Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (8) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Шеста глава

Август 1987-а

Чак когато стигна до края на улица „Корсге’е“, седна на пейката под кестените пред главния вход на къщата и зарея поглед в езерото Пеблинге, тя се почувства изцяло освободена от неодобрението на големия град и от затвора на тялото си.

През осемдесетте по улиците се разхождаха красиви, атлетични тела, а тя никак не се вписваше в тази картина.

Затвори очи, стисна крака си под коляното и внимателно го разтърка. Притисна пръсти към изпъкналите кости и заповтаря наум мантрата си: „Достойна съм“, „Аз съм достойна“. Днес обаче думите й звучаха кухо, независимо къде поставяше акцента. Мина много време, откакто за последен път си ги промърмори неколкократно.

Наведе се напред, сви колене и притисна чело към тях, докато краката й потупваха по земята в барабанен ритъм. Така донякъде облекчаваше кошмарните спазми.

Разходката до магазин „Делс“ по алеята покрай езерото Пеблинге си имаше цена и причиняваше болка и в счупения пищял, довел до изкривяване на стъпалото навътре, и в глезенната става, която непрекъснато се стремеше да компенсира няколкото сантиметра на скъсения крак, и в тазобедрената става, опитваща се да облекчи натоварването.

Болеше я, ала не това бе най-лошото. Докато слизаше по улица „Ньореге’е“, гледаше неотклонно пред себе си и въпреки ясното съзнание, че няма да успее, се опитваше да не куца. Трудно приемаше недъга си. Преди две години беше привлекателна, пъргава жена, а сега се чувстваше бледа сянка на някогашната Нете.

Ала сенките имат сериозно предимство: забелязват се по-трудно, смяташе допреди малко тя. Големият град прикрива по-успешно от селото. Затова преди близо две години се премести в Копенхаген. Избяга от срама, скръбта и смразяващия хлад на местното население на остров Лолен.

Напусна „Хаунгор“, за да забрави, а ето какво се случи.

Нете стисна здраво устни, докато две млади жени с безсрамно изписано по лицата им щастие и весели гласове минаха край нея, бутайки детски колички.

Откъсна очи от майките и се загледа в един от кварталните тарикати, който се перчеше, докато разхождаше свирепия си, неконтролируем помияр с вид на убиец. Нете се загледа в птиците, плаващи в езерото.

Пусти живот! Преди четирийсет и пет минути двайсетте секунди, прекарани в асансьор в магазин „Делс“, я разтърсиха до дън душа. Нищо и никакви двайсет секунди… а се оказаха предостатъчни.

Затвори очи и върна лентата назад. Крачи към асансьора на четвъртия етаж. Натиска копчето. Какво облекчение, че само след няколко секунди вратите се разтварят.

Ето това илюзорно облекчение я втрисаше като вирус в момента.

Каква грешка да се качи точно в този асансьор. Ако се бе насочила към другия край на етажа, щеше да продължи да живее както преди; да остави колосалните сгради в „Ньоребру“ и крепостите по улиците да я погълнат.

Нете поклати глава. Всичко се промени безвъзвратно. Тези съдбоносни секунди заличиха и последните остатъци от Нете Росен. Тя умря, изчезна, изпари се. На нейно място се появи Нете Хермансен, момичето от остров Спройо възкръсна.

С всичките си достойнства и пороци.

 

 

Осем седмици след злополуката я изписаха от болницата без особено емоционално сбогуване. През следващите месеци прекара сама в „Хаунгор“. Адвокатите работеха като луди, защото мъжът й притежаваше внушително състояние. В околните канавки и храсталаци дебнеха фотографи. Кончината на едно от най-знаковите лица в датския бизнес, при това в автомобилна катастрофа, криеше възможности за по-високи продажби на изданията, а каква по-примамлива начална страница от снимка на изтерзаната му вдовица с патерици?

Ала Нете спусна завесите пред прозорците и се изолира от бушуващите сензации. Знаеше отлично какво си мислят хората: нищожната мравка, проправила си път от научните лаборатории към леглото на шефа, не заслужава да тъне в разкош. Беше й пределно ясно, че всички около нея бяха лазили в краката й не от уважение, а единствено заради парите на съпруга й. И я смятат за пълно нищожество.

Така се чувстваше и сега. Дори някои от медицинските сестри, ангажирани да я наглеждат вкъщи, не съумяваха да скрият презрението си. Реши проблема, като ги уволни и назначи нови.

През тези месеци плъзнаха пикантни слухове и разкази на очевидци за смъртта на Андреас Росен. Миналото се затягаше около нея по-заплашително от примка. Когато я привикаха от полицейския участък в Марибу, хората от градчето надничаха от прозорците с усмивка на лицето. Беше плъзнала мълвата, че обитателите на къщата в непосредствена близост до местопроизшествието са видели боричкане в купето, преди колата да полети над дърветата и да се забие отвесно във водата.

Нете обаче запази самообладание и не призна греха си нито пред обществото, нито пред следователите. Изповяда го единствено пред себе си.

Нямаше да им позволи да я повалят, защото отдавна се бе научила да стои изправена дори когато вилнее буря.

И Нете напусна „Хаунгор“.

 

 

Облече се бавно пред прозорците с изглед към езерото и седна спокойно пред огледалото в спалнята. Сега, когато окосмяването не бе толкова гъсто, белегът над срамната кост личеше по-ясно. Почти незабележима, тясна бледолилава линия бележеше вододела между щастието и падението, между живота и смъртта. Този белег й остана след стерилизацията.

Поглади безплодния си отпуснат корем и стисна зъби. Търка ожесточено, докато кожата започна да щипе, а краката й — да треперят. Дишането й се ускори, а мислите се тълпяха в ума й.

Само преди четири часа, докато прелистваше рекламен каталог в кухнята, се влюби в розов пуловер на пета страница. „Есенна колекция“ — пишеше примамливо. „Елегантни плетива“ — гласеше рубрика на следващата страница.

През парата на димящото кафе тя видя цветния пуловер и си представи какво самочувствие за ново начало ще й вдъхне такова бижу в комбинация с риза с подплънки. Колкото и голяма да беше скръбта й, пред нея се очертаваха години живот и тя вече се настройваше.

Затова преди два часа, обзета от еуфория, се возеше в асансьора със заветните покупки. А точно преди един час и петдесет и девет минути кабината спря на третия етаж. Висок господин се качи и застана съвсем близо до нея. Тя дори усети миризмата му.

Той въобще не я погледна, ала тя го видя. Наблюдаваше го със затаен дъх, докато отчаяно се притискаше към ъгъла с пламнали от ярост бузи, надявайки се той да не се обърне или да не улови лицето й в огледалата.

Мъжът правеше впечатление на напълно удовлетворен от света и от живота си; човек, подредил съществуването си и оптимистично настроен въпреки напредналата си възраст.

Проклет изверг.

Преди един час, петдесет и осем минути и четирийсет секунди той слезе от асансьора на втория етаж и остави Нете със стиснати юмруци, задъхана от гняв. През следващите бавно изнизващи се минути тя забрави за всичко наоколо. Возеше се нагоре-надолу с асансьора, без да отговаря на въпросите на хората, загрижени за състоянието й. Цялата й енергия отиде в опити да овладее пулса си и да подреди мислите си.

Най-после излезе на улицата. Торбичката с покупките й бе изчезнала. Жена с бъдеще като нейното не се нуждаеше от розов пуловер и риза с подплънки. А сега седеше на петия етаж в апартамента си, гола и омърсена — и физически, и духовно — и мислеше как да осъществи отмъщението си и срещу кого да го насочи.

Усмихна се. Навярно случката в асансьора не биваше да се тълкува в неин ущърб, просветна й изведнъж. Навярно съдбата й помагаше, кръстосвайки в щастлив миг пътя й с пътя на онова адско изчадие.

Така се чувстваше тя през първите часове, след като Курт Ве отново нахлу в живота й.

 

 

През лятото им гостуваше братовчед й Таге. Истинска панта, която нито училището, нито улиците в Асенс успяваха да усмирят. „Канара от мускули и нито грам мозък“ — клатеше глава чичо й, но Нете обожаваше тези посещения, защото в продължение на няколко седмици се сдобиваше с помощник в ежедневните задължения. Момиче на нейната възраст хранеше лесно кокошките, но част от другите й задачи надхвърляха възможностите й. А Таге обичаше да маца ръцете си с мръсотии. Кочината и кравешкият обор се превръщаха в негова територия. Само когато той беше на гости, Нете си лягаше, без да я болят всички кости. Затова го обичаше.

Малко повече, отколкото се обича братовчед.

— От кого учиш такива цинизми? — мъмреше я учителката след лятната ваканция.

Нете ядеше най-много бой именно в началото на учебната година, защото любимите думи на Таге — „чукам“, „праскам“ и „надървен“ — никак не се вписваха в порядъчния свят на даскалицата.

Тъкмо тези вулгаризми и безгрижното луничаво лице на Таге положиха първите камъни по пътя към Курт Ве.

Гладки, одялани камъни.

 

 

Стана от тоалетката и докато се обличаше, в ума й се заформи цялостен план. Замисълът вдигна кръвното й и набразди челото й с бръчки.

Навън се разхождаха хора, които не заслужават да дишат — взрени в бъдещето, те никога не поглеждаха назад. Част от тези негодници познаваше и тя. Пред нея стоеше въпросът как да си понесат последствията.

Излезе в дългия коридор и влезе в стаята с масата, наследена от баща й.

Беше се хранила на нея поне хиляда пъти, докато баща й, надвесен над чинията, мълчеше, изпълнен с огорчение, изнурен от живота и от болките. От време на време, много рядко, вдигаше поглед и се опитваше да й се усмихне, но не му достигаха сили.

Ако не беше тя, той щеше да си надене въжето и да сложи край на всичко. Защото подаграта, самотата и душевният разпад го съсипваха.

Погали тъмния ръб — там той отпускаше ръцете си — и плъзна пръсти към кафявия плик в средата. Лежеше тук, откакто тя се пренесе в апартамента преди две години.

От многократното разгъване и четене листовете бяха намачкани и протрити.

„Госпожица Нете Хермансен, лаборант. Техническо училище Орхус, улица «Халмста», Орхус С.“ — пишеше на плика. Пощенските служители бяха добавили с червено мастило номера на улицата и пощенския код. Често им благодареше наум за този жест.

Поглади внимателно марката и датата. Изминаха близо седемнайсет години, откакто пощальонът бе пуснал това писмо в пощенската им кутия. Струваше й се, че е изминал цял живот. Отвори плика, извади писмото и го разгъна.

Прескъпа Нете,

По лъкатушни и неведоми пътища успях да разбуля мистерията как се е развил животът ти, след като усмихнато ни махаше за сбогом от влака на гарата в Бребру.

Всичко, което научих за живота ти през последните шест години, ме зарадва неописуемо, уверявам те.

Сега вече знаеш, че си достойна, нали? Че затрудненията ти с четенето не са непреодолими. И за теб има място под слънцето. И то не какво да е място! Толкова се гордея с теб, мила моя. Издържала си матурата с отличен. А лаборантското училище в Обенро си завършила като първенец на класа. Съвсем скоро ти предстои да се дипломираш като биолог-лаборант в Орхус. Великолепно! Навярно се питаш откъде съм почерпил толкова сведения. Ще ти кажа нещо направо невероятно. Основател и собственик на „Интерлаб“, фирмата, където си назначена от 1 януари, е на стария ми приятел Кристофер Хеле. Освен дългогодишната ни дружба, аз съм и кръстник на сина му Даниел. Затова се виждаме редовно. Последно се събрахме през първата седмица от декември за традиционното изрязване на коледни сърца и пържене на мекички.

Попитах Кристофер с какво се занимава в момента и — какво невероятно съвпадение! — той сподели, че току-що е прочел купчина отлично съставени мотивационни писма за работа във фирмата му и е избрал най-доброто. Само си представи колко се изненадах, когато чух твоето име. Прощавай за нетактичността, но прочетох и писмото, и автобиографията ти. Да си призная, просълзих се от радост.

Няма да те занимавам повече със сълзливата сантименталност на един старец. Само знай, че двамата с Мариане сме извънмерно щастливи за теб. Можеш да вървиш с гордо вдигната глава и да извикаш на целия свят онова кратко изречение, което заедно измислихме преди години: Достойна съм!

НЕ ГО ЗАБРАВЯЙ, моето момиче!

Желаем ти всичкото щастие и късмет в бъдещия ти живот!

Сърдечни поздрави,

Мариане и Ерик Ханстхолм,

Бребру, 14 декември 1970

Препрочете три пъти писмото и очите й неизменно се спираха върху думите: „Сега вече знаеш, че си достойна, нали?“

— Достойна съм! — извика високо тя, докато набръчканото лице на Ерик Ханстхолм се усмихваше пред вътрешния й взор.

За пръв път чу тази похвала на двайсет и четири години, а сега беше на петдесет. Кога мина толкова време? Защо не се бе свързала с него, докато беше жив?

Пое си дълбоко дъх, наведе глава настрани и се постара да запомни наклона на почерка, главните букви и интервалите между думите, оставени от писалката му.

После извади друг лист от плика и известно време го гледа със сълзи в очите. Оттогава бе получавала много дипломи и грамоти, но тази беше първата и най-значимата в живота й. Беше я съставил Ерик Ханстхолм с присъщото си голямо сърце.

„ДИПЛОМА“ — пишеше най-отгоре с красиви печатни букви, а отдолу, на четири реда: „Неграмотен не би могъл да прочете това.“

Само това пишеше.

Тя избърса очи и стисна устни. Колко неблагодарно и себично, че така и не го потърси. Какво щеше да излезе от нея, ако Ерик и съпругата му Мариане не я бяха взели под крилото си? А вече беше твърде късно. Преди три години попадна на некролога му във вестника: „Починал след продължително боледуване“. Каквото и да означаваше това.

Писа на Мариане Ханстхолм, за да й изкаже съболезнованията си, но писмата й се върнаха. Навярно и тя се бе споминала. И кой оставаше в живота на Нете, освен онези, които го бяха съсипали?

Никой.

Сгъна писмото и дипломата и ги прибра в плика. Приближи се до перваза, взе оттам една калаена чиния и сложи в нея кафявия плик.

След като го запали и димът започна да се вие под украсения с резба таван, за пръв път от злополуката насам тя се избави от срама си.

Изчака и последните въгленчета да угаснат и стри пепелта на прах. Отнесе чинията до перваза в дневната и за миг погледна растението с лепкавите власинки. В момента миризмата не се усещаше толкова силно.

После изтръска пепелта в саксията и се обърна към скрина.

В най-горното чекмедже на изящната мебел имаше снопче пликове от хартия на цветчета. Такава хартия, наред с ароматни свещи в поставки, бяха сред най-често поднасяните подаръчета, с които гостите засвидетелстваха внимание на домакинята. Извади шест плика, седна до масата и ги надписа: Курт Ве, Рита Нилсен, Гите Чарлс, Таге Хермансен, Виго Моенсен, Филип Ньорви.

По едно име за всеки период от живота й, когато нещата вземаха злополучен обрат.

Загледа се в имената пред себе си. Не само че не й се струваха значими, а направо й изглеждаха нищожни — без никакво съжаление да ги зачеркнеш от живота си само с едно драсване на химикалката. Ала в реалността нещата имаха по-различни измерения. Зад тези имена стояха хора, които бяха всичко друго, но не и незначителни. Проблемът се заключваше във факта, че те, ако изобщо бяха живи, се разхождаха на свобода подобно на Курт Ве, без да разсъждават особено задълбочено над миналото и гнусните последствия — плод на безчинствата им.

Тя обаче щеше да ги извади от самозабравата и да ги тласне към принудителна равносметка. И то по свой начин.

Вдигна слушалката и набра телефона за справки в регистъра на населението.

— Добър ден — подзе тя. — Обажда се Нете Хермансен. Бихте ли ми съдействали да се свържа с неколцина мои стари приятели? Адресите, с които разполагам, отдавна не са актуални.