Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (23) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journal 64, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Пациент 64

Преводач: Ева Кънева

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 30.11.2015

Редактор: Цвета Германова

ISBN: 978-954-357-324-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8811

История

  1. — Добавяне

Двайсет и първа глава

Ноември 2010-а

— Виждаш ми се изморен. Искаш ли аз да карам? — предложи услугите си Асад на следващата сутрин.

— Наистина съм изморен, но няма да шофираш ти. Не и когато съм в същата кола.

— Лошо ли спа?

Карл не отговори. Всъщност спа добре, но само в продължение на два часа, защото цяла нощ го измъчваха мисли. Маркус Якобсен му изпрати по електронната поща компрометиращата снимка и така потвърди думите на Мона.

„В момента криминалисти проверяват дали фотографията е фалшифицирана. Дано да е така, нали?“ — написа му началникът.

И Карл, естествено, се надяваше да стигнат до същото заключение, защото снимката наистина беше подправена. Да не би Маркус да се опитваше да изтръгне самопризнание?

Карл никога не бе припарвал до лице на име Пийт Босуел. Изобщо не познаваше такъв човек и въпреки това новите неприятности му отнеха съня. Ако криминалистите не намерят доказателство за манипулиране на снимката, го грозеше незабавно отстраняване. Професионалните принципи на Маркус Якобсен не бяха тайна за никого.

Стегнал дъвкателните си мускули, Карл се взираше в автомобилната колона отпред. При проява на малко повече предвидливост щяха да тръгнат половин час по-късно.

— Много коли! — промърмори Асад.

Забележителна наблюдателност!

— Ако шибаното движение не се отпуши, ще стигнем в Халскоу чак в десет.

— Нали целият ден е пред нас, Карл.

— Не, в три трябва да съм се върнал.

— Това го зарежи. — Асад посочи джипиеса. — Предлагам да слезем от магистралата и ще видиш, че ще стигнем за нула време. Аз ще те напътствам. Нали гледам картата.

Приумицата на помощника му им струва още един час. Най-после свиха по автомобилната алея към къщата на вдовицата на Филип Ньорви. По радиото започнаха новините от единайсет.

— Днес пред дома на Курт Ве в Брьонбюерне протестираха десетки демонстранти — съобщи говорителят. — Активистки организации подеха съвместна инициатива за насочване на общественото внимание към антидемократичните принципи, застъпвани от „Праволинейност“. Курт Ве изразява…

Карл изгаси двигателя и слезе на павираната алея.

 

 

— Ако не беше Херберт… — Вдовицата на Филип Ньорви кимна към стареца, очевидно неин връстник, прехвърлил седемдесетте, който влезе в дневната да поздрави посетителите. — … двете със Сесилие нямаше да задържим тази къща.

Карл поздрави учтиво мъжа. Той седна.

— Преживели сте много тежък период — отбеляза съчувствено Карл. Изрази се твърде меко, защото съпругът на старицата не просто бе претърпял банкрут, а и си бе позволил да офейка от забърканата каша. — Ще ви задавам въпросите направо, Мие Ньорви. — За миг го обзе колебание. — Все още носите фамилията на Филип, нали?

Старицата потърка опакото на дясната си ръка. Въпросът видимо я смути.

— С Херберт не сме женени. След изчезването на Филип преживях силен срив и не можехме просто да…

Карл се опита да се усмихне с разбиране, ала всъщност семейното им положение изобщо не го вълнуваше.

— Допускате ли, че съпругът ви просто е решил да избяга от всички несгоди, защото са му дошли в повече?

— Питате дали е възможно да се е самоубил? Изключено. Филип беше твърде страхлив да предприеме такава стъпка.

Малко сурови думи, но навярно Мие би предпочела мъжът й да се беше обесил на въже в градината. Така би си спестила куп грижи.

— По-скоро ме интересува дали не е избягал в прекия смисъл на думата. Заделя известна сума и отпрашва към някоя далечна страна.

Старицата го изгледа изненадана. Дали такава вероятност наистина не й бе хрумвала никога?

— Абсурд. Филип не обичаше да пътува. Умолявала съм го да се запишем за кратка екскурзия с автобус. Например до Харц. Само за няколко дни, но той неизменно отказваше. Мразеше новите места. Познайте защо отвори лекарската си практика в тази забутана дупка. Защото е само на два километра от родното му място. Само затова!

— Разбирам, но след така неблагоприятно стеклите се обстоятелства навярно се е видял принуден да замине. Пампасите в Аржентина и планинските селца на Крит са отлично убежище за хора с неприятности в родината си.

Тя поклати глава и изсумтя презрително. Струваше й се невъзможно.

Тогава в разговора се намеси Херберт.

— Простете, но бих искал да добавя нещо. Брат ми и Филип учеха в един клас. Батко го описваше като олицетворението на маминото синче. — Херберт погледна многозначително партньорката си — навярно за да затвърди превъзходството си над предшественика. — Веднъж целият клас щял да ходи на екскурзия до остров Борнхолм. Само Филип се възпротивил. Нищо не им разбирал на местните хора и не искал да пътува. Учителите се ядосали, ала той останал непоколебим. Не позволявал да го насилват да върши неща, които не му допадат.

— Хммм… Като ви слушам, не се вписва в определението за мамино синче, но навярно е въпрос на гледна точка. Добре, нека за момент изоставим версията за самоубийство или бягство в друга държава. Остават две възможности: злополука и убийство. На вас коя ви се струва по-вероятна?

— Според мен го погуби проклетото сдружение, в което членуваше — отвърна вдовицата, приковала поглед в Асад.

Карл се извърна към помощника си. Тъмните му вежди бяха скочили до косата, челото му се гънеше в бръчки.

— Хвърляш несправедливи обвинения, Мие — възрази от дивана Херберт. — Говориш наизуст.

Карл впери поглед във възрастната жена.

— Момент. За какво сдружение става въпрос? В полицейските сводки не открих подобна информация.

— Не съм споменавала сдружението пред полицията.

— Аха. Ще поясните ли какво представлява?

— Да. Нарича се Тайната борба.

Асад си извади бележника.

— Тайната борба! Какво изразително име. Все едно е заглавие на старо криминале за Шерлок Холмс. — Асад се опита да се поусмихне, но очевидно чутото събуди бдителността му. — И с какво по-точно се занимава Тайната борба?

— Мие, не те съветвам да… — намеси се Херберт, ала Мие Ньорви не му обърна внимание.

— Не съм запозната подробно с дейността им, защото Филип не ми казваше нищо. Беше му забранено. И все пак дочувах разни неща оттук-оттам. Нали бях негова секретарка. — Мие отблъсна предупредително размаханата ръка на житейския си спътник.

— Какви неща? — поинтересува се Карл.

— Някои хора били годни да имат деца, други — не. Филип съдействаше при получаването на съдебна заповед за извършване на принудителна стерилизация. Беше натрупал няколкогодишен опит в тази област, преди да ме назначат във фирмата. С Курт често споменаваха стар случай, случая „Хермансен“ — навярно първата им успешна съвместна инициатива. През следващите години Филип започна да изпълнява ролята на посредник между лекари и адвокати. Управляваше цяла мрежа от контакти.

— Добре, но това се е случило преди много години, нали? Едва ли е причина мъжът ви да попадне на прицел.

В Дания са извършвани многобройни стерилизации на умствено изостанали жени с одобрението и благословията на властите.

— Да, но на принудително въдворяване и стерилизация подлагаха често и жени с напълно нормално интелектуално равнище. Така най-лесно им отнемаха възможността да създават потомство. Например циганки, многодетни майки на социални помощи и проститутки. Успееше ли Тайната борба да подмами такива жени да се качат на стола в гинекологичния кабинет, те често слизаха оттам със завързани яйцепроводи или най-малкото с отстранен от матката им ембрион, ако са били бременни.

— Ще ви помоля да повторите. Твърдите, че съпругът ви заедно с негови съмишленици е извършвал тежки, радикални и — доколкото разбирам — противозаконни гинекологични интервенции без знанието на пациентките си?

Мие Ньорви взе лъжичката и разбърка течността в чашата си — напълно излишно действие, защото кафето беше изстинало и без захар. Това гласеше нейният безмълвен отговор. Оттук нататък Карл и Асад трябваше да продължат сами.

— Разполагате ли с документация, отразяваща дейността на Тайната борба? Списъци, картотеки, амбулаторни картони, доклади?

— Не, но в стария кабинет на Филип има папки и изрезки.

— Мие, сериозно ли смяташ, че постъпваш правилно? Какво положително ще излезе от това? — обади се Херберт. — Не е ли по-добре за всички ни повече да не се ровим из миналото?

Тя не отговори.

Асад вдигна ръка с мъчителна гримаса.

— Извинете, ще ми покажете ли къде е тоалетната?

 

 

По принцип Карл изобщо не би си направил труда да се рови в стари бумаги, защото за целта си имаше помощници. Ала понеже в момента единият седеше в клозета, а другият пазеше тила на отдел „Q“ в Управлението, Карл се принуди да вземе нещата в свои ръце.

— Къде ще търсим? — попита той домакинята.

Застанала насред кабинета на Филип Ньорви, Мие се оглеждаше безпомощно, все едно бе попаднала в напълно непозната обстановка.

Карл посрещна с въздишка дръпването на чекмеджетата в картотечните шкафове. Те буквално преливаха от папки, натъпкани до пръсване с книжа. Ако се хванеше да преглежда всичко наред, нямаше да му се види краят. Карл предпочиташе да си го спести.

— Не съм поглеждала картотеката от много години — сви рамене Мие. — След изчезването на Филип мразя да слизам тук. Хрумвало ми е, разбира се, да изхвърля цялата тази документация, но понеже тя съдържа поверителна информация, искам да спазя процедурата по унищожаването й, а тя е ужасно тромава. Затова предпочитам да заключа вратата и да забравя за тази стая. В къщата имаме достатъчно други.

Тя се огледа.

— Книжата са страшно много — обади се Херберт. — С Мие ще ги прегледаме на спокойствие и ако открием нещо от интерес за вас, ще ви го изпратим. Става ли? Просто ни кажете какво по-конкретно да търсим.

— Сетих се! — възкликна Мие Ньорви и посочи кантонерка от светло дърво, затрупана с кашони, натъпкани с пликове, визитки и бланки.

Врътна ключа и ролетката падна със свистене подобно острието на гилотина.

— Ето това. — Тя посочи синя тетрадка със спирала формат А2. — Първата жена на Филип водеше този дневник. През 1973-та той се разведе с нея и новите изрезки си останаха незалепени.

— Но вие сте надничали в тетрадката, нали?

— Да. Именно аз прилагах вестникарските статии, които Филип ме караше да изрязвам.

— И какво по-точно искахте да ми покажете? — попита Карл и забеляза, че влезлият в кабинета Асад вече не е толкова блед. Навярно посещението в тоалетната го бе облекчило. — Добре ли си, Асад?

— Очаквах да съм се оправил, а пак ме хвана. — Помощникът му натисна предпазливо корема си, за да покаже вероятността за евентуални изненади от чревната му перисталтика.

— Разгледайте. — Мие Ньорви му подаде вестникарска изрезка от 1980-а година. — Обърнете внимание на този мъж. Казва се Курт Ве. Не можех да го понасям. След срещите и телефонните разговори с него Филип ставаше неузнаваем. Започваше да се държи много сурово. Не, думата не е подходяща. Не сурово, а коравосърдечно като камък, направо изгубваше способността да изпитва чувства. Без никаква видима причина охладняваше към мен и дъщеря ни. Сякаш се превръщаше в друг човек, защото иначе беше мил съпруг и баща. Но когато попадаше под влиянието на Ве, започвахме да се караме.

Карл прегледа статията.

„“Праволинейност" с местно звено в Корсьор" — съобщаваше заглавието, а отдолу бе публикувана официална снимка, разпратена до медиите: Филип Ньорви в туидено сако до мъж в елегантен черен костюм и стегната вратовръзка. „Заседанието се проведе под авторитетното председателство на Филип Ньорви и Курт Ве“ — гласеше обяснителният текст под фотографията.

— Мамка му! — възкликна Карл и погледна гузно домакините. — Ама това е онзи политик, около чието име напоследък се разшумя. Сега се сетих, че партията му се казва именно „Праволинейност“.

От снимката го гледаше по-млада версия на онзи Курт Ве, когото Карл видя по телевизията вчера. Висок, представителен мъж в разцвета на силите си. А от престорената усмивка на позиращия до него Филип Ньорви, хилав, с остри ръбове на панталона, личеше, че изражението му е непривично.

— Същият — потвърди Мие Ньорви. — Курт Ве.

— В момента се опитва да вкара партията си в парламента, нали?

Мие кимна.

— И преди се е опитвал, но този път май ще успее. Това е потресаващо, защото е безскрупулен, влиятелен политик с извратени идеи, които не бива да получават широко разпространение.

— Не си компетентна по тези въпроси, Мие — намеси се Херберт.

„Този човек няма ли да престане да се обажда“ — раздразни се Карл.

— Напротив, знам достатъчно — леко изнервено възрази Мие Ньорви. — Както и ти! Та нали двамата с теб следяхме коментарите в пресата. Сети се за колонките на Луис Петерсон, които обсъждахме заедно. Курт Ве и неговите сподвижници години наред са извършвали криминални аборти, наричани от Ве „наложителни кюртажи“, и стерилизации. Потърпевшите жени изобщо не са знаели какво им причиняват.

Херберт възропта срещу думите й с несъответстващо на ситуацията негодувание.

— Жена ми… Мие… си е навила на пръста, че Ве е виновен за изчезването на Филип. Както добре ви е известно, скръбта понякога…

Карл смръщи вежди, докато наблюдаваше внимателно мимиките на Херберт. Мие Ньорви не се смути ни най-малко от забележката му. Явно аргументите му отдавна се бяха изтъркали.

— Две години след публикуването на тази снимка — период, през който Филип бе посветил хиляди часове на работата си за „Праволинейност“, те го изхвърлиха. Господинът — тя посочи Курт Ве — се отби лично у нас и му отряза квитанцията без никакво предизвестие под предлог, че Филип се е облагодетелствал от партийни средства, но това не беше вярно. Обвиниха го и в злоупотреба с доверието на клиентите на кантората му — пълна инсинуация. Просто се случваше да обърка нещо, защото не го биваше в сметките.

— Нямаш основания да обвързваш изчезването на Филип с Курт Ве и въпросното уволнение, Мие — отсече по-овладяно Херберт. — Не забравяй, че човекът е още жив.

— Не ме е страх от Курт Ве! Вече го обсъдихме! — избухна невъздържано тя и грижливо напудрените й бузи пламнаха. — Този път не се намесвай, Херберт. Остави ме да довърша, ясно?

Старецът отстъпи, но на двамата очевидно им предстоеше още един разговор по темата — само че насаме.

— Да не би и вие да членувате в „Праволинейност“, Херберт? — попита от ъгъла Асад.

Дъвкателните мускули на Сьонерскоу трепнаха, но той замълча. На въпросителния поглед на Карл Асад отговори с отмятане на главата към окачена на стената рамкирана грамота. Карл се приближи. „Почетна диплома. Връчва се на Филип Ньорви и Херберт Сьонерскоу от адвокатско дружество «Ньорви и Сьонерскоу» за тяхното спомоществователство при учредяването на Корсьорската стипендия за учащи през 1972 година.“

Асад стисна очи и дискретно наклони глава към житейския спътник на Мие Ньорви.

Карл му отвърна с едва забележимо кимване. Поредното точно попадение на Асад.

— По професия сте адвокат, нали, Херберт? — попита Карл.

— Да, но вече недействащ. Пенсионирах се през 2001-ва. Дотогава поемах дела в районния съд.

— И сте били съдружник на Филип Ньорви.

— Да и се разбирахме перфектно до раздялата ни през 1983-та, когато всеки от нас пое по своя път — отвърна Сьонерскоу с тембър в ниския регистър.

— Тоест, след обвиненията срещу Филип Ньорви и разрива с Курт Ве? — пожела да уточни Карл.

Херберт Сьонерскоу смръщи вежди. Този попрегърбен пенсионер бе натрупал дългогодишен опит в снемането на тежки обвинения от плещите на клиентите и сега използваше професионалната си школовка, за да брани себе си.

— Попрището, в което се бе впуснал Филип, не ме вълнуваше. Прекратихме общата си дейност от практически съображения.

— Практически, и още как — обади се сухо Асад. — Отнели сте му и клиентелата, и жената. — Доста дръзко изявление. — Наистина ли все още сте били в приятелски отношения, когато Филип е изчезнал? И къде сте се намирали във въпросния ден?

— О, да не извъртаме така нещата. — Херберт Сьонерскоу се обърна към Карл. — Моля, обяснете на вашия помощник, че поради особеностите на професията ми съм общувал с много полицаи и почти всекидневно съм се сблъсквал с подобни жлъчни подмятания и провокации. В момента към мен не е отправено обвинение и никога не съм попадал под ударите на закона, ясно? Освен това по онова време бях в Гренландия на шестмесечен стаж. Върнах се около месец след изчезването на Филип. Разполагам с доказателства.

Чак сега Херберт Сьонерскоу се обърна към Асад, за да види дали ответната му атака е предизвикала гузен поглед, но остана разочарован.

— Междувременно и съпругата на Филип Ньорви е останала свободна, нали? — продължи Асад.

Учудващо Мие Ньорви изобщо не възрази срещу безцеремонните нападки на Асад. Дали пък не си даваше сметка, че са основателни?

— Вижте, тук вече прекалихте. — Херберт Сьонерскоу изведнъж се състари видимо, ала възрастта не бе укротила някогашната му язвителност. — Пускаме ви в дома си и ви оказваме гостоприемство, а вие ни замеряте с грозни обвинения. Ако днес полицията действително работи така, ще пожертвам пет минути, за да открия номера на директора. Как ви беше името? Асад? А фамилията?

„Тук трябва да туширам напрежението“ — усети Карл. Озова се в епицентъра на достатъчно скандали, за да се забърква в още един.

— Господин Сьонерскоу, моля да извините помощника ми. Той попрекрачи границата. По принцип работи в друг отдел с доста по-ниско образован контингент. Асад, ще изчакаш ли в колата? Идвам след секунда.

— Дадено, шефе. Само не забравяй да провериш дали в чекмеджетата има документи на името на Рита Нилсен. На този — Асад посочи един картотечен шкаф — пише „От Л до Н“.

Асад се обърна и се затътри към вратата. Човек с такава походка или е преживял двайсетчасова езда, или е излязъл преждевременно от тоалетната.

— Ще ви помоля за позволение да потърся в картотеката жена на име Рита Нилсен. Изчезнала е в същия ден като вашия съпруг — обърна се Карл към Мие Ньорви. — Имате ли нещо против?

Преди да получи отговор, Карл изтегли съответното чекмедже и запрехвърля папките. Бяха вписани няколко имена с фамилията Нилсен. Херберт Сьонерскоу се пресегна отзад и бутна чекмеджето обратно.

— Опасявам се, че ще се наложи да ви спра. Тези картони съдържат поверителна информация и не мога да ви позволя да накърнявате тяхната неприкосновеност. Затова ще ви помоля да си вървите.

— Значи ще трябва да издействам съдебна заповед. — Карл извади мобилния си телефон от джоба.

— Извадете. Но преди това напуснете дома ни.

— Не мисля. Ако в момента тук има папка с името Рита Нилсен, след час може да не е тук. Кой знае? И преди се е случвало подобни документи да изчезнат най-мистериозно.

— Щом ви казвам да си вървите, значи нямате повече работа тук — студено настоя Херберт Сьонерскоу. — Възможно е да си издействате заповед за обиск. Ако успеете — заповядайте. Дотогава ни оставете на мира. Познавам закона.

— Я стига глупости, Херберт — намеси се партньорката му и му показа кой командва в тази къща и кой, ако го предизвикат, ще заточи непослушния Херберт пред телевизора и ще го подложи на едноседмична принудителна диета. Нагледно доказателство, че измежду всички разновидности на междуличностно взаимодействие, съвместното съжителство предоставя най-много възможности за санкции.

Мие Ньорви изтегли чекмеджето и демонстрира професионална ловкост, натрупана в дългогодишното разлистване на документи.

— Ето — издърпа една папка. — Рита Нилсен няма, но има Сигрид Нилсен.

— Благодаря ви. — Карл кимна и на Херберт, който го гледаше злобно. — Госпожо Ньорви, ще бъдете ли така добрала проверите дали в картотеката фигурират имената Гите Чарлс и Виго Моенсен. Последна молба и ви оставям на мира.

Две минути по-късно Карл си тръгна. Търсенето не даде резултат.

 

 

— Не ми се вярва Сьонерскоу да те запомни с добро — пошегува се Карл в колата на път към Копенхаген.

— Той така побесня, че заприлича на гладна камила, която дъвче магарешки бодил. Преживя ли, преживя, но не смее да отхапе повече. Нали го видя как се ослушва като гърмян заек? На мен ми се стори подозрителен.

Карл погледна помощника си. Дори в профил личеше, че се е ухилил до уши.

— Ти изобщо беше ли в тоалетната?

— Не, поразрових се из горния етаж и виж какво открих. — Асад повдигна таза си към тавана на купето и пъхна ръка под колана към интимните си части. — Ето — извади плик. — Намерих го в спалнята на Мие Ньорви. Стоеше в кашон, пълен с най-различни сувенири. Реших да взема целия плик, а не само няколко снимки, защото иначе щях да събудя повече подозрения.

Елементарно, Уотсън.

Карл отби встрани и се зае да разглежда фотографиите.

Първата явно отразяваше честване на щастливо събитие. Присъстващите, вдигнали високо чаши срещу фотографа, се усмихваха широко.

Асад тикна пръст в снимката.

— Тук Филип Ньорви е с друга жена. Навярно първата му съпруга. А я виж тук — пръстът му се плъзна малко встрани. — Ето ги Херберт Сьонерскоу и Мие на млади години. Личи си, че още оттогава яко си е падал по нея, нали?

Карл кимна. Сьонерскоу бе обвил плътно с ръка раменете на Мие.

— Погледни отзад, Карл.

Карл обърна снимката. „4 юли 1973-та. Адвокатско дружество «Ньорви и Сьонерскоу» празнува петгодишен юбилеи“.

— Виж и другата снимка.

Подаде я на Карл. Матови цветове, явно не беше дело на професионален фотограф. Сватбена снимка на Мие и Филип Ньорви пред кметството в Корсьор. Тя — с издуто коремче, той — с победоносна усмивка в ярък контраст с навъсеното лице на Херберт Сьонерскоу няколко стъпала по-надолу.

— Разбираш ли какво имам предвид, Карл?

— Изгората на Херберт Сьонерскоу е забременяла от Филип Ньорви — кимна Карл. — Чукала се е и с двамата, но Ньорви е отмъкнал трофея.

— Да. Трябва да разберем дали Сьонерскоу наистина не е бил в страната, когато Ньорви е изчезнал.

— Склонен съм да му вярвам. В момента повече ме вълнува защо така пламенно защитаваше Курт Ве, към когото Мие Ньорви очевидно не питае топли чувства. Да си кажем правичката, Курт Ве не изглежда особено симпатичен, нали? Според мен е редно да проучим на какво се градят подозренията, които женската й интуиция е подхранвала толкова години. Ще го възложим на Росе. Ако, разбира се, има желание да се включи.

 

 

Стигнаха рекламната табела за „Макдоналдс“, която примамваше клиенти по магистралата, и Росе се обади.

— Нали не очакваш за отрицателно време да проуча биографията на този негодник Курт Ве? Той е на милион години, а определено не е скучал.

Гласът й се повиши заплашително. Налагаше се Карл да се намеси и да я успокои.

— Не, не, Росе. Само ми очертай основните щрихи. Подробностите ще разгледаме по-късно, ако се наложи. Интересува ме дали си открила източник, който да синтезира главните събития от биографията му: например статия или нещо подобно. Случайно в пресата да е поместена информация за някакви незаконни дела? Доколкото ми е известно, Ве е попадал под медиен обстрел.

— Ако искаш да чуеш критики по негов адрес, свържи се с журналист на име Луис Петерсон. Перото му е безпощадно.

— Луис Петерсон? Днес действително чухме името му да се спряга във връзка с Курт Ве. Скоро излизал ли е негов материал?

— Не. Писал е активно преди пет-шест години. После се изгубва.

— Значи не е открил с какво да подплати критиката си?

— Напротив. Доста други журналисти също са се опитали да хванат Курт Ве в крачка, но само Луис Петерсон пише няколко обширни публикации.

— И къде живее този човек?

— В Холбек. Защо?

— Продиктувай ми номера и си истинско бижу.

— Каквоооо? Какво каза?

Карл се чудеше дали да не й разправи някой виц, но се отказа. И без това не знаеше вицове.

— Казах, че ще си истинско бижу.

— Майчице! — възкликна тя и му продиктува номера. — Ако искаш да говориш лично с него, иди във „Вивалди“ на улица „Алге’е“ 42. Според жена му той е там в момента.

— Откъде знаеш? Да не си звънила в дома им?

— Разбира се! С кого си мислиш, че си имаш работа? — и Росе тръшна слушалката.

— По дяволите — Карл посочи джипиеса. — Асад, задай „Алге’е“ 42. Ще ходим на кръчма.

Карл си представи лицето на Мона, когато след малко й се обади и й съобщи, че ще се наложи да отмени часа при нейния колега и приятел Крис.

Мона определено нямаше да се зарадва.

 

 

Карл си беше представял кръчма, в която не попада дневна светлина, но заведението по непонятни причини се ползва с предпочитанията на журналисти с позалязла слава. Кафене „Вивалди“ обаче го изненада.

— Нали каза кръчма? — попита Асад при влизането в най-красивата сграда по улицата.

Карл огледа просторното препълнено помещение и чак тогава се сети, че не знае как изглежда журналистът.

— Обади се на Росе и й поискай описание на Петерсон — поръча той на Асад и насочи вниманието си към интериора.

Таван, декориран с опалово стъкло, подбрано с вкус осветление, уютни столове и канапета, шикозна дребна украса.

„Готов съм се обзаложа, че е онзи“ — помисли си Карл. „Заподозреният“ се отличаваше сред компания от застаряващи господа на подиума в средата на заведението. По лицето му се четеше изнурение, а очите му, макар и преситени от впечатления, по навик шареха из помещението в търсене на нещо ново.

Карл видя как Асад приключи разговора с Росе.

— Този ли е? — Карл посочи своя претендент.

— Не. — Асад сканира светкавично многообразието от хрупащи салата момичешки компании, влюбени двойки, преплели пръсти над чашите с капучино, и самотни консуматори на бира, тикнали вестник пред лицата си. — Според мен е онзи — и Асад посочи рижав млад мъж: седеше в сепарето в ъгъла до прозореца и играеше табла със свой връстник.

„Никога не бих се спрял на него“ — помисли си Карл.

С Асад се приближиха до двамата играчи, вглъбени в пуловете по дъската. Никой не им обърна внимание. Карл се прокашля:

— Луис Петерсон, ще ни отделите ли минута?

Мъжът вдигна глава за десета от секундата и извърши умствен скок от дълбока концентрация към наситената с адреналин действителност. За по-кратко от секунда Петерсон забеляза колко различни са двамата непознати и въпреки това ги прецени като полицаи. После спусна поглед към игралната дъска и след още два-три бързи хода попита партньора си дали има нещо против да прекъснат.

— Така като ги гледам, съмнявам се, че стоят тук от желание да понаучат някой трик, Моенс.

„Удивително хладнокръвие!“ — отбеляза наум Карл. Партньорът на Петерсон кимна и се смеси с гъмжилото наоколо.

— Вече не се занимавам с политическа журналистика — подчерта Петерсон и завъртя чашата с бяло вино в ръка.

— Идваме при вас във връзка със статиите ви за Курт Ве.

— Да не сте от разузнаването? Отдавна не бях попадал в полезрението ви.

— Не, от отдел „Убийства“ в Копенхаген.

Една-единствена бръчка по челото на Петерсон издаде, че леко надменното му отношение премина в бдителност. Полицай с по-оскъден опит не би забелязал подобна промяна, но Карл не беше вчерашен. Журналист, жаден за разкрития, не би реагирал така. Вместо недоверие думите на детектива биха предизвикали жажда за сензационни новини. Зад думата „убийства“ винаги се крие перспективата за добре платени редове в голям ежедневник. Но в момента в главата на Петерсон явно се въртяха мисли, съвсем различни от изгледите за професионален успех, и това казваше достатъчно.

— И така, търсим ви с молбата да ни разкажете малко повече за Курт Ве. Ще ни отделите ли десет минути?

— С удоволствие, но не съм писал за него от пет години. Изчерпих се.

„Не думай, друже. Затова ли завъртя трийсет пъти чашата между пръстите си?“

— Проверих името ви в регистрите — излъга Карл. — Не получавате социални помощи. С какво се издържате в момента, Луис?

— Работя за една организация — отвърна уклончиво Петерсон, опитвайки се да отгатне докъде се простира осведомеността на Карл.

— И това ни е известно. Ще ни кажете ли с какво се занимава въпросната организация?

— А защо първо вие не ми обясните какво убийство разследвате?

— Кога съм казал, че разследваме убийство? Изобщо не съм споменавал подобно нещо, нали, Асад?

Помощникът кимна.

— Успокойте се. Не сте заподозрян.

Макар да беше истина, уверението на Асад събуди безпокойство у Петерсон.

— А кого подозирате? И в какво? Ще се легитимирате ли?

Карл вдигна високо значката си и така афишира на всеослушание, че е полицай.

— И моята ли искате да видите? — попита предизвикателно Асад.

Слава богу, Луис Петерсон поклати глава. Беше крайно време да издадат някакъв служебен документ на Асад. Какъвто и да е. Една визитка с герба на полицията би свършила чудесна работа.

— Разследваме едновременно четири случая на изчезнали лица — обясни Карл. — Говори ли ви нещо името Гите Чарлс? Била е болногледачка и е живяла на остров Самсьо.

Журналистът направи отрицателен знак.

— А Рита Нилсен? Виго Моенсен?

— Не — поклати глава Петерсон. — Кога са изчезнали тези хора?

— В началото на септември 1987-а.

— Тогава съм бил на дванайсет — поусмихна се журналистът.

— Значи не сте били вие — пошегува се Асад.

— А Филип Ньорви? Чували ли сте това име?

Петерсон се облегна назад и си придаде замислен вид, но не успя да заблуди Карл. Луис Петерсон знаеше отлично кой е Филип Ньорви и това беше изписано по лицето му толкова ясно, че личеше от километри.

— За ваша ориентация: Ньорви е бил адвокат в Корсьор и е живеел в Халскоу. Активен член на „Праволинейност“, бил е изключен през 1982-ра, но тогава вие сте били на седем и следователно разполагате с желязно алиби — усмихна се Карл.

— Нищо не ми говори. Трябва ли да съм чувал за него?

— Щом сте бълвали публикации за „Праволинейност“, е необяснимо как така не сте се натъквали на името му.

— Възможно е да съм го срещал. Не съм сигурен.

„Хайде де! Не на мене тия!“

— Ще проверим в архива на вестника. Полицаите умеят да издирват статии, но вие вероятно знаете това.

Луис Петерсон пребледня като платно.

— Какво сте писали за Тайната борба? — поинтересува се Асад.

Май поизбърза с този въпрос.

Петерсон поклати глава. Един вид, нищо. Може би не лъжеше.

— Ще го проверим, господин Петерсон, нали си давате сметка? С езика на тялото си показахте, че знаете много повече, отколкото признавате. Възможно е да става въпрос за съвсем невинни факти, но ви съветвам да не спестявате нищо. За Курт Ве ли работите?

— Добре ли си, Луис? — попита приближилият се Моенс.

— Да, нищо ми няма. Но двамата господа са тръгнали по погрешна следа. — Обърна се спокойно към Карл: — Нямам нищо общо с Курт Ве. Работя към организация на име „Благодеяние“ — независима фондация, спонсорирана от дарения. Задачата ми е да събирам сведения за управленските грешки на партия „Дания“ и на партиите, сформирали правителства през последните десет години. Както сами се досещате, темата е благодатна.

— Убеден съм, че имате богата основа за анализ. Но да не задълбаваме излишно. За кого събирате тези сведения?

— За всички, желаещи да ги прегледат.

Луис Петерсон се изправи.

— Наистина съжалявам, но не мога да ви помогна. Ако се интересувате от Курт Ве, набавете си информация сами. Очевидно разполагате със статиите ми. За мен темата е приключена. Освен ако нямате други въпроси за четирите изчезнали лица, моля за извинение, но днес е почивният ми ден.

— Ама че изненадващ обрат — отбеляза Карл пет минути по-късно, когато излязоха на улицата. — А аз исках само да ни разкаже вкратце що за човек е Курт Ве. А какво прави този Петерсон? Почва да шикалкави.

— Ще я разнищим тази работа, Карл. В момента звъни като луд. Не се обръщай. Наблюдава ни през прозореца. Дали да не помолим Лис да проучи на кого се обажда?