Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (45) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journal 64, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Пациент 64

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 30.11.2015

Редактор: Цвета Германова

ISBN: 978-954-357-324-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8811

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и трета глава

Септември 1987-а

Нете забеляза Гите Чарлс още отдалече, когато силуетът й се появи близо до Езерния павилион. От характерната походка с неподражаемото размахване на ръцете я побиха тръпки. Повече от трийсет години тази гледка й беше спестена. Сега сви юмруци и огледа дали е приготвила всичко необходимо, та да приключи с убийството възможно по-бързо. Не биваше да възникват никакви проблеми, защото главоболието й изобщо не отшумя, а пронизваше мозъчната й кора като бръснач и предизвикваше непрекъснато гадене.

„Проклета мигрена“ — помисли си тя. Навярно пристъпите щяха да се поразредят, ако се махне от всичко това, което непрестанно будеше спомени за съсипания й живот.

Да, стига да смени обстановката за няколко месеца, нещата ще се променят. Навярно щеше да се научи да живее с мисълта, че Курт Ве още не се е преселил на онзи свят.

„Както я е подкарал напоследък, в един прекрасен ден миналото ще го връхлети и ще го смачка“ — вдъхна си вяра тя. Нямаше друг избор, ако искаше да намери сили за убийството на Гите.

 

 

Четири дни след пожара и пропадналия опит за бягство двама униформени полицаи дойдоха и отведоха Рита и Нете. Не обелиха и дума какво ги очаква. Впрочем то бе известно извън всякакво съмнение. Етикети от рода на „подпалвачки“ и „извратени малоумници“ подпечатваха съдбата на момичетата от дома. Гите Чарлс им отмъсти безпощадно и целенасочено. Преведоха ги с лодка през пролива, качиха ги на линейка и поеха към Корсьор. Стегнаха китките им с кожени ремъци, все едно са арестанти, осъдени на екзекуция. Усещането се засили, когато ги посрещнаха санитарки с космати ръце и резки движения. Двете момичета се разкрещяха и започнаха да буйстват, докато ги водеха към операционната. Завързаха ги за леглата една до друга и ги оставиха да оплакват неродените си деца. Персоналът нехаеше. Тук се бяха изредили толкова много такива „морално покварени“ индивиди, че сълзите и молбите на Нете не можеха да ги трогнат.

По едно време Рита започна да крещи. Искаше да говори първо с главния лекар, после с полицията, накрая със самия кмет на Корсьор. Виковете й не помогнаха.

Нете изпадна в шок.

Двама лекари и две сестри влязоха безмълвно и застанаха по двойки пред леглата им. Започнаха да пълнят спринцовките с инжекционния разтвор. Опитаха се да ги успокоят с уверенията, че това е за тяхно добро и после ще заживеят нормално, но сърцето на Нете се късаше заради малките същества, които нямаше да роди. Забиха иглата в ръката й, сърцето й почти спря и тя се отказа и от себе си, и от мечтите си.

Няколко часа по-късно дойде на себе си. Оставили й бяха само болките в корема и превръзката върху раната. Другото й го бяха взели.

В продължение на два дни тя не отрони и звук. Остана безмълвна и след като ги върнаха на Спройо. Изпитваше само мъка и униние.

— Идиотката мълчи като пукал, може да си е научила урока — подхвърляха надзирателките достатъчно високо, че да ги чуе.

Беше точно така. Цял месец Нете не обели дума. Защо да говори?

После я изписаха от дома, но не пуснаха Рита. Все пак броят на слабоумните уличници в обществото трябвало да се удържа в разумни граници.

Нете стоеше на кърмата и гледаше как вълните обливат острова, а фарът бавно потъва на хоризонта и се питаше защо не остана в дома. Животът й така или иначе бе приключил.

 

 

Най-напред я настаниха в семейство на ковач, съпругата му и тримата им синове — по професия монтьори. Те поработваха от дъжд на вятър и се прехранваха с дребни далавери. Едва ли друго семейство се нуждаеше повече от човек, когото да хока и да подлага на целодневен робски труд. С пристигането на Нете те намериха отдушник за садистичните си пориви. Товареха я с какво ли не: да чисти двора, заринат с ръждясали железа, да прислужва на грубата, злобна стопанка, чието единствено и най-голямо удоволствие беше да тероризира всичко и всички и особено Нете.

— Пачавра, циганка, малоумница — гълчеше я непрекъснато тя. Появеше ли се и най-дребният повод да я подиграва, стопанката не го изпускаше.

— Олигофрен такъв, не можеш ли да прочетеш какво пише? — питаше тя и сочеше етикета на перилния препарат.

И понеже Нете наистина не можеше, тиранката увенчаваше унижението с шамар зад врата.

— Ти датски не разбираш ли, глупачке? — повтаряше тя под път и над път и Нете съвсем се сви в черупката си.

Момчетата обарваха гърдите й, когато им се прииска, а бащата заплашваше да стигне още по-далече. Когато се къпеше, те се скупчваха пред вратата като озверели псета и започваха без капка срам да крещят цинизми.

— Пусни ни вътре, Нете. Ще те накараме да скимтиш като кучката, която си — хилеха се те.

И ако дните минаваха мъчително, нощите се превръщаха в кошмар. Нете затваряше плътно вратата си и подпираше дръжката със стол. После лягаше на пода пред леглото. Ако някой от четиримата перверзници успееше да влезе и да се метне в леглото, щеше да попадне на изненада. За нея се грижеше Нете. Защото леглото беше празно, а желязната тръба, която отмъкна от двора — много тежка. А стигнеше ли се дотам да я използва, й беше съвсем безразлично дали само ще рани натрапника, или ще го убие. Какво по-лошо можеше да я сполети?

От време на време се чудеше дали да не сипе малко черна попадийка, донесена от Спройо, във вечерното им кафе. Ала все не й достигаше смелост да осъществи идеята.

Но се случи друго. Един ден стопанката не прецени колко шамара да зашлеви на мъжа си, той побесня, грабна пушката, пръсна главата на жена си и така закопа не само нея, а и цялото семейство.

После Нете седя сам-самичка в кухнята часове наред и тревожно се клатеше напред-назад, докато лаборантите изстъргваха сачми и пръски мозък от стените.

Чак вечерта й съобщиха каква ще бъде по-нататъшната й съдба.

Пристигна съвсем млад мъж, навярно по-голям от Нете с шест-седем години, и протегна ръце към нея.

— Казвам се Ерик Ханстхолм. Заедно със съпругата ми Мариане ще се грижим за теб.

Последните думи звучаха толкова чуждо в ушите й. Като тиха музика отпреди цяла вечност, но и като предупредителен сигнал. Много пъти се бе опитвала да се вкопчи в такива уверения, но в този ужасяващ дом, където ехото от изстрелите още кънтеше между стените, никога не бе чувала ласкава дума.

Вдигна очи към бъдещия си настойник. Изглеждаше симпатичен, но тя се пазеше от прибързани заключения. Малко ли пъти се бе подлъгвала по привлекателния външен вид на мъжете?

— Значи така ще бъде — отвърна Нете и сви рамене, защото нямаше какво друго да каже.

— Двамата с Мариане ще преподаваме на деца с увреден слух в Бребру. Намира се в северната част на „Ютландия“. — Той се засмя, развеселен от израза. — Имаш ли желание да дойдеш с нас?

В този миг тя го погледна право в очите. Кога й бяха предоставяли възможност да взема решения относно бъдещето си? Никога — доколкото си спомняше. Колко пъти някой се бе съобразявал с нейните желания и предпочитания? След смъртта на майка й — нито веднъж.

— Виждали сме се, но преди няколко месеца — уточни Ерик Ханстхолм. — Идвах да чета на онкоболно момиче с увреден слух в корсьорската болница. Ти лежеше в същата стая. Спомняш ли си?

Той кимна, защото забеляза смущението й. Тя премига в опит да се защити от проницателните му очи.

Наистина ли беше същият човек?

— Да не мислиш, че не забелязвах колко внимателно ни слушаше? Забелязах, и още как. Тези сини очи не се забравят лесно.

Той простря ръка към нейната десница, но без да я улавя. Търпеливо я остави да виси във въздуха.

Чак когато Нете протегна длан, той сключи пръсти около ръката й.

 

 

Всичко в живота на Нете се преобърна няколко дни по-късно, когато се настаниха в служебното жилище в Бребру.

Щом пристигнаха, тя се просна на леглото в стаята си. Очакваше всеки момент да започне къртовският труд, съпътстван от обиди и нови разочарования, които ще я следват неотстъпно като сянката й.

Младата госпожа, Мариане Ханстхолм, я повика и я отведе в кабинета си. Там посочи картонена дъска.

— Погледни тези букви, Нете. Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Не бързай, мисли колкото време ти е нужно. Съгласна ли си?

Нете се взираше в знаците на дъската. След малко целият й свят щеше да се сгромоляса. Знаеше много добре какво й предстои. Символите на дъската се бяха превърнали в нейното проклятие, откакто стъпи в класната стая на село. Шибането с бамбуковата показалка през кръста и плющенето на линеала по пръстите не се забравят толкова лесно.

А когато жената отсреща разбере, че Нете разпознава едва една четвърт от цялата азбука и не може да чете буквосъчетания, ще я натири в калта, където — всички така казваха — й било мястото.

Нете стисна устни.

— Съгласна съм, госпожо Ханстхолм, но не мога.

Спогледаха се мълчаливо. Нете гадаеше къде ще се стовари шамарът, но Мариане Ханстхолм само се усмихна.

— Вярвай ми, мила: можеш, просто има още какво да учиш. Ако ми кажеш кои букви познаваш, ще ме зарадваш много.

Нете сбърчи чело. И понеже не се случи нищо — жената срещу нея продължи да се усмихва и да сочи картонената дъска — Нете стана неохотно и пристъпи напред.

— Тази буква я знам: N, защото с нея започва името ми.

Госпожа Ханстхолм изръкопляска и избухна в чистосърдечен смях.

— Значи остава да усвоим само още двайсет и седем, не е ли великолепно? — възкликна тя, скочи и прегърна Нете. — Само имай търпение и ще покажем на всички на какво си способна.

Усещайки тези топли ръце около себе си, Нете се разтресе, но Мариане я притисна още по-силно и започна да й нашепва утешителни думи. Нете не можеше да повярва.

И продължи да се тресе от ридания.

В същия миг в кабинета влезе Ерик Ханстхолм, привлечен от високите гласове. Насълзените очи и свитите рамене на Нете видимо го покъртиха.

— О, миличка. Изплачи си болката, защото от днес нататък няма да страдаш повече — успокои я той и прошепна онези думи, които засенчиха всичкото преживяно от нея зло: — Ти си достойна, Нете. Никога не го забравяй: достойна си.

 

 

Нете се натъкна на Рита пред аптеката на главната улица в Бребру през есента на 1961 година. Преди Нете да се окопити от неочакваната среща, Рита избълва гръмогласното си послание.

— Затвориха дома на Спройо. — И тя се разхили, виждайки в какъв шок изпадна Нете.

После пак стана сериозна.

— Разквартируваха ни в различни частни домове. Ще работим срещу храна и подслон. На практика почти нищо не се е променило. Претрепвам се от сутрин до вечер, а нямам и пукната пара за някоя дребна глезотийка. Не се издържа.

Нете кимна. Нищо ново за нея. Опита се да погледне Рита в очите, но й беше трудно. Изобщо не беше очаквала, че пак ще застане пред тези очи.

— Защо дойде? — попита най-после Нете. Дори не знаеше дали наистина иска да чуе отговора.

— Работя само на двайсет километра оттук в една мандра. Пия, орхуската пачавра, също бачка там. Съдираме си задниците от пет призори без почивка. Дойде ми до гуша и съм решила да бягам. Идваш ли с мен?

Нете изобщо не искаше и да чуе за подобно нещо. Само от вида на Рита вътрешностите й се обръщаха. Как имаше очи да я посещава след всичко, което й бе причинила? Именно ревността и егоизмът на Рита предопределиха злочестата й участ.

Ако не я бе послушала, щеше да си тръгне от острова, запазила детеродните си способности.

— Хайде, момиче. Идваш с мен, нали? Ще офейкаме. Майната му на всичко. Забрави ли някогашните ни планове? Англия, после Америка. Ще отидем някъде, където никой не ни познава.

— Как разбра къде живея? — Нете отвърна поглед.

Рита се изсмя хрипкаво. Ето че цигарите си бяха казали думата.

— Да не мислиш, че Гите Чарлс те е забравила, глупачке? Гаднярката ме измъчваше ден и нощ с приказки как хубавичко си живуркаш на свобода!

Гите Чарлс! Името накара Нете да свие юмруци.

— Къде е тя в момента?

— Ако знаех, щеше яко да загази — студено отвърна Рита.

Нете се бе уверила лично на какво е способна бившата й съквартирантка.

Беше я виждала как се нахвърля с дървената лопата за пране върху момичета, които отказваха да й платят цигарите. Удряше силно, безпощадно, но така, че синините да се виждат само след като жертвите се съблекат.

— Изчезвай, Рита — процеди през зъби тя. — И повече не ми се мяркай пред очите, ясно?

Рита повдигна брадичка и изгледа ехидно Нете.

— Виж я ти нея, малката примадона. Ти какво? Мислиш се за прекалено изискана да говориш с мен ли, проклета кучко?

Нете кимна. Животът я беше научил, че ако искаш да проумееш как е устроен светът, трябва да се придържаш към две основни аксиоми. Първата — хората и животните биват два вида: мъжки и женски — беше научила от брат си. А втората гласеше, че човешкият живот представлява непрекъснато балансиране по ръба на пропастта на изкушенията: изгубиш ли равновесие, политаш към бездната.

В онзи миг Нете изпитваше неистово желание да се нахвърли с пестници върху Рита и да смачка високомерното й изражение, но се овладя и се извърна. Ако някой ще пропадне в бездната на изкушенията, нека да не е тя.

— Приятно пътуване, Рита — изрече гърбом тя, но Рита не се задоволи с такова отпращане.

— Я да стоиш тук! — извика тя и сграбчи рамото й, после се обърна към две кротки домакини с пазарски мрежи и невинни лица. — Ние сме две курви от Спройо и срещу десет крони ще чукаме мъжете ви до припадък, а тя е направо непоправима — извика Рита, дръпна Нете и тикна лицето й пред жените. — Хубаво я вижте. Как мислите? Дали мъжете ви ще предпочетат да клатят грозотии като вас, или такава като нея? Тя живее в града, така че си опичайте акъла.

Рита се обърна към Нете с присвити очи.

— Идваш ли? Ако се дърпаш, ще викам, докато дойде полиция. Гърлото си ще съдера, но няма да мирясам. Познай после как ще те гледа целият град.

 

 

По-късно Ерик почука на вратата й и влезе предпазливо. Завари я да плаче. Дълго мълча със сериозно изражение.

„Ще ме помоли да си тръгна — помисли си Нете. — Ще ме отпрати при семейство, което няма да ме допуска сред нормалните хора; при настойници, които не знаят какво е срам.“

Ерик Ханстхолм докосна деликатно ръката й.

— Всички те хвалят колко достойно си се държала, Нете. Нищо друго. Свила си юмруци, разправят хората, но не си посегнала да я удариш. Сражавала си се със силата на словото. Браво на теб.

— Сега всички знаят.

— Какво знаят? Че си се навела към нападателката си и си й казала: „Наричаш мен курва, но следващия път, когато ме объркаш със сестра си, иди се прегледай при добър очен лекар. Върви си и не се връщай повече или ще повикам полиция. Разбрахме ли се?“

Ерик й се усмихна и малко по малко тя се успокои.

— И още нещо — досега го бе прикривал зад гърба си. — Виж какво ти нося — и й подаде грамота, написана с едър шрифт.

Нете засрича бавно и накрая успя да прочете посланието: „Неграмотен не би могъл да прочете това.“

Стисна ръката й.

— Закачи я на стената си, Нете. След като прочетеш книгите от библиотеката ни и се научиш да решаваш математическите задачи, които даваме на нашите ученици, ще те запишем в училище.

 

 

Останалото се превърна в минало, преди да се е усетила. Училището, институтът за лаборантки, специализацията за лабораторен техник, назначението в „Интерлаб“ и женитбата с Андрес Росен. Прекрасни години, които можеха да се нарекат неин втори живот. Тогава Андреас беше още жив, а на нейната съвест не тежаха четири убийства.

„След като ликвидирам Гите, ще започне третият ми живот.“

В този миг избръмча домофонът.

Нете отвори вратата. Гите стоеше пред нея като мраморен обелиск, поочукан от набезите на времето, но все още красив и импозантен.

— Благодаря за поканата — и най-безцеремонно се вмъкна като змия в миша дупка.

Огледа коридора, връчи палтото си на Нете и щурмува дневната със стръвта, с която пирати превземат кораб на абордаж. Огледа алчно всяка сребърна лъжичка, измери и прецени зорко всяка картина.

После се обърна към Нете.

— Новината за болестта ти ме разстрои много. Рак ли е?

Нете кимна.

— Сигурно ли е, че нищо не може да се направи?

Нете кимна повторно, готова да покани гостенката да се настани, но не и готова да осъществи кроежите си.

— Не, ти седни, а аз ще шетам. Дори си сварила чай. Нека ти налея.

Тя бутна ласкаво Нете и я намести на дивана.

— Захар? — попита тя до бюфета.

— Не, благодаря. — Нете се изправи. — Ще приготвя нова кана, защото тази вече изстина. Остана от последния ми гост.

— Последния? И други ли освен мен имаше? — Гите я огледа любопитно и въпреки протестите на Нете започна да налива.

Изведнъж Нете се поколеба. Дали Гите опипваше почвата с тези въпроси? Или подозираше нещо? Нете я видя как идва от Езерния павилион и рискът да се е засякла с някой от предходните посетители беше незначителен.

— Да, отбиха се двама души. Ти си последната.

— Аха. — Тя подаде пълната чаша на Нете и наля и на себе си. — Всички ли бяха привилегировани като мен?

— Не, не всички. Впрочем адвокатът излезе по работа, докато още не са затворили учрежденията, така че имай малко търпение. Или бързаш?

Въпросът отприщи ироничен смях. Явно за Гите нямаше по-абсурдно предположение за всекидневието й от това, че бърза занякъде.

„Трябва да поддържам разговора, докато най-сетне ме остави да налея. Но как?“ — питаше се Нете, докато болката пронизваше безмилостно главата й. Имаше чувството, че е нахлузила каска с шипове върху черепа си.

— Трудно ми е да повярвам, че си толкова тежко болна, Нете. Годините са били много благосклонни към теб — отбеляза Гите, докато разбъркваше чая си.

Нете поклати глава. Забелязваше колко си приличат двете и не виждаше особени основания за твърдението, че времето ги е пощадило. Бръчките, загрубялата кожа и прошарените коси отдавна бяха известили появата си. Житейските перипетии бяха оставили своя недвусмислен отпечатък и върху двете жени.

Нете се опита да си припомни престоя си на острова по времето на Гите Чарлс. Всичко й се струваше толкова странно сега, когато ролите бяха разменени.

След няколко дежурни реплики Нете стана, взе двете чаши и ги отнесе до бюфета.

— Още чай? — предложи тя.

— Не, благодаря. На мен не ми наливай — отказа Гите, докато Нете сипваше щедра доза екстракт от черна попадийка в чашата й. — Но ако на тебе ти се пие, долей си.

Нете подмина без внимание отказа й. Навремето сприхавата Гите непрекъснато я командореше в проклетия дом.

Затова Нете постави чашата пред Гите и остави своята празна. В момента кръвта шумеше в ушите й от силната болка. Гадеше й се от миризмата на чая.

— Може ли да си разменим местата? — помоли тя, докато се бореше с позивите да повърне. — Мъчи ме страховита мигрена и светлината от прозореца я изостря.

— О, божичко, и главата ли те цепи? — Гите стана, а Нете премести чашата си на масата.

— В момента не мога да говоря. Ще поседя със затворени очи.

Смениха си местата, Нете отпусна клепачи и трескаво се опита да мисли. Ако някогашната й душевадка продължава да се офлянква и не си пресуши чашата, чукът пак ще влезе в действие. Ще й предложи кафе, ще вземе чука, ще я цапардоса по главата и ще изчака пристъпът да се уталожи. Така, разбира се, щеше да оплеска наоколо с кръв, но какво от това, щом Гите е последна? Нете ще поизтърка килима със сапун, след като пренесе трупа в изолираната стая.

Чу стъпките, но се сепна когато усети ръцете на Гите да докосват тила й.

— Стой мирна. Много ме бива да масажирам, но в тази твоя сгърчена поза е много трудно. По-удобно ще е, ако седиш на стол — обясни гласът над нея, докато пръстите размачкваха вратните й мускули.

Чуваше как Гите продължи да бъбри, ала думите се размиха една в друга. Нете беше усещала тези ласки при съвсем други обстоятелства, те омагьосваха, възбуждаха и отпускаха. Мразеше това докосване.

— Спри — помоли тя и се отдръпна. — Иначе ще повърна. Ще поседя малко. Вече изпих обезболяващо, скоро ще подейства. Ти си изпий чая, а като се върне адвокатът, ще обсъдим всичко.

Открехна очи и видя как пръстите на Гите се отдръпват като опарени. Гите заобиколи масата и се изхлузи на дивана. След малко се чу подрънкване на чаша.

Нете отпусна глава назад и видя през миглите си как Гите вдига чашата и я поднася към устата си. Изглеждаше напрегната, неспокойна. Подуши чая с широко разтворени ноздри, отпи малка глътка и очите й се ококориха, сякаш я загложди подозрение и изостри бдителността й. Гите стрелна Нете с мълниеносен, прям поглед и пак подуши напитката.

Остави чашата. Нете отвори очи.

— Ооо — простена тя, докато се опитваше да отгатне какво се върти в главата на Гите. — Поолекна ми. Благодаря за приятния масаж, Гите. Имаш златни ръце.

„Ставай — пулсираше болката в главата й. — Изтичай да грабнеш чука и приключвай с тази история. После ги напълваш с формалин и си лягаш.“

— Ще пийна малко вода — обясни тя и се изправи предпазливо. — Устата ми пресъхна от толкова лекарства.

— Ето ти чай. — Гите й подаде чашата.

— Не го обичам изстинал. Пак ще загрея вода. Адвокатът ще дойде всеки момент.

Тя изприпка пъргаво до кухнята, отвори долапа и се наведе да вземе чука. Неочаквано чу гласа на Гите точно зад гърба си:

— Ако питаш мен, този твой адвокат изобщо не съществува.