Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (6) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Четвърта глава

Ноември 2010-а

Новият телефон в кабинета на Асад беше страшна работа. С мощното си звънене съперничеше на няколко бохемски камбани и ако Асад бе възпрепятстван да вдигне веднага, „музиката“ продължаваше дълго. Вече два пъти Карл помоли помощника си да разкара проклетата джаджа, но той отвърна, че старият му служебен телефон много пращял, а щом са му отпуснали нов, защо да не го ползва?

„Ще срещнеш най-върлите си врагове сред приятелите си“ — помисли си Карл, когато телефонът за пореден път го принуди да измъкне краката си от най-долното чекмедже.

— Чашата вече преля! Още сега ще подмениш това дяволско творение! — провикна се той, а Асад промърмори нещо неразбрано. — Чу ли какво ти казах преди малко? — попита Карл, когато на вратата изникна валчестата глава на хремавия му помощник.

Асад не отговори. Навярно нежеланите въпроси караха носния му секрет да се наслагва в ушните му канали.

— Обади се Бак. Намирал се на улица „Ескил“ пред мазето, където живее литовецът, полял сестра му с киселина.

— Какво? Бьоре Бак! Кажи, че си му затворил веднага!

— Не, той затвори, но преди това ме предупреди, че ако не отидем, ти здравата ще загазиш, Карл.

— Аз? Тогава защо се е обадил на теб?

Асад сви рамене.

— Бях тук, когато той слезе и остави папката върху стола на Росе. Сестра му е била нападната, не чу ли?

— Чух, чух.

— Бак знаел кой е виновникът и нямал намерение да оставя нещата така.

Карл се вгледа в тъмните му очи, изгарящи от треска. Какво ли ставаше в главата на този човек? Да не беше натъпкана с вълна от едногърба камила?

— За бога, Асад! Бак вече не е полицай. Онова, в което се опитва да ни въвлече, се нарича саморазправа и е наказуемо. Знаеш ли какво означава? Доста дълго време на държавна хранилка, а след като напуснеш „Пандиз палас“ — нито залък на масата. Адиос, амиго.

— Този хотел не съм го чувал. Сега ли намери да ми говориш за храна? С такава посуда не мога да туря и хапка в устата си.

— Простуда, Асад. Посуда е друго.

Явно настинката влошаваше активния речник на клетия му помощник.

Карл се пресегна към телефона и набра номера на началника на отдел „Убийства“. Авторитетният иначе глас на Маркус Якобсен този път гъгнеше.

— Знам, знам — отвърна той, след като Карл го осведоми за обаждането на Бак. — В осем дойде в кабинета ми с искането да го преназнача на работа. Само сек…

Карл преброи осем кихания, преди болният да даде знак в слушалката, че е готов да продължат разговора. Кабинетът му явно се бе превърнал в инкубатор за бацили. И седем луди коня не биха завлекли Карл там.

— Проблемът е, че Бак е прав. Въпросният литовец, Линас Версловас, има присъда за подобно нападение във Вилнюс и без съмнение ръководи мрежа за проституция. Но не разполагаме с доказателства.

— По радиото съобщиха, че жертвата не може да посочи виновника. Дали пък не го е издала само на брат си?

— Не, Бак се кълне, че нищо не му е казала. Но преди сестра му си е имала разправии с Версловас и Бак е в течение.

— И сега пенсионерът се прави на ченге във „Вестербру“.

В слушалката се чуха няколко „апчих!“.

— Защо не се намесиш и не го спреш, Карл? Поне толкова дължиш на стар колега.

— Ти сериозно ли? — контрира Карл, но Якобсен вече беше затворил.

Силната хрема е в състояние да пречупи и най-коравите началници.

— Какво стана, Карл? — попита Асад зад гърба му. Сякаш изобщо не се досещаше! А вече се бе опаковал като мумия в пухеното си яке. — Предупредих Росе, че ще отсъстваме няколко часа, но тя изобщо не ме чу. Обсебена е от Рита Нилсен.

Върви го разбери сега този Асад! Как изобщо му идваше наум да излезе в ноемврийската копенхагенска киша в това здравословно състояние? Дали си беше мазохист по рождение, или пустинният пясък бе повредил рецепторите му за топло и студено?

Карл въздъхна и грабна палтото си от стола.

— Да те питам нещо — подхвана той, докато се тътреха нагоре по стълбите. — Защо си дошъл на работа толкова рано? В четири — според колегата в караулката.

Карл очакваше конкретен отговор, например „Говорих си с чичо ми по скайп. За него това време е най-удобно.“, но не и умолителния поглед на човек, комуто предстои да бъде подложен на всевъзможни мъчения.

— Има ли значение? — попита той, но на Карл такива не му минаваха.

Хората използват това клише в ситуации, когато отговорът на отправения към тях въпрос е от съществено значение. Подобен опит за измъкване влизаше в Карловата челна тройка на най-омразните изрази, допълвана от „много ясно“ и „нали се сещаш“.

— Ако искаш да сме на една честота, си свери часовника, Асад. Щом те питам, има значение.

— Че моят часовник си е точен, Карл.

— Оох… просто ми отговори! — сопна се Карл, докато пъхаше ръка в палтото. — Защо подрани толкова? Семейни дела ли?

— Да.

— Виж какво. Ако си се сдърпал с жената, не ме засяга. А пък ако си дошъл да си бъбриш с чичо ти или какъвто ти се пада онзи човек, трябва ли да се свързваш с него по първи петли? Нямаш ли домашен компютър?

— Ааа, чакай малко, Карл. Не са ме усетили никакви петли.

В този миг другата ръка на Карл заседна в ръкава.

— За бога, Асад, това е просто израз. Нямаш ли компютър вкъщи?

Асад сви рамене.

— В момента не. Мъчно е за обяснение. Тръгваме ли към Бак?

 

 

Някога, преди години, когато Карл слагаше белите ръкавици и започваше да патрулира из тази част на „Вестербру“, от олющените прозорци се показваха хора и на скучното си столично наречие се заяждаха, че ютландски ченгета като него трябвало да нахлузят селските галоши и да се върнат да ринат обора. Тогава това го сепваше, но днес си спомняше за миналото с носталгия. Сега кварталът изглеждаше другояче. Некадърни архитекти, забаламосали безмозъчни районни управници, бяха издигнали вонящи, противни бетонни блокове, които дори утайката на обществото не харесваше за свой дом. Старите времена се намираха на светлинни години. В тези странични улички вече живееха само хора в безизходица. И точка. А някогашните обитатели на „Вестербру“ се бяха преместили в още по-невзрачния Исхьой и тъгуваха по светлото минало.

Ако човек искаше да види импозантни тухлени сгради с первази и почернели от сажди комини, имаше дълго да търси из пресечките на улица „Исте“. Виж, който търсеше бетонни грозотии, увиснали задници в анцузи или начумерени мъже, беше попаднал на точното място. Тук нигерийски сводници съжителстваха мирно с източноевропейски мошеници. Тук дори най-странните и най-шантавите форми на престъпност намираха благодатна почва.

От отдел „Убийства“ Бак имаше най-дългия стаж в този район. Познаваше всички капани. Тук полицаите в никакъв случай не биваше да влизат в затворени помещения без подкрепление.

Карл и Асад стояха под проливния дъжд и оглеждаха мрачната безлюдна улица. От Бак нямаше и следа. Навярно въпреки богатия си опит се беше хванал в клопката.

— А уж обеща да ни изчака — промърмори Асад и посочи прохода към опустошен магазин с матирани стъкла.

— Сигурен си в адреса, нали?

— Главата си залягам, Карл!

„Не си залагай главата, а залягай над учебниците по датски“, помисли си Карл, докато четеше избледняла от слънцето бележка на рамката на вратата: „Каунас Тейдинг/Линас Версловас“. Привидно невинно. Подобни фирми често загиваха с бързината, с която бяха открити. Често техните далавери смърдяха по-силно и от тиня.

В патрулката Асад прочете най-същественото от досието на Линас Версловас: няколкократно арестуван и докарван в Главното управление, впоследствие се измъква безнаказано; доказан закоравял психопат с невероятни възможности да убеждава глупави и наивни източноевропейци да поемат вината за неговите бакии срещу нищожни суми. Западният затвор беше пълен с такива балами.

Карл хвана дръжката на вратата и я бутна. Звънчето над вратата издрънча, тя се отвори и пред погледите на Карл и Асад се откри абсолютно празна продълговата стая. Само дето по пода се въргаляха бутилки и смачкани опаковки, останали вероятно от бивш собственик.

От съседния килер се чу глух удар от юмрук в човешко тяло, но никой не изохка.

— Бак! — извика Карл. — Вътре ли си?

Карл посегна към кобура, готов да изтегли оръжието и да свали предпазителя.

— Добре съм — долетя отговорът зад надрасканата врата.

Карл я бутна внимателно и си даде време да прецени пораженията. И двамата мъже бяха пострадали, но по-тежко изпатил изглеждаше слабият, жилест литовец. Тежък хематом издуваше татуирания върху врата му дракон и митичното животно изглеждаше триизмерно.

Карл сгърчи погнусено лице.

— Какви ги вършиш, Бак? Полудя ли, човече?

— Той ме прободе. — Бак отметна глава към пода, където лежеше окървавен на върха нож.

Един от онези ножове пеперуди, или балисонги, чието острие се отваря само с едно ловко движение. Карл ги ненавиждаше. Ако зависеше от него, глобата за притежание на такова хладно оръжие щеше да е половин милион в брой.

— Добре ли си? — попита той.

Бак кимна.

— Жулна ме повърхностно по ръката, ще се оправя. Беше маневра за отвличане на вниманието. Можеш да го впишеш в доклада като „самозащита“ — и той заби с всичка сила юмрука си в носа на литовеца.

Асад се сепна.

— Мамка му! — изломоти онзи, по-бял от платно. Карл се приближи да ги раздалечи един от друг. — Нищо не съм направил. Той нахълта при мен и почна да ме бие. Как да реагирам? — заоправдава се литовецът. Едва ли имаше повече от двайсет и пет години, а вече беше затънал в лайна до гуша.

Продължи да се кълне в невинността си на нескопосан датски. Нищо не знаел за никакво нападение над собственичка на бордей. Вече хиляда пъти го бил заявил пред полицията.

— Да си вървим, Бак. ВЕДНАГА! — подкани го Карл.

В отговор Бак нокаутира литовеца и онзи се строполи върху масата.

— Обезобрази сестра ми! Няма да се измъкне току-така! — Бак се обърна към Карл. Мускулите на цялото му лице трепереха. — Знаеш ли, че тя е изгубила безвъзвратно зрението на едното си око? А едната половина от главата й ще е неузнаваема заради белезите? Трябва да отведем този тип в участъка, разбираш ли, Карл?

— Ако продължаваш в същия дух, ще повикам колегите от Централното. И ще трябва да си сърбаш попарата — предупреди го съвсем сериозно Карл.

Асад поклати глава.

— Секунда — протегна ръка покрай Карл, хвана Бак и го дръпна толкова рязко, че шевовете на коженото яке изпукаха.

— Раз карайте този кретен от мен! — кресна литовецът, когато Асад го сграбчи и го завлече към вратата в дъното на помещението.

Версловас заплаши да пречука и тримата, ако не се ометат веднага; да им разпори коремите и да им отсече главите. Такива заплахи от устата на подобен бандит обикновено не остават голословни и бяха достатъчни да му щракнат белезниците.

В този миг Асад сграбчи литовеца толкова силно за яката, че протестите заседнаха в гърлото му, блъсна вратата на килера и го натика вътре.

Бак и Карл се спогледаха, когато Асад затръшна вратата с ритник.

— Ей, да не го убиеш? — предупреди го все пак Карл. Зад вратата се възцари нагнетена с напрежение тишина.

Бак се усмихна доволен, че Карл е с вързани ръце. Не можеше нито да размаха пистолет, нито да се обади в Централното, защото за нищо на света не би рискувал да въвлече помощника си в неприятности. Бак го знаеше отлично.

— Де го чукаш, де се пука — подхвърли заядливо той. Запретна ръкава си и огледа прободната рана под лакътя. Навярно щеше да се наложи да го закърпят с няколко шева. Извади изпоцапана кърпичка от джоба си, превърза с нея ръката си и я стегна. На негово място Карл не би постъпил така, но нека прави каквото си ще. Ако получи сепсис, за следващия път ще му е обеца на ухото.

— Но да ти припомня ли недалечното минало? Двамата с Анкер нямахте равни при изтръгване на показания. Бяхте невероятен тандем. Ако Харди не се беше присъединил към вас, щеше да стане някоя беля. Така че не ми се прави на света вода ненапита.

Карл погледна към вратата на килера. Какво ли беше намислил Асад?

— Стига врели-некипели, Бьоре Бак. Нямам представа откъде черпиш информация, но за твое сведение грешиш.

— Поразпитах тук-там. Цяло чудо е, че не са ви разследвали за полицейски произвол. Но вие безспорно показвахте резултати от разпитите. Навярно затова са си затваряли очите. — Смъкна ръкава си. — Искам да се върна в Главното управление. И ми е нужна помощта ти. Маркус не е във възторг, но твоята дума тежи пред него — дявол знае защо.

Карл поклати глава. Ако способността адекватно да преценяваш ситуацията е вродена, то значи тя напълно липсваше в генетичния набор на Бак.

Карл отстъпи няколко крачки назад и отвори вратата към килера.

Посрещна ги изключително спокойна обстановка. Литовецът седеше на ръба на масата и хипнотизиран гледаше Асад. Лицето му, допреди малко озлобено и сгърчено, сега изразяваше тържествена сериозност. Кръвта бе измита от лицето му, раменете стояха отпуснати.

По знак на Асад мъжът се изправи, мина покрай Бак и Карл, без да ги удостои с поглед, мълчаливо вдигна спортен сак от пода, отиде до един шкаф и дръпна чекмедже. Извади оттам дрехи, обувки и пачка банкноти и ги натъпка безразборно в сака.

Асад стоеше на няколко метра от мъжа и наблюдаваше безмълвно, все още със зачервен нос и с влажни кучешки очи. Външността му не вдъхваше страх.

— Ще ми ги дадеш ли? — попита литовецът и посочи ръката му.

Асад му подаде две снимки и портфейл.

Версловас разкопча портфейла и прегледа отделенията. Вътре имаше доста пари и пластмасова карта.

— А шофьорската ми книжка? — напомни той, но Асад поклати глава.

Този въпрос явно вече го бяха обсъждали.

— Изчезвам — заяви литовецът.

Бак понечи да се възпротиви, но Асад поклати глава. Контролираше положението.

— Имаш трийсет часа и нито секунда повече! Разбра ли? — попита спокойно Асад.

Другият кимна.

— Какво правиш бе, човек! Я чакай малко! Нали няма просто да го пуснеш?

Бак пребледня, но после цветът се върна на лицето му. Асад изглеждаше като сапьор, току-що обезвредил водородна бомба. Бак схвана, че е с вързани ръце, и се примири.

Версловас отвори вратата и изчезна. Едната му обувка едва не се изхлузи от крака. Последно зърнаха издутия татуиран дракон. Мъжът претърпя изумителна метаморфоза. Обвивката се олющи и под нея се показа двайсет и пет годишен младеж, който тичаше, за да отърве кожата.

— Предай на сестра си, че е отмъстена — изгъгна Асад. — Повече никога няма да го видите. Давам гаранция!

Карл смръщи вежди, но разпита Асад чак когато излязоха на тротоара пред патрулката.

— Какво се случи вътре? Какво му направи? И как да разбирам ултиматума с трийсетте часа?

— Гепих го за яката и започнах да му изреждам имена. Имена на хора, които ще погнат него и семейството му, ако не офейка веднага от страната. Предупредих го: все ми е едно как, но прави, струвай, покрий се някъде, ако не искаш да те спипат. Решат ли да го намерят, това няма да ги спре, разбира се.

Бак стрелна Асад с поглед, в който години наред се бе наслагвало недоверие.

— Типове като този се боят само от едно: руската мафия. Не ми разправяй, че си го заплашил с тях. — Изчакваше отговор от Асад, но такъв не последва. — С две думи, оставил си негодника да се измъкне, идиот такъв.

Асад поклати леко глава и погледна Бак със зачервени очи.

— Справедливостта възтържествува: така да кажеш на сестра си. Хайде да се връщаме, Карл. Трябва ми чаша топъл чай.