Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (11) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Девета глава

Август 1987-а

Майката на Нете непрекъснато я хвалеше за златните й ръце. Уверяваше я, че един прекрасен ден Нете несъмнено ще се прослави със сръчността си. Най-важните дарове, с които Бог сподобил хората, били бистрият ум и чевръстите ръце. След смъртта на майка й бащата на Нете добре се възползва от даденостите й.

Нете изправяше падналите градински колове, пак тя кърпеше изгнилите хранилки на животните. Заковаваше каквото е нужно и при необходимост го разковаваше.

Същите тези сръчни ръце се превърнаха в нейното проклятие на остров Спройо. Когато плевелите избуяваха по нивите, пращаха Нете да ги скубе и бурените разраняваха кожата й до кръв. Тези ръце се трудеха целодневно, без да получат нищо в замяна, освен още несгоди.

После настъпиха по-добри времена и изтерзаните й ръце си починаха, но ето че дойде моментът отново да се хванат на работа.

 

 

Тя измери внимателно стаята в дъното на коридора с шивашки метър и записа височината, ширината и дължината. Пресметна общата площ и извади от нея площта на прозорците и на вратата. После пусна поръчката си: инструменти, боя, шпакловъчна смес, силикон, летви, пирони, дебел покривен найлон на рула, уплътнителни ленти, каменна вата, OSB плоскости и гипсова мазилка, достатъчна за два слоя.

От железарията в квартал „Ньоребру“ обещаха да й доставят поръчаните артикули още на следващия ден. И добре че действаха толкова бързо, защото обстоятелствата не й позволяваха да протака повече.

След като получи всичко необходимо, тя се зае с изолацията и ремонта на стаята. Работеше само през деня, докато съседът отдолу беше в офиса, а съседката до нея — на пазар или на разходка с малкия си тибетски помияр.

Не биваше никой да чуе какво се случва на петия етаж вляво, нито да я види с чук или трион в ръка. Нете беше решена да избегне всякакви любопитни въпроси, защото живееше тук от две години в пълна анонимност и възнамеряваше да продължава в същия дух до края на дните си.

Независимо от другите си планове.

 

 

След като приключи, застана на вратата да огледа резултата. Най-трудна се оказа изолацията и облицовката на тавана, но тя беше и най-важна, както впрочем и изолацията на вратата и пода. Повдигна го с два слоя найлон и каменна вата и подряза вратата, за да може да се отваря навътре, без да я спират плоскостите и постланият върху тях килим.

Като се изключеше разликата в нивото на пода в стаята и в коридора, не личеше друга промяна. Стаята беше готова. Шпаклована и боядисана, с дебели уплътнителни ленти на вратата и прозорците, без промени в обзавеждането. Снимки по стените, дребни сувенири по первазите, масата за хранене с дантелена покривка и шест стола — своя, с подлакътници, постави откъм едната по-къса страна.

Нете се обърна към растението на перваза и разтърка едно от листенцата между пръстите си. Излъчваше тръпчива, но не неприятна миризма. Именно тази миризма — на черна попадийка — й създаваше усещане за сигурност.

 

 

В разгара на лятото на 1956 година Гите Чарлс пристигна на остров Спройо и предизвика огромно оживление сред момичетата. Била медицинска сестра, шушукаха си те, ала не отговаряше на истината. Болногледачка — може би, но не и медицинска сестра. Освен директорката никой друг от персонала нямаше специализирано образование и Нете го знаеше от самото начало.

Интересът на момичетата бе породен от факта, че в дома най-после постъпва нещо красиво. Гите Чарлс размахваше кокетно ръце и вървеше с дълги, енергични крачки. Някой подхвърли, че напомняла на някоя си Грета Гарбо. Гите действително беше специална. По нищо не приличаше на застаряващите, озлобени вещици — или стари моми, или разведени, или вдовици — по неволя постъпили в персонала на това отвратително място.

Гите Чарлс имаше стройна осанка и руса коса като на Нете. Вдигаше я над мъха на тила си. Подобна дързост не си позволяваше дори директорката. Женствена, пъргава, изобщо въплъщение на всичко онова, което Нете и повечето домуващи мечтаеха да бъдат.

И момичетата хвърляха завистливи, а някои дори страстни погледи към Гите Чарлс, ала съвсем скоро се убедиха, че зад крехката й външност се крие истински демон. И всички, с изключение на Рита, страняха от новодошлата.

След като се насити на компанията на Рита, Чарлс, както я наричаха в дома, хвърли око на Нете. Обеща й помощ във всекидневните задачи, сигурност и възможност да се махне от острова.

Всички тези привилегии зависеха от благосклонността, която Нете щеше да прояви към Чарлс. Случи ли се за лош късмет Нете да се изпусне пред някого какво правят двете, ще й се наложи да спре да приема всякакви течности — ако й е мил животът, предупреди я Гите Чарлс. Защото току-виж някой налял отвара от черна попадийка в чашата й с вода.

С тази потресаваща заплаха Чарлс откри пред Нете отровните свойства на коварната билка.

— Хиосциамус нигер — Чарлс изговаряше латинското название драматично и бавно, за да подчертае пагубното действие на растението.

Само името стигаше Нете да я побият тръпки.

— Вещиците го използвали, за да прелетят до Блоксберг^[1]. А когато ги заловели, свещениците и палачите им давали от същата билка, за да ги упояват по време на изтезанията. Затова еликсирът е известен и под името „вещерско биле“. Внимавай пред кого си отваряш устата. Май е най-добре да не ми се противопоставяш, а?

И Нете се подчиняваше безпрекословно в продължение на месеци: най-кошмарният период от престоя й на острова.

Често се взираше в морската шир. Там виждаше не само вълни, достатъчно големи да я отнесат далече от острова, към свободата, но и вълни, достатъчно опасни да я потопят в тъмните глъбини, където повече никой няма да я намери и да я нарани.

 

 

На тръгване от острова след четиригодишен къртовски труд и страдание Нете взе единствено семенца от черната попадийка.

Няколко години по-късно, тъкмо завършваше лаборантското си образование, тя чу за разкопки в района около манастира. Там бяха намерили и семенца от черната попадийка. Нещо повече, след няколко века в земята бяха покълнали. Нете веднага пося своите семенца в саксия и я постави на слънчево място върху перваза.

Не мина много време и от пръстта поникна жилаво зелено растение, възкръснало от пепелта като птица феникс. Кимаше на Нете, все едно е стар другар, завърнал се след дълго отсъствие.

В продължение на няколко години попадийката растеше в имението „Хаунгор“. А сега, в мансардата в „Ньоребру“, вирееше трето поколение от билката. Нете бе изсушила всички предшественици на попадийката и ги беше скътала заедно с дрехите, с които напусна острова. Тези реликви й напомняха за старите времена. Листенца, семенца, хербаризирани стъбла — сгърчени спомени за времената, когато са били прелестни бели цветчета с тъмни жилки и блестящо червено око в средата. Беше събрала цели две пликчета с органичен материал от това растение и знаеше точно какво приложение ще му намери.

Навярно именно черната попадийка и коварните й свойства подтикнаха Нете да усъвършенства уменията си на лаборант. Навярно именно билката я тласна към химията и нейните тайнства.

Надграждайки върху медицинските си познания, тя започна да разбира по-ясно свойствата на веществата и тяхното въздействие върху човешкия организъм; осъзна каква изумителна и смъртоносна билка вирее безпрепятствено на Спройо.

Направи няколко опита в кухнята на петия етаж и успя да извлече екстракт от трите най-важни активни съставки на растението. Изпробва въздействието му върху себе си, поемайки съвсем малки количества.

След приема на хиосциамин получи упорит запек, сухота в устата, леки отоци по лицето и устната кухина и, меко казано, особен сърдечен ритъм, но не й прилоша сериозно.

Повече се боеше от скополамина. Петдесет милиграма бяха достатъчни да убият човек. Дори в малки дози скополаминът оказваше силно сънотворно действие, съчетано с еуфоризиращ ефект. Нищо чудно, че по време на Втората световна война са го използвали като серум на истината. Под влиянието му хората ставаха безкритични и започваха да говорят, без да мислят.

Третата активна съставка се наричаше атропин. Отново алкалоид под формата на безцветни кристали, който заедно със скополамина и хиосциамина се съдържа в растенията от семейство Картофови. Навярно Нете бе подходила по-небрежно при приема на атропина, защото получи нарушения на зрението, силни говорни смущения, повишена температура, парещи обриви по кожата и халюцинации, които едва не я доведоха до загуба на съзнание.

Не ще и съмнение — от трите съставки можеше да се забърка смъртоносен коктейл, стига да е с достатъчно висока концентрация. А Нете знаеше рецептата: сварява силна отвара и дестилира 95 процента от течността.

В момента държеше голяма бутилка с екстракт от отровната билка. Прозорците бяха запотени, а из целия апартамент се носеше тежка, тръпчива миризма.

Оставаше само да прецени каква доза ще е необходима за всеки.

 

 

Откакто се нанесе в мансардата, Нете не беше включвала компютъра на съпруга си. За какво да го използва? Нямаше на кого да пише, нямаше за какво да пише, не водеше нито счетоводството, нито служебната кореспонденция на Андреас. Програмите за изчисления и за текстообработка не й трябваха. Онези времена отминаха безвъзвратно.

Ала в този четвъртък, август, 1987 година, тя включи компютъра и се заслуша в бръмченето. Гледаше бавно появяващия се зелен екран с трепет в тялото си и бодежи в диафрагмата.

След като набра писмата и ги изпрати, нямаше връщане назад. Житейският й път се стесняваше и неминуемо щеше да я доведе до задънена улица. Тя го знаеше и искаше точно това.

Предварително състави няколко чернови, но окончателният текст на писмото гласеше следното:

Скъпи/Скъпа ……………

Изминаха много години, откакто се видяхме за последно. Години, през които — гордо мога да заявя — постепенно уредих живота си.

През изтеклото време разсъждавах над съдбата си и стигнах до извода, че животът ми е протекъл, както ми е било писано, пък и в последна сметка аз също имам вина за участта си.

Затова всички някогашни постъпки, тежки думи и недоразумения вече не ме гнетят. Тъкмо обратното. Поглеждам назад с огромно спокойствие и знам, че след преживяното дойде време за помирение.

Както вероятно си научил/научила от пресата, няколко години бях омъжена за Андреас Росен и наследството му ме направи заможна жена.

Съдбата обаче разпореди да ме приемат в болница. Уви, установиха, че страдам от неизлечима болест. Затова разполагам с ограничено време да уредя подробностите, които следват.

Поради здравословното ми състояние не се сдобих с наследници и реших да споделя охолството си с хора, с които пътищата ни се кръстосаха за добро или зло.

Във връзка с гореспоменатото те каня в жилището си на алея „Пеблинге“ 32 в Копенхаген,

В ПЕТЪК, 4 СЕПТЕМВРИ 1987 ГОДИНА, В …… ЧАСА.

Ще присъства адвокатът ми и ще се погрижи в банковата ти сметка да бъдат преведени 10 милиона крони. Ще се наложи, разбира се, част от сумата да бъде внесена за данъци, но адвокатът ми ще го уреди. Не се тревожа за това.

После сигурно ще можем да си поговорим за отлетелите дни. Уви, на мен звездите не ми вещаят светло бъдеще, но затова пък ще подсладя твоето. Това ще ме направи щастлива и ще ми вдъхне душевен мир.

Надявам се, че си в отлично здраве и готов/готова да се срещнем. Това, повтарям, ще ме зарадва много.

Знам колко малко време ти давам да се организираш, но независимо от плановете ти за въпросния ден, положително ще си направиш труда да предприемеш това кратко пътуване.

Моля те да носиш тази покана и да се явиш при мен точно в уговорения час, защото с адвоката ми имаме да уреждаме и други дела.

Към писмото прилагам и пресечен чек^[2] за две хиляди крони, за да покриеш разноските по пътуването.

Очаквам срещата ни с нетърпение. Тя ще ме изпълни с вътрешна хармония, а вероятно и теб.

С най-сърдечни пожелания,

Нете Хермансен

Копенхаген, четвъртък, 27 февруари 1987

„Чудесно се получи“ — помисли си тя и копира текста в шест файла. Във всеки попълни съответното име и часа на срещата, принтира ги и ги подписа. Грижливо, решително, вещо. Използва разновидност на своя подпис, каквато нито един от шестимата получатели не бе виждал да излиза изпод ръката й.

Шест писма. Курт Ве, Рита Нилсен, Гите Чарлс, Таге Хермансен, Виго Моенсен и Филип Ньорви. Поколеба се дали да не изпрати по едно такова писмо и на двамата си живи братя, но размисли. По онова време бяха твърде малки и не я познаваха добре. А в периода на злощастните събития бяха заминали на пътешествие с яхта. Нямаше в какво да ги упрекне. А Мес, батко им, почина. Пред нея лежаха шест плика, вместо планираните девет, защото смъртта я бе изпреварила три пъти. Времето се бе погрижило да затвори три от болезнените глави в книгата на нейния живот.

Смъртта покоси началната й учителка, главния лекар и директорката на дома на остров Спройо. Размина им се. При желание не пречеше и тримата да й покажат човещина, вместо да се вживяват в ролята на въздатели на илюзорна правда. Защото те не се бореха за тържеството на справедливостта. Вършеха мерзости и допускаха чудовищни грешки, а и тримата живееха с непоклатимата увереност в обратното: че техните житейски дела обслужват благото не само на обществото, а и на клетниците, жертви от безчинствата им.

Ето това не даваше мира на Нете. Измъчваше я неописуемо.

 

 

— Ела веднага! — изръмжа през зъби началната учителка.

Нете се поколеба. Жената я хвана за ухото и я влачи около училищната сграда, та наоколо се вдигна пушилка.

— Проклето чудовище! Безмозъчно, малоумно дете, как смееш? — изкрещя тя и плесна Нете през лицето с кокалестата си ръка.

Малката изхленчи през сълзи, че не разбира защо я бият, и изяде още един шамар.

Просната на земята, Нете се огледа. Над нея се бе надвесило разяреното лице на учителката. „О, не, помисли си Нете, сега ще си изцапам роклята и татко ще се ядоса, защото даде много пари за нея.“ Опита се да се скрие зад стелещите се от дърветата ябълкови цветчета, зад песента на чучулигите, която се носеше във въздуха над главите им, зад безгрижния смях на съучениците си от другата страна на сградата.

— Край! Не искам и да чуя повече за теб, противно изчадие! Разбра ли? Богохулна, развратна твар!

Нете обаче не разбираше. Беше си играла с момчетата и те настояха да си вдигне роклята. Тя се засмя и се съгласи. Отдолу се показаха чифт големи розови бикини, останали от майка й. После цялата тайфа избухна в освобождаващ смях, защото това им се стори нещо съвсем естествено и непринудено. После обаче учителката се вклини сред тях и започна да раздава шамари наред. Момчетата се пръснаха. Остана само Нете.

— Малка пачавра такава! — извика учителката.

Нете знаеше значението на думата и възрази, че не е пачавра. Който я нарича така, да си го начука.

Бялото в очите на учителката почти изчезна.

Затова сграбчи безцеремонно Нете зад училището, рита чакъл в лицето й и крещя, че от днес нататък кракът на Нете няма да стъпи в клас. Да можела, учителката така щяла да я нареди, та следващия път, преди да отговори на възрастен човек, хубавичко да си помисли. Отрепка с безобразното поведение на Нете не заслужавала да й се случи нищо добро. Учителката я увери, че лично ще се погрижи Нете никога, никога, ама никога повече да не получи шанс да поправи безсрамната си постъпка.

Така и стана.