Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (37) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и пета глава

Ноември 2010-а

Никога досега Асад и Росе не бяха изглеждали толкова еднакви: мрачни физиономии и почти никакви мимически бръчки от усмивки.

— Психопати — процеди Росе. — Заслужават да ги накараш да погълнат газта от цялата бутилка, която са довлекли, докато се издигнат във въздуха и отлетят. Каква жестокост! Да подпалиш петима души и да ги умориш само за да затвориш устата на един. Умът ми не го побира, Карл.

— В момента затвориха ето такава част от моята уста. — Асад сви показалеца и палеца си в нула. — Сега поне знаем, че сме на прав път, Карл. Тези мерзавци крият много кирливи ризи. — Асад заби юмрук в дланта си. Ако между двете му ръце бяха попаднали нечии пръсти, доста щеше да заболи. — Ще ги пипнем. Ще работим ден и нощ, но ще разкатаем гнусната им партия, ще разоблечем Тайната борба и всички мерзости на Курт Ве.

— Разобличим, Асад. Опасявам се обаче, че няма да е толкова лесно. Още по-малко — безопасно. Струва ми се добра идея през следващите два дни двамата да останете в Управлението. — Карл се усмихна. — Вие така или иначе едва ли ще мръднете оттук.

— Добре че в нощта срещу неделя бях тук — додаде Асад. — Защото се появи един, дето душеше наоколо. Носеше полицейска униформа, но като се показах от кабинета, му взех акъла.

„Кой не би се стреснал, ако по това време на денонощието пред него изникне човек, и то с кървясалите от сън очи на Асад?“ — помисли си Карл.

— Успя ли да разбереш за какво е дошъл и откъде е?

— Почна да бръщолеви някакви глупости: за ключа към хранилището и тем подобни. Сигурен съм, че искаше да се добере до нашите документи. Беше се запътил към твоя кабинет, Карл.

— Явно организацията им има множество пипала. — Карл се обърна към Росе. — Къде скри папките от архива на Ньорви?

— В мъжката тоалетна. Щом зачекнахме темата, нека ви напомня да спускате скапаната седалка, когато използвате дамската тоалетна — ако държите непременно да се облекчавате прави.

— Защо? — поинтересува се Асад. Виновникът сам се издаде.

— Ако знаеше колко пъти съм влизала в спор по тази тема, щеше да предпочетеш да въртиш палци в някой скаутски лагер в Лангелан.

По лицето на Асад се изписа недоумение. Карл го разбираше прекрасно.

— Добре, ще ти обясня. И така, да предположим, че след посещение в тоалетната ти не спускаш седалката. — Росе вдигна показалец: — Първо, долната част на всички тоалетни дъски е гнусна, защото е напръскана с екскременти и урина. Понякога е адски мръсна. Второ: ако дъската не е смъкната, жената трябва да я свали, за да седне, тоест да пипа мръсната пластмаса. Трето: това е много гадно, защото така по пръстите й полепват бактерии, а именно с тези пръсти тя трябва да се избърше. Ужасно нехигиенично. Но ти, Асад, вероятно никога не си чувал за възпаление на яйчниците? Четвърто: излиза, че заради мързела на мъжете жените са принудени да си мият ръцете два пъти. Това редно ли е? Не! — Росе сложи ръце на кръста си. — Нищо не ти пречи да свалиш дъската, след като си се облекчил, защото така или иначе на излизане си миеш ръцете — или поне така се надявам!

Асад се позамисли.

— В такъв случай, когато влизам след теб, аз трябва да вдигам дъската. Това по-справедливо ли е според теб? Аз да си мия ръцете два пъти — след като съм пипал дъската и на излизане? Нали по дъската било бъкано с бактерии?

Пръстите на Росе, така услужливи при изброяване, отново щръкнаха във въздуха.

— Първо, точно по тази причина мъжете също трябва да пикаят седнали. Второ, ако се мислите за прекалено важни и мъжествени да сядате, нека ви напомня, че всички мъже с нормално функционираща храносмилателна система сядат, когато посещават тоалетната по голяма нужда, и тогава свалят дъската.

— И защо да сваляме дъската, при положение че преди нас жена е ползвала тоалетната! Знаеш ли, Росе? Ей сега ще извадя хубавите ми зелени гумени ръкавици и ще почистя мъжкия кенеф с тези двама приятели. — Той вдигна ръце във въздуха. — Те могат и да вдигат тоалетната дъска, и да отпушват сифони. Примадона такава!

Карл предвиди, че рязко избилата по бузите на Росе червенина предвещава бурен скандал, и превантивно мушна ръка между двете страни в спора. Тази разправия нямаше да доведе доникъде. Слава богу, че родителите му го бяха научили на разумни хигиенни навици. Но у дома навремето капакът на тоалетната чиния беше облечен с оранжев хавлиен калъф.

— Банда, предлагам да се върнем към основната тема на нашия разговор — намеси се Карл. — Някой се опита да подпали дома ми, с цел да ме убие. Тук, в подземието, е влизал човек с намерението да отмъкне материалите ни. Скрила си ги в мъжката тоалетна, казваш, Росе, но дали това е достатъчно сигурно място? Не ми се вярва табелка с предупреждението „тоалетната е в неизправност“ да спре крадци, дошли с намерението да проверят навсякъде, нали?

— Това обаче ще ги спре. — Тя извади ключ от джоба си. — А колкото до безопасността ни, нямам намерение да кисна в Управлението по-дълго от необходимото. Не е чак толкова уютно. Запасила съм се със средства за самозащита в дамската си чанта и при нужда ще ги използвам.

Карл си представи лютив спрей и електрошок, а за тяхната употреба в Дания се изисква специално разрешително.

— Аха. Внимавай с тези неща, Росе.

Тя направи уродлива гримаса — почти равносилна по въздействие на оръжие.

— Прегледах всички папки на Ньорви и вписах в моята база данни имената на всички обвиняеми, които е защитавал в съда. — И тя сложи на бюрото пред Карл няколко листа, скрепени с телбод. — Това е списъкът. Част от протоколите — моля, забележете — са подписани от стажант-адвокат Алберт Касперсен. За несведущите мои слушатели ще поясня, че Касперсен е сред най-изтъкнатите дейци в „Праволинейност“ и му предричат някой ден да оглави един от най-високите постове в партийния апарат, най-вероятно председателския.

— Добре. Значи е бил назначен в кантората на Ньорви? — попита Карл.

— Да, на Ньорви и Сьонерскоу. След като прекратили партньорството си, Касперсен постъпил в адвокатска кантора в Копенхаген.

Карл погледна листа. Росе беше съставила четири колонки за всеки случай: първата с името на обвиняемия, чиято защита „Ньорви и Сьонерскоу“ са поели, втората с името на ищцата, потърпевша от неправомерно проведената интервенция, третата с годината на процеса и четвъртата с предмета на заведения иск.

 

 

Под последната графа бяха изредени необикновено много жалби относно злоупотреба с тестове за интелигентност и лекарска небрежност. Сред причините ищците да търсят правата си по съдебен път преобладаваха „несполучливите“ или ненужните гинекологични интервенции. Под колонката „имена“ фигурираха и типично датски, и с чуждестранен произход.

— Подбрах няколко дела и ги прегледах щателно — обясни Росе. — Определено не съм срещала по-систематизирана подлост. Чистопробна дискриминация и чувство на етническо превъзходство. Ако това е само върхът на айсберга, тези негодници са извършили престъпления срещу десетки жени и неродените им деца.

Росе беше забелязала, че сред имената на подсъдимите най-често се повтарят пет: Курт Ве, Вилфри Льонбер и още три, до момента непознати.

— На уебстраницата на „Праволинейност“ четиримата се спрягат като влиятелни членове, а петият е мъртъв. Какво ще кажете, господа?

— Ако тези чудовища се намърдат в управлението на Дания, ще избухне война. Имаш думата ми, Карл — изръмжа Асад, без да обръща внимание на пронизителния звън, с който дразнещият телефон от кабинета му изтезаваше тъпанчетата на околните за десети път от сутринта.

Карл изгледа бдително помощника си. Текущият случай разстрои силно и Асад, и Росе. Двамата изживяваха твърде присърце страданията на жертвите. Съвсем естествено: и Асад, и Росе си имаха душевни белези от минали рани. И все пак Карл се озадачи защо Асад прегърна толкова самоотвержено каузата на пострадалите жени и участта им го разтърси до дън душа.

— Не може да се измъкнеш безнаказано, след като си заточвал жени на остров — продължи невъзмутимо Асад с тъмните вежди, сключени над носа. — Да убиваш десетки здрави ембриони и да направиш десетки жени неспособни да раждат деца. Просто не може, Карл. И за калпак на всичко партията ти да влезе във фолкетинга.

— За капак, Асад. А сега ме чуйте и двамата. Разследваме главно изчезването на петима души, нали? На Рита Нилсен, Гите Чарлс, Филип Ньорви, Виго Моенсен и Таге Хермансен. Всички те изчезват приблизително по едно и също време на деня и повече не се появяват, фактът е достатъчен да заподозрем, че се е случило нещо от криминално естество. Открихме обединяващо звено между изчезналите: дома за жени на остров Спройо и Нете Хермансен. Освен това тъмните дела на Курт Ве несъмнено пораждат въпроси. Вероятно трябва да вземем на прицел именно Курт Ве, неговата дейност и идеи, а навярно — не. Ала първостепенната ни задача е да разберем как и защо са изчезнали петимата. Останалото ще го предоставим на Полицейската разузнавателна служба или на Националния разследващ център. Този случай е прекалено мащабен за трима души и крие много опасности.

Асад остана неприкрито недоволен.

— Нали с очите си видя следите от нокти по вратата на изолатора на Спройо, Карл? Чу какво разправи Мие Ньорви за Курт Ве. Прочете този списък. Трябва да отидем и лично да разпитаме този изверг за всичките зверства, които е извършил. Повече няма да говоря.

Карл вдигна ръка. Звънът на мобилния му телефон дойде точно навреме, за да прекъсне тази бъркотия. Ала като видя, че се обажда Мона, си промени мнението.

— Да, Мона — каза той по-хладно, отколкото възнамеряваше.

Затова пък в нейния глас не липсваше жар.

— Изобщо не си идвал, Карл. Да не изгуби ключа?

Карл се отдалечи заднешком в коридора.

— Не исках да преча. Откъде да знам дали няма да заваря Ролф да се изтяга в спалнята ти?

Настъпилата пауза не беше неприятна, а по-скоро тъжна. Съществуват безброй начини да кажеш на онзи, в когото си влюбен, че не искаш да го делиш с други. А изходът от подобен разговор почти винаги е един и същ: раздяла.

Карл броеше секундите и обзет от отчаяние, замалко да затвори. Неочакван бурен смях от слушалката, достигащ олимпийски висини, едва не му спука тъпанчетата.

— Божичко, колко си неустоим, Карл. Ревнуваш от куче, скъпи. Матилде ми остави кеърнтериера си да го гледам, докато е на курс извън града.

— Куче? — Напрежението му изведнъж спадна. — И защо, за бога, не ми каза, когато ти се обадих последно? От подозрения направо ми потънаха гемиите.

— Ами, защо… Тъкмо ще се научиш, че понякога жените нямат желание да говорят с гаджето си, ако преди това не са прекарали половин час пред огледалото.

— Доколкото разбирам, подложила си ме на тест.

— Много талантлив полицай си — засмя се тя. — Успя да разбулиш поредната мистерия.

— Издържах ли теста?

— Ще го обсъдим довечера. В присъствието на Ролф.

* * *

Свърнаха от „Роскилдевай“ по „Брьонбюйостервай“. От двете страни се издигаха високи къщи.

— Познавам района много добре — похвали се Асад. — А ти, Карл?

Той кимна. Беше патрулирал тук безброй пъти. Говореше се, че навремето Брьонбюйостер бил жизнено градче с три площада и предлагал всичко, което ти душа иска. Имало хубави квартали с платежоспособни граждани, после се появили големите търговски центрове: „Рьовре“, „Глоструп“, „Виовре“, „Билка“ в Исхьой и Хундиге. И изведнъж всичко се преобърнало. Големите вериги погълнали малките хубави, старателно стопанисвани магазинчета и градът станал неузнаваем. Брьонбюерне навярно беше общината с най-занемарения търговски живот. Къде останаха пешеходната улица, търговският център, киното и читалището? Тук вече живееха само хора с автомобили или с ниски изисквания към населеното място.

Това личеше и на едноименния площад, и на площад „Нюгор“. Освен местния футболен отбор гражданите нямаха с какво друго да се гордеят. Тук предлагането беше повече от скромно.

— Познавам района сравнително добре, Асад. Защо питаш?

— Сигурен съм, че малко бъдещи майки в Брьонбю са се отървали от човекомелачката на Курт Ве, за да родят децата си. Също както нацистите са отсявали кои евреи от влаковете са годни за работа в концлагерите и кои отиват право в газовите камери.

Сравнението беше твърде преувеличено, но Карл кимна. Загледа се към моста над жп линията. Малко по-нататък се появяваше старото село. Оазис сред асфалтовата джунгла. Стари къщи със сламени покриви и истински, не ашладисвани овошки. Тук имаше простор и място за градинско барбекю.

— Трябва да минем през Западната улица — отбеляза Асад, докато гледаше джипиеса. — „Брьонбюйостервай“ е еднопосочна, затова ще слезем до парка и ще се върнем обратно.

Карл огледа маркировката. Навлизайки в улицата, зърна сянката на камиона, който се носеше стремглаво от страничната улица. Преди Карл да реагира, камионът се вряза с огромна сила в задницата на пежото, полетя настрани към тротоара и се спря в живия плет от лигуструм. В продължение на няколко безконечни секунди всичко се превърна в неразбория от изпотрошени стъкла, пращене на смачкан метал и пукане на активиралите се въздушни възглавници. После всичко свърши. Чуха задавеното хъхрене на двигателя и виковете на хората зад плета. Нищо повече.

Двамата с Асад се спогледаха с шокирани, но и облекчени физиономии, след като въздушните възглавници се прибраха.

— А сега как ще си оправя плета? — завайка се възрастен мъж, след като двамата се измъкнаха от потрошения автомобил.

Изобщо не се поинтересува как са. Слава богу, отърваха се невредими.

— Свържи се със застрахователната си компания. Не съм експерт по озеленяване — сви рамене Карл и огледа зрителите. — Някой от вас видя ли точно какво стана?

— Камионът летеше с шеметна скорост срещу движението, макар че „Брьонбюйостервай“ е еднопосочна, и се изгуби по булевард „Хьойстен“ — обясни един от очевидците.

— Дойде от улица „Брьонбютофтен“. Май го видях да стои там преди това. Забелязах, че е син, но не и марката — обади се друг.

— И никой не е запомнил номера? — Карл огледа щетите.

Можеше веднага да се обади на пътна полиция и да поиска помощ, но като ги знаеше колко са експедитивни, предпочиташе двамата с Асад да се приберат с влака.

А ако подозренията му бяха основателни, нямаше никакъв смисъл да разпитва работещите в малките фирми по „Брьонбютофтен“ дали и друг път са виждали паркирания камион, предизвикал злополуката, и дали случайно не познават шофьора.

Защото не ставаше въпрос за злополука, а за несъмнен опит да ги очистят.

 

 

— Къщата на Курт Ве се намира не къде да е, а точно срещу Полицейската школа. Представяш ли си по-хитро скривалище, ако човек е решил да върши дела, които не бива да виждат бял свят, Асад? Кому би хрумнало да търси точно там?

Асад посочи месингова табела, закована върху жълтата тухлена стена до главния вход.

— Името му го няма тук, Карл. Пише само „спец. акуш.-гин. и хир. Карл-Юхан Хенриксен“.

— Да. Курт Ве му е преотстъпил кабинета и клиентелата си. Виж, има два звънеца. Дали да не опитаме с горния?

Карл го натисна и зад вратата се разнесе приглушен звън — Биг Бен в миниатюрен вариант. Понеже никой не отвори, Карл позвъни и на другия звънец — и така няколко пъти. После двамата с Асад тръгнаха по алеята между фасадната стена на къщата и стара, боядисана в жълто конюшня с керемиден покрив от времето на датския крал Валдемар Победителя^[1].

Пред дъсчената ограда на малката, продълговата градина растяха орлови нокти. Зад тях се виждаха спретнати лехи и очукан дървен навес.

Позволиха си да застанат насред градината и забелязаха, че през прозорец от термостъкло ги наблюдава възрастен мъж. В стаята май гореше камина. Мъжът без съмнение беше Курт Ве.

Старецът поклати глава, а когато Карл вдигна значката си, повтори отрицателното движение. Очевидно не възнамеряваше да ги пуска.

Асад се приближи до прага, разтърси няколко пъти вратата и тя се отвори.

— Курт Ве! — провикна се той към вътрешността на къщата. — Може ли да влезем?

Карл го гледаше през прозореца. Ве изкрещя ядосано, ала Карл не разбра думите му.

— Благодаря — измърмори Асад и се вмъкна вътре.

„Колко нагло“ — помисли си Карл и го последва.

— В момента нахлувате с взлом в чужда собственост. Моля ви, вървете си — възпротиви се Курт Ве. — На горния етаж съпругата ми лежи на смъртно легло. Не съм в настроение да приемам посетители.

— И при нас настроението никакво го няма — отвърна Асад.

Карл го дръпна за ръкава.

— Моите съболезнования, господин Ве. Няма да удължаваме излишно разговора.

И невъзмутимо се разположи на близкото старинно канапе, макар домакинът да остана прав.

— Според мен знаете защо сме тук. Още от снощи правите всичко по силите си да ни спрете, но нека обобщя накратко наличните сведения.

Карл направи драматична пауза, за да види как ще реагира Ве на намеците за двата опита да ги очисти, ала по лицето на стареца не трепна и мускул. Затова пък цялата му осанка излъчваше нескрита неприязън.

— Ще изключим дейността ви в различни обединения и политически формации. Интересува ни главно по какъв начин сте свързан с изчезването на няколко лица през септември 1987-а. Преди да ви задам конкретни въпроси, бих искал да знам дали вие няма да пожелаете да ни кажете нещо по въпроса.

— Ще ви кажа: вървете си веднага.

— Веднага? — възкликна Асад. — Но нали току-що ни поканихте да влезем? Чух ви съвсем ясно.

Тази роля на Асад обикновено водеше до много сериозни усложнения. Настойчивостта му започваше да граничи с агресия. Карл си даде сметка за необходимостта да го държи по-изкъсо.

Старецът всеки миг щеше да кипне, затова Карл вдигна отбранително длан:

— Ще ви зададем само няколко кратки въпроса. Ти не се обаждай, Асад.

Карл се огледа. Една врата водеше към градината, втора — към стая, навярно трапезария, а третата — двукрила — стоеше затворена. Всички бяха обковани с тиково дърво в характерния за шейсетте стил.

— Значи там се намира кабинетът на Карл-Юхан Хенриксен. В момента лекарят не преглежда, така ли?

Курт Ве кимна. Целият нащрек, той запазваше самообладание, но гневът сигурно щеше да вземе надмощие, когато въпросите станат по-напористи.

— Значи от главния вход на къщата има три възможни пътя: към втория етаж, където в момента лежи съпругата ви, наляво към лекарския кабинет и надясно към трапезарията и кухненския бокс.

Ве кимна отново. Навярно устният обзор на плана на сградата го изненада, но той запази и хладнокръвие, и мълчание.

Карл продължи да гледа вратите.

Атака можеше да дойде от двукрилата врата на лекарския кабинет. Следователно трябваше да я държи под око, а ръката си — в близост до кобура.

— За какви изчезнали лица става въпрос? — попита най-сетне Ве.

— За Филип Ньорви, бивш ваш сътрудник по юридически казуси.

— Аха. Не съм го виждал от двайсет и пет години. Но ти каза „лица“. Кои са другите?

Охо, мина на „ти“. Да не би да смекчаваше тона?

— Хора, които по един или друг начин имат допирни точки с остров Спройо.

— Нямам никаква връзка с този остров. Роден съм на остров Фюн — отвърна с ехидна усмивка той.

— Да, но активно сте способствали на Спройо да бъдат изпращани жени и сте оглавявали организация, която редовно е депортирала жени на острова през периода 1955-1961-ва. Освен това въпросната организация е замесена във внушителен брой принудително извършени аборти и незаконни стерилизации.

Курт Ве се усмихна още по-широко.

— Никога не са ме осъждали по подобни обвинения. Нито веднъж. Това са лъжливи слухове и измислици. Боже мой, заради слабоумните на остров Спройо ли е цялата тази история? Не разбирам какво общо имат те с текущото ви разследване. По-добре се обърнете към Ньорви.

— Той е сред изчезналите през 1987-а.

— Навярно е имал причини да се покрие. Например да е стоял зад деянията, които разследвате сега. Положихте ли достатъчно усилия да го откриете?

Домакинът им проявяваше нечувана арогантност.

— Не ми се слушат повече глупости, Карл. — Асад се обърна с лице към Курт Ве. — Знаел си, че идваме именно ние. Изобщо не излезе да провериш кой стои на вратата. Защото са ти докладвали за пропадналия опит на камиона да ни спре. Толкова усилия на вятъра, а?

Асад скъси разстоянието помежду им. Действието се развиваше прекалено бързо. Карл си даваше сметка, че за да измъкнат още подробности от Ве, най-разумно е да запазят спокойния тон. Иначе едва ли щяха да изкопчат и дума.

— Чакай малко, Карл — помоли Асад, забелязал, че началникът му се кани да се намеси.

Сграбчи Курт Ве, поне с глава и половина по-висок от него, и го блъсна в креслото до камината.

— Сега да те видя къде ще мърдаш. Снощи заедно с твоите хора сте се опитали да изгорите Карл и неговите приятели, но за щастие не успяхте. Предната нощ се пробвахте да откраднете материали от полицията. Унищожихте купчини документи и плащате на наемници да ни правят мръсно. Да не мислиш, че след всичките тези твои мизерии ще те пипам с кадифени ръкавици? Не си познал!

Тържествуващата усмивка на Курт Ве ни най-малко не уталожи гнева на Асад. Във въздуха зрееше звучното шляпване на предстояща плесница.

Изправен пред свършен факт, Карл възприе агресивния тон на помощника си.

— Знаеш ли къде се е покрил Луис Петерсон, Курт?

— Кой?

— О, не ти отива на възрастта да си играем на криеница, човече. Не се преструвай, че не познаваш служителите си в „Благодеяние“.

— Какво е „Благодеяние“?

— Тогава ми обясни защо Луис Петерсон ти се обади веднага след като го засипахме с въпроси за теб в кафене в Холбек.

Ликуващата усмивка се поизпари. И Асад забеляза промяната. При споменаването на конкретен факт, годен да послужи като доказателство срещу Ве, старецът се сепна. Едно на нула за Карл и Асад!

— И защо Херберт Сьонерскоу ти се обади по телефона веднага след посещението в дома му в Халскоу? Как ще го коментираш?

— Никак. — Курт Ве, отпуснал тежко и неподвижно ръце върху подлакътниците, излъчваше ясен сигнал: оттук нататък нямаше намерение да си отваря устата.

— Тайната борба! — изригна Карл. — Интересно явление, за което датската общественост ще бъде подробно осведомена много скоро. Какво представлява тази организация? Това положително го знаеш, защото все пак именно ти си нейният основател, нали?

Никакъв отговор. Ве само стисна по-силно подлакътниците.

— Ще признаеш ли, че имаш пръст в изчезването на Филип Ньорви? В такъв случай има голяма вероятност да се съсредоточим върху него, вместо да се ровим из политически партии и тайни ложи.

Реакцията на Ве на този въпрос представляваше възлов момент от разпита. Колкото и незначителна да беше, щеше да насочи Карл по правилния път към изграждането на по-нататъшна стратегия спрямо този окаменял човек. Това му подсказваше полицейската рутина. Дали Ве щеше да грабне предоставената възможност да се предаде и да се пожертва в името на партията, или щеше да хукне да спасява собствената си кожа? Карл клонеше към второто предположение.

Ве обаче запази изцяло непроницаем вид и това обърка полицая.

Карл погледна Асад. И той ли бе доловил същото? Че Курт Ве не би използвал случая „Ньорви“, за да отклони вниманието от Тайната борба. Ве не желаеше да заложи по-дребното престъпление, за да спаси по-великото си дело. Обикновените, елементарни, така да се каже, престъпници не биха се поколебали да приемат такава сделка, Ве обаче отказваше пазарлъци. Навярно въпреки всичко нямаше нищо общо с проклетите изчезвания? И все пак не можеха да отхвърлят изцяло подобна версия. Или пък Курт Ве беше по-особен и съвсем различен от представата, която Карл си бе изградил за него?

Така или иначе, до момента Карл и Асад не съумяха да постигнат никакъв напредък.

— Касперсен още работи за теб, нали? Както преди, когато в комбина с теб, Льонбер и цялата шайка от „Праволинейност“ сте съсипвали живота на невинни хора?

Ве не реагира на въпросите. Гневът на Асад почти бе достигнал точката на кипене.

— Как се казва шофьорът ти, онзи с бялата коса, който е поставил газовата бутилка убиец в дома ми? — продължи да го бомбардира с въпроси Карл. — Помниш ли Нете Хермансен?

Ве се поизправи.

— Ще ви помоля да си вървите — настоя той с предишния делови тон. — Съпругата ми е на смъртно легло. Призовавам ви да уважите последните ни часове заедно.

— Както ти уважи Нете, когато я заточи на острова? Както ти пощади всички онези жени, чиито неродени рожби загинаха в името на извратените ти идеи? — попита Карл със същата ехидна усмивка, която преди малко му поднесе Курт Ве.

— Спести ми неуместните сравнения. — Ве стана. — Божичко, повдига ми се от лицемерието ви. — Надвеси се над Асад. — Сигурно и ти възнамеряваш да наспориш цял отбор от скудоумни чернилки и си въобразяваш, че ще могат да се нарекат датчани, нали, противна тъмнокожа твар такава?

Устните на Асад се разтеглиха от ухо до ухо.

— Ето че се показа. Лицето на човекомразеца лъсна на бял свят. На противния изверг Курт Ве.

— О, я върви по дяволите, мангал такъв. Връщай се там, откъдето си дошъл. Нищожна измет! — Ве се обърна към Карл. — Действително изпращах на Спройо асоциални, бавноразвиващи се момичета със силно извратено сексуално поведение. Част от тях подлежаха на стерилизация. Днес можеш да ми благодариш за приноса ми, защото именно моя е заслугата техните издънки да не сноват по улиците ни като плъхове и да не сеят из обществото ни заразата на криминалните си прояви и примитивните си инстинкти. Да ви вземат дяволите и двамата. Щяхте да видите вие, ако бях по-млад…

Размаха юмруци срещу двамата полицаи. Асад имаше огромно желание да му предостави арена за изява. На живо Курт Ве изглеждаше много по-немощен, отколкото от телевизионния екран. Създаваше почти комично впечатление, докато се опитваше да се прави на боец насред стая, задръстена с допотопни бюфети и нагледен пример за смесване на несъвместима мебелировка, събирана в течение на дълъг-дълъг живот. Ала Карл не се подведе по външния вид. Курт Ве не беше просто жалък старец. Немощта му се свеждаше само до телесното. Защото именно умът му представляваше най-силното му оръжие, а той беше непокътнат, хладен и обладан от човеконенавистни помисли.

Карл хвана Асад за тила и го поведе към градинската врата.

— Рано или късно ще го пипнат. Не се впрягай толкова, Асад — посъветва го Карл, докато двамата крачеха по „Брьонбюйостервай“ към спирката на градската железница.

Думите му обаче не успокоиха Асад.

— Ще го пипнат! Кои? Курт Ве е на осемдесет и осем, Карл. Ако не го пипнем сега, ще чакаме да го накаже Аллах.

 

 

Докато пътуваха в мотрисата, двамата седяха, всеки потънал в собствените си размисли.

— Той се държа ужасно надменно, Карл, видя ли? — обади се неочаквано Асад. — Този боклук няма аларма в дома си. Всеки може да влезе за секунда. Добре е да се направи, защото иначе той със сигурност ще унищожи важни документи.

Асад не уточни кой би се нагърбил с тази задача.

— Да не си посмял! — предупреди го Карл. — Едно нахълтване с взлом за седмицата стига.

Прецени, че не е нужно да подсилва забраната с още доводи, и спря дотук.

Влязоха в Управлението и само след пет минути Росе се появи в кабинета на Карл с факс.

— Получи се при нас. Адресиран е до Асад. Съдейки по номера на подателя, идва от Литва. Много гнусна снимка, ако питаш мен. Имаш ли представа защо са ни я изпратили?

Карл хвърли бърз поглед върху факса и целият изстина.

— Асад, при мен! — извика Карл.

Помощникът реагира доста по-мудно от обикновено. Бяха прекарали доста изтощителен ден.

— Какво има? — домъкна се най-сетне той.

Карл посочи факса.

— Тази татуировка трудно ще се сбърка, нали?

Асад насочи поглед към разцепения на две дракон и отсечената глава на Линас Версловас. Лицето му изразяваше ужас и смайване.

Уви, по лицето на Асад не се появи нито едното, нито другото.

— Лоша работа, но нямам нищо общо, Карл.

— И твърдиш, че не носиш нито пряка, нито косвена вина за случилото се?

Карл стовари юмрук върху факса. Нервите му бяха изопнати до краен предел — нищо чудно предвид обстоятелствата.

— Е, за косвената вина няма как да съм сигурен. Но ако съм сбъркал нещо, не съм го направил умишлено.

Ръката на Карл зашари по масата в търсене на цигарите. Вече наистина имаше нужда да запали.

— Добре, Асад, но защо, по дяволите, полицията в Литва или който ни е изпратил тази гнусотия смята, че трябва да бъдеш уведомен? И къде, майка му стара, се е дянала запалката ми? Някой да я е виждал?

— Не знам защо ме уведомяват, Карл. Да се обадя ли да ги питам? — Въпросът на Асад прозвуча по-ехидно, отколкото допускаше приличието.

— Слушай, Асад, нека да не е днес. Прибирай се в дома си — където и да се намира той — и стой там, докато изпуснеш изцяло парата. Изглеждаш, все едно всеки момент ще се пръснеш.

— Но ти не се пръскаш, Карл. Ето това ме учудва. Щом настояваш, ще си вървя.

Асад потисна гнева си, но Карл за пръв път го виждаше толкова ядосан.

Докато излизаше през вратата, Карл забеляза, че запалката му стърчи демонстративно от задния джоб на помощника му.

Това ни най-малко не подобри настроението му.