Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (9) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Седма глава

Ноември 2010-а

Вятърът духаше поривисто и още отдалече се усещаше тежката миризма на труп, пропила влажния есенен въздух.

Зад два булдозера със спуснати гребла стояха следователи от отдел „Убийства“ в бели защитни костюми и се съветваха с криминалните експерти.

Явно почти бяха приключили с огледа и предстоеше санитарите от съдебна медицина да отнесат намерените останки.

Терие Плоу, с папка под мишница, жадно дърпаше от пурата си, а Маркус Якобсен — от цигарата си, но нямаше как да се преборят със случилото се. Оскверненият нещастник, положен в последния си дом, отдавна бе започнал да се разлага, а при тези процеси се отделя смрад, несравнима с нищо. Именно затова по-голямата част от присъстващите експерти обикаляха със запушени обонятелни органи.

Карл също притисна ноздри и едва тогава се приближи да погледне сандъка, все още в ямата и посипан с пръст, но с отхлупен капак. Сандъкът се оказа по-малък, отколкото си бе представял. Куб със страна седемдесет и пет сантиметра, ала повече от достатъчен да побере разфасован труп. Сандъкът беше солиден, скован от сухи, грундирани с безир дълги рендосани дъски, сглобени така, че да прилягат плътно една към друга. Подобна изработка от здрав материал гарантираше на сандъка дълъг престой под земята, преди да изгние.

— Защо просто не са хвърлили тялото и не са го покрили с пръст? — попита Карл от ръба на изкопа. — И защо са избрали да го заровят точно тук? — Посочи околността. — Тук определено не липсват подходящи места.

— Разгледахме дъските, отпорени от бараката. — Началникът на отдел „Убийства“ притисна още по-грижливо шала около яката на коженото си яке и посочи купчината дъски зад неколцина строителни работници в оранжеви гащеризони. — И вече имаме яснота откъде точно са спуснали сандъка през пода: близо до ъгъла по протежение на южната стена. Има следи от неотдавнашно пробиване на дюшемето с циркуляр. Според криминалистите е станало преди пет години.

Карл кимна.

— Добре, значи жертвата е убита и разчленена другаде и после е пренесена тук.

— Всичко говори в полза на тази версия — изгъгна Маркус зад облака тютюнев дим около главата му. — Навярно предупреждение към Геор Месен да си опича акъла — за разлика от клетника в сандъка, с когото явно не са се церемонили толкова.

Терие Плоу кимна.

— Според експертите сандъкът бил заровен под изрязаните дъски в дневната. Доколкото виждам от чертежа… — посочи плана на сградата в протокола — … мястото се пада точно под стола, където открихте Геор Месен с пирон в главата и откриха огън срещу вас.

Карл се поизправи. Всички тези сведения закопаваха срядата му още по-ниско в класацията на седмичните дни. Очевидно предстояха стотици часове следствени действия и ровичкане из събития, които той предпочиташе да забрави. Ако зависеше от него, щеше начаса да се махне оттам, да подкара към „Луфхаунсгрилен“ — емблематично заведение, откъдето любители на въздухоплаването наблюдават как самолети излитат и кацат на датското летище „Каструп“ — щеше да излапа две-три печени наденички на скара, обилно полети с кетчуп, докато най-спокойно следи стрелките на часовника. Три-четири часа по-късно да се отправи към дома си и да се преоблече подобаващо за празничната гъска у Мона.

Плоу се взираше в него, сякаш му бе прочел мислите.

— И тъй, знаем, че мъжът е бил убит другаде и заровен под пода на Геор Месен със знанието на стопанина. Кои подробности остана да уточним? — Карл се почеса по бузата и си отговори сам: — Само съвсем дребни детайли: мотива за престъплението, самоличността на убития и извършителя, нали? Фасул ска работа! Ще ги откриеш за нула време, така ли е, Плоу? — изсумтя Карл, докато болката от спомените се загнездваше още по-дълбоко в душата му.

Тук, на това парче земя, преди две години той едва не се прости с живота си. Оттук санитарите изнесоха приятелите му; единия — безжизнен, другия — завинаги прикован към постелята. Тук Карл предаде приятелите си, докато лежеше обезсилен и парализиран на пода като изплашено животно, а куршумите поваляха партньорите му. А след малко, когато въпросният сандък потегли на последното си пътешествие към Съдебна медицина, всички материални свидетелства за злощастните събития ще бъдат изличени от лицето на земята. Едновременно грешно и правилно.

— Най-вероятно заравянето на сандъка е станало със знанието на Геор Месен, но ако с това са целели да отправят предупреждение към него, спокойно можем да заключим, че той не си е взел бележка — изкоментира началникът на отдел „Убийства“.

Карл плъзна поглед покрай Якобсен към отворения сандък.

Главата се намираше върху един от черните чували за смет, в които бяха увити отделните части на трупа. Съдейки по големината на черепа, състоянието на челюстта и накриво зарасналия нос, преживял минимум една фрактура, тялото принадлежеше не просто на мъж, а на мъж, комуто животът не бе спестил перипетии. А сега същият този човек лежеше тук, без зъби, с разложен скалп и коса, превърнала се в пихтия. Под слузестата гнила маса се виждаше главата на галванизиран дебел пирон. Вероятно същият като пироните, открити в черепите на Геор Месен и двамата монтьори от автосервиза в Сорьо.

Началникът на отдел „Убийства“ съблече защитния си костюм и кимна на фотографите.

— След два часа ще прегледаме сандъка в Съдебна медицина и ще видим дали ще открием белези за установяване на самоличността на трупа.

И след това обяснение Маркус Якобсен се насочи към автомобила си, паркиран горе до чакълестата алея.

— Ти ще съставиш доклада, Плоу! — извика той.

Карл отстъпи няколко метра назад и вдиша дълбоко миризмата на пурата на Терие, за да се отърси от смрадта.

— Защо изобщо ме домъкна тук? — попита Карл. — За да провериш дали нервите ми ще издържат ли?

В отговор Плоу го изгледа изпод натежали клепачи. Психическото състояние на Карл изобщо не го вълнуваше.

— Доколкото си спомням, бараката на съседа се намираше няколко метра по-нататък. — Той посочи близката строителна площадка. — Не може да не е чул или видял нещо, ако някой е довлякъл сандъка тук и е започнал да реже с циркуляр пода на Геор Месен. Спомняш ли си какви показания даде съседът?

Карл се усмихна.

— Скъпи Плоу, първо, съседът беше живял на това място едва десет дни, когато убиха Геор Месен, и изобщо не го познаваше. Както лично се уверих — а криминалните експерти го потвърдиха след огледа на вонящата дупка — трупът е престоял поне пет години в земята, тоест бил е заровен три години преди убийството на Месен. Как очакваш при това положение съседът да знае нещо по въпроса? Впрочем нали точно ти оглави следствието, след като ме откараха в болницата? Не си ли направи труда да разпиташ съседа?

— Не, защото човекът получи масиран инфаркт малко по-късно през същия ден и издъхна на място, докато си събирахме нещата. Явно сърцето му не издържа на нервното напрежение около убийството и струпването на полицейски екипи.

Карл издаде напред долната си устна. Още една жертва! Върху съвестта на мръсниците с монтажните пистолети тежаха вече много животи.

— Това не го знаеше, нали? — Плоу извади бележник от вътрешния си джоб. — Навярно не си осведомен и за друго: през последните седмици получихме сведения за няколко подобни убийства в Холандия. В Схидам в околностите на Ротердам през май и септември били открити два трупа на мъже, екзекутирани с монтажен пистолет. Колегите ни изпратиха богат снимков материал.

Плоу показа на Карл фотографираните черепи на двете жертви, докато неколцина полицаи отцепваха района около находката с ограничителна лента.

— В слепоочията им били забити деветдесетмилиметрови пирони „Паслод“, както и в главите на убитите в Зеландия. По-късно днес ще ти изпратя копия от следствените материали. Щом излезе съдебномедицинският доклад, ще се върнем на темата.

„Тъкмо ще осигуря малко мозъчна гимнастика на Харди“ — помисли си Карл.

 

 

Карл намери Лис скръстила ръце под гърдите си пред кабинета на Росе. Секретарката кимаше и попиваше възгледите на Росе за живота като цяло и за подземието — в частност. До Карл стигнаха откъслечни думи: „мизерни условия“, „атмосфера като в гробница“ и „нелеп шефски маниер“. Напълно споделяше мнението й, преди да осъзнае, че Росе всъщност говори за него.

— Кхк-кхк — изкашля се той с надеждата тя да се сепне, но Росе дори не го удостои с поглед.

— Божието чудо в целия си блясък — нахално изтърси тя и му връчи наръч книжа. — Запознай се внимателно с бележките ми по делото Рита Нилсен и се благодари, че в тази дупка някои хора си гледат работата, докато други се чешат където не ги сърби.

О, божичко. Росе пак ли бе изпаднала в специалното си състояние? Значи да очакват всеки момент да застъпи мнимата й близначка Юрса.

— Търсил си ме — обади се Лис, след като Росе хлътна в кабинета си.

— Колкото и да се мъчих да открия братовчед ми Рони, не успях. Затова ми се щеше да…

— А, това ли било — по лицето й се изписа леко разочарование. — Бак ни поразказа малко. Ама че история. Ще видя какво мога да направя.

Изпрати му усмивка, от която коленете му омекнаха като желе, и тръгна към архива.

— Само секунда, Лис — спря я Карл. — Какво, за бога, е станало със Сьоренсен? Изведнъж започна да се държи… почти щях да кажа сърдечно.

— В момента посещава курс по НЛП.

— НЛП? Това пък какво е?

Неочаквано звънна телефонът му. Мортен Холен, изписа се на екрана. Какво ли искаше от него наемателят му?

— Кажи, Мортен. — Карл кимна извинително на Лис.

— Преча ли? — попита предпазливо гласът отсреща.

— Айсбергът попречил ли е на „Титаник“? Брут попречил ли е на Цезар? Какво има? Проблеми с Харди?

— Може да се каже. Това с „Титаник“ ми хареса, ха-ха! Давам ти Харди.

Карл чу как слушалката се спуска към възглавницата на Харди. В последно време Мортен и Харди си бяха изработили неприятния навик да безпокоят Карл в службата. Доскоро вечерната раздумка до леглото стигаше на болния, но потребностите му от общуване явно нарастваха.

— Чуваш ли ме, Карл?

Пред мисления взор на Карл ясно изникна образът на едрия, парализиран мъж, до чието ухо Мортен придържа слушалката. Полузатворени очи, набръчкано чело, напукани устни. В гласа на Харди се долавяше зле прикрито безпокойство. Значи сто процента вече бе разговарял с Терие Плоу.

— Плоу се обади — съобщи в съответствие с Карловата прогноза Харди. — Досещаш се по какъв въпрос, нали?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли подробности, Карл?

— Онези, които стреляха по нас, са хладнокръвни убийци и поддържат дисциплината в редиците си чрез насилие и заплахи.

— Наясно си, че те питам за друго.

Пауза. Такива паузи вещаеха неприятности и обикновено завършваха със словесен сблъсък.

— Да ти кажа ли аз какво мисля? — продължи Харди. — Анкер беше яко замесен в тази гадост. Преди да потеглим към Амар, той знаеше, че в казармата ни очаква мъртвец.

— Аха. И на какво основание твърдиш това, Харди?

— Просто го знам. Беше започнал да се държи по-различно. Харчеше повече, промени се. И ако си спомняш, не спази стандартната процедура.

— В смисъл?

— Отиде да разпита съседа, преди дори да сме влезли в къщата на Геор Месен. Откъде можехме да сме сигурни, че вътре наистина е убит човек?

— Как откъде? Нали съседът подаде сигнал.

— По дяволите, Карл. Колко пъти ни се е случвало да се отзовем на подобни сигнали, а после да открием вътре умряло животно или звуците да идват от радио или телевизор? Преди да се втурне да разпитва свидетели, Анкер винаги влизаше да провери дали не е фалшива аларма. Но не и онзи път.

— И защо ми го казваш чак сега? Нима досега са ти липсвали удобни възможности?

— Спомняш ли си, че с Мина подслонихме Анкер, когато жена му го изгони?

— Не.

— Беше за кратко, но Анкер здравата го беше закъсал. Смъркаше кокаин.

— Онзи тъпанар Крис, психологът, дето Мона ми го натресе, ми го каза. Иначе не съм подозирал.

— Една вечер излезе из града и се върна с кървави петна по дрехите. Сбил се с някого.

— И?

— Говорим за много кръв, Карл. Направо изхвърли дрехите на боклука.

— И виждаш връзка между намерения днес труп и онзи инцидент?

Пак същата пауза. Докато се намираше в цветущо здраве, Харди минаваше за един от най-даровитите следователи в Управлението. Самият той обясняваше успехите си с „комбинация от знания и интуиция“. Безпогрешна интуиция.

— Да изчакаме заключението на патоанатомите, Харди.

— Зъбите липсват, нали?

— Да.

— И трупът беше изцяло разложен?

— Да, нещо такова. Не съвсем с консистенцията на супа, но почти.

— Значи така и няма да разберем коя е жертвата.

— Какво да се прави? Понякога се налага да се примиряваме, Харди.

— Лесно ти е да говориш така, Карл, но не ти лежиш по цял ден със заврени в тялото ти тръбички и зяпаш тавана, нали? Ако Анкер е бил замесен, значи той е виновен да съм на този хал. Затова ти звъннах, Карл. За да не изпускаш от очи шибания случай. Ако Плоу се офлянква, ще му опъваш ушите, чу ли? Поне това дължиш на стария си партньор!

Мортен Холен се извини за причиненото безпокойство и прекрати разговора. Карл се беше озовал върху стола си с наръча книжа в скута. Нямаше ни най-малка представа кога е стигнал дотук.

За миг затвори очи и се опита да възкреси образа на Анкер пред спуснатите си клепачи. Чертите на някогашния му партньор бяха избледнели.

Как тогава ще си спомни състоянието на зениците му, ноздрите, гласа и всички онези физиологични признаци, които свидетелстват за злоупотреба с кокаин?