата на Нете. Нямаше да се появи никакъв адвокат, Рита нямаше да получи десет милиона, а Нете си беше здрава-здравеничка.

Оставаше да си изиграе умело картите, за да не се окаже, че напразно се е разкарвала дотук.

„Внимавай, намислила е нещо“ — каза си Рита и кимна, когато Нете обясни, че адвокатът се е забавил, но ще пристигне всеки момент.

Нете вече ставаше смешна. Толкова красива и богата, а съвсем прозрачна.

— Кой ще я гаврътне на екс? — разсмя се Нете и вдигна чашата си.

„Колко бързо си промени настроението“ — обърка се Рита, докато пред очите й се заизнизваха картини от миналото.

Нима Нете действително си спомня ритуала, когато по изключение се случеше момичетата да вечерят без надзор и никой не им шъткаше? Тогава те започваха да си представят, че са свободни и се черпят в увеселителния парк „Дюрехаусбекен“. Вдигаха чашите с бира и му отпускаха края.

— Кой ще я гаврътне на екс? — провикваше се неизменно Рита и момичетата дружно пресушаваха чашите с чешмяна вода.

Всички се смееха, с изключение на Нете, която седеше в ъгъла и се взираше през прозореца.

По дяволите, наистина ли Нете си спомняше този ритуал?

Рита й се усмихна с предчувствието, че се очертава хубав ден, поднесе чаената чаша към устните си и изпи горчилката на един дъх.

— АЗ го направих! — извикаха в хор те, избухнаха в гръмогласен кикот и Нете отиде до бюфета да налее още чай.

— Не искам повече, благодаря — през смях отказа Рита. — Ама ти наистина си го запомнила! — възкликна тя и повтори техния боен вик. — Ех, че луди времена бяха тогава!

И тя разказа няколко истории за номера, които бе извъртяла на персонала заедно с две-три момичета от дома на острова.

Странно как настроението в този апартамент неочаквано извика толкова много спомени, при това не само лоши.

Нете остави чашата си върху масата и се засмя с по-различен тембър. Зад привидната веселост, изглежда, се спотайваше нещо друго, но преди Рита да реагира, Нете я прониза с поглед и подзе спокойно:

— Да бъдем откровени, Рита. Ако не се беше появила в живота ми, положително щях да изживея младостта си нормално. Ако ме беше оставила на мира, никога нямаше да се озова на остров Спройо. Щях бързо да усвоя правилата за поведение в Брайнинг. Ако ти не беше съсипала всичко, лекарите щяха да разберат, че съм нормална — че съм виновна не аз, а средата, в която съм израснала — и да ме пуснат, защото не представлявам опасност. Защо ти трябваше да ме повличаш със себе си?

„Такава ли била работата?“ — помисли си Рита. Нима Нете я бе повикала, за да си разчистят сметките? В такъв случай е сбъркала адреса. Преди Рита да потегли към Колинг, малката кучка ще плати не само билета дотук в десетократен размер, но ще отнесе и як пердах.

Рита се закашля. Искаше да отвърне, че този чай има вкус на отрова, а Нете никога не би се измъкнала нито от Спройо, нито от Брайнинг, без да я стерилизират; че Нете е просто една тъпа пачавра и е време да се научи да поема отговорност за собствените си постъпки. Ала Рита мълчеше, защото, да му се не види и късметът, точно в този миг устата й взе, че пресъхна.

Хвана се за гърлото. Така се чувстваше, когато получаваше алергичен пристъп заради консумация на морски дарове или ужилване от пчела. Кожата й започна да гори като опарена с коприва, светлината пронизваше болезнено очите й.

— Какво, по дяволите, имаше в този чай? — простена тя и се огледа, изгубила ориентация.

И хранопроводът й започна да гори. Ставаше все по-лошо.

Фигурата пред нея се изправи и се приближи. Гласът стана благ, но удивително кух:

— Добре ли си, Рита? Защо не се облегнеш малко назад? Иначе ще вземеш да паднеш от стола. Ще повикам лекар. Навярно получаваш удар. Зениците ти са се побъркали.

Рита едва ли поемаше дъх. Бакърените съдове по лавиците пред нея започнаха да танцуват, ударите на сърцето в гръдния й кош се усилиха, после отслабнаха.

Протегна ръка, натежала като олово, към силуета отпред. За секунда той заприлича на животно, изправено на задните си крака и извило хищно нокти към нея.

После ръката й се отпусна, а пулсът й почти замря за миг.

Образът пред очите й изчезна, а с него и светлината.