Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (34) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и втора глава

Ноември 2010-а

Откакто двамата полицаи се свързаха с Херберт Сьонерскоу, Мие Ньорви и Луис Петерсон, нещата видимо тръгнаха на зле. Старателно изгражданата в продължение на дълги години мрежа за сигурност започна да се разпада със светкавична бързина, надминаваща и най-лошите очаквания на Курт Ве.

Открай време беше наясно каква прецизност и дискретност изисква дейността му, затова се бе подготвил при появата на предвестник или на най-слаба заплаха съвсем лесно да я обезвреди още в зародиш заедно с доверените си хора. Ала изобщо не си бе представял, че ще му дишат във врата заради случай от далечното минало.

Какво разследваха всъщност двамата криминални инспектори? Някакво изчезване, каза Херберт Сьонерскоу. Защо, за бога, не разпита по-подробно Херберт по този въпрос, докато още имаше тази възможност? Да не се разболяваше от деменция? Надяваше се поне умът му да остане непокътнат до края.

Сега Херберт и Мие потънаха вдън земя. Херберт не изпрати снимка, както му бе заръчал Курт. А това означаваше едно-единствено нещо.

В крайна сметка Курт трябваше да се досети какво ще стане. Да предвиди, че този смехотворен писарушка Херберт няма да намери смелост да прояви решителност, когато ножът опре до кокала.

Курт прекъсна за малко мисловната нишка и тръсна глава. Ето че пак го правеше: позволяваше на черногледите си представи да тръгнат на самоход. А преди не беше такъв. Налагаше се да се вземе в ръце. Кой е казал, че Херберт не се е престрашил да убие Мие? Имаше и други начини да реши проблема — различни от наредения от Курт. Например един ден полицията в Майорка да открие в някоя крайпътна канавка изгнилите трупове на Херберт и Мие, хванати за ръце. Нима в техния случай самоубийството не е най-добрият изход? На самия Курт тази мисъл съвсем не му беше чужда — особено ако настоящият хаос се завихреше около неговата личност. Знаеше немалко ефективни и безболезнени начини да си отиде от този свят.

Какво има да губи? Вече е на преклонна възраст, а Беате — тежко болна. Синовете им са утвърдени професионалисти и свободни хора. Но как да изостави първостепенния си дълг: „Праволинейност“? Призванието да пресече разпътицата и профанизацията, грозящи датското общество? Нали уж партията беше делото на живота му? Партията и Тайната борба.

Не можеше да се откаже. Беше длъжен да брани тези ценности през краткото време до края на дните си. Да видиш как делото, на което си посветил целия си живот, се разпада пред очите ти, е все едно изобщо да не си живял. Същото, като да си умреш бездетен или да напуснеш този свят, без да си оставил следа. Толкова години, посветени на мисли и идеи, щяха да отидат на вятъра. Всички поети рискове и честолюбиви амбиции щяха да се окажат безсмислени. Тази мисъл бе непоносима за Курт и тя го вдъхнови да се бори. Никое средство не беше твърде радикално, щом въпросът опираше до саботаж на полицейско разследване, заплашващо да спре „Праволинейност“ по пътя й към фолкетинга.

Затова Курт Ве предприе нужните мерки и разпрати десетки есемеси. В тях вменяваше на активистите на Тайната борба да се придържат безпрекословно към нареждането, спуснато по време на заседанието след генералния конгрес: всичко да се изгори! Медицински картони, указания, кореспонденция. Всичко! Още същия ден да унищожат документация, събирана в продължение на петдесетгодишен труд.

Собствените му архиви не представляваха заплаха. Намираха се на сигурно място в сейф в старата конюшня. След смъртта му Микел щеше да открие там инструкции как да постъпи с материалите. За всичко се бе погрижил предварително.

„Добре че задействах повсеместно изгаряне“ — помисли си той следобед.

Стационарният му телефон звънна.

Търсеше го Касперсен.

— Говорих с нашия човек от Централното. Получих информация за двамата полицаи, посетили Ньорви, но не е никак обнадеждаваща.

Касперсен обясни, че заместник полицейски комисар Карл Мьорк и неговият асистент Хафез ал-Асад работят в така наречения специален отдел „Q“ в Главното управление. Последният нямал полицейско образование, но затова пък се отличавал с феноменален нюх и славата му вече се носела не само в Копенхаген, но и из околните полицейски окръзи.

Курт поклати глава. Арабин! Мръсна чернилка да се рови из делата му! Сама по себе си тази мисъл го побъркваше.

— Според нашия човек от Централното въпросният специален отдел — разширено: „отдел за случаи, ползващи се с особено внимание“ — има тенденция да се превърне в много сериозна заплаха. Информаторът ни неохотно призна, че тамошните служители действали доста по-ефективно от повечето си колеги. Затова пък в специалния отдел работели самостоятелно и почти никой в Главното не бил запознат с техните случаи.

Доста факти в характеристиката на това звено изостриха бдителността на Курт и го хвърлиха в тревога. Най-вече правомощията на отдел „Q“ да изравя съмнителни случаи от миналото.

Касперсен се поинтересувал за някои слаби места на двамата полицаи. Оказало се, че над главата на Мьорк виси много тежък случай: резултатът от текущото разследване щял да определи дали да не го отстранят от служба. Въпросът обаче се разглеждал на високо ниво, а информаторът им нямал достъп дотам. Но дори и да се доберял до компрометиращи материали, за да се финализира процедурата по отстраняване била необходима поне седмица, обяснил човекът. А Курт Ве и компания не разполагат с толкова, нали? Друга възможност била да потърсят нещо гнило в назначаването на Хафез ал-Асад, но това също щяло да глътне доста време. Време, което не могат да си позволят да изгубят.

Уви, Касперсен беше прав. Налагаше се да вземат незабавни мерки.

— Помоли информатора да ми изпрати няколко снимки на двете ченгета на имейла — поръча Курт и приключи разговора.

* * *

Отвори електронната си поща и се загледа в лицата на двамата мъже. Усмихваха се, все едно фотографът ги бе развеселил с някоя духовитост, или мимиката изразяваше самонадеяност. Различаваха се като деня и нощта. Карл Мьорк изглеждаше малко по-възрастен от помощника, но открай време Курт Ве се затрудняваше да определя възрастта на хора от арабски произход.

— Няма да ни спрете, идиоти такива — закани се на глас той и шляпна с длан екрана. В този миг звънна мобилния му телефон, предназначен за тесен кръг от хората му.

Обаждаше се шофьорът.

— Успя ли да прибереш картотеката, Микел?

— Опасявам се, че отговорът е не, господин Ве.

Курт смръщи вежди.

— Как така?

— Изпревариха ме двама мъже в тъмносиньо пежо „607“. Не бих се учудил, ако са от полицията. Ченгетата си личат отдалече.

Курт поклати глава. Не, само това не. Не може да е истина.

— Арабин и светлокож? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

— Уви, да.

— Опиши ги.

Докато Микел описваше външния им вид, Ве сравняваше със снимките на екрана. Микел определено имаше набито око. А най-катастрофалното беше, че всичко съвпадаше.

— Колко успяха да натоварят?

— Не знам, но четирите картотечни шкафа, за които ми говорехте, са изпразнени до шушка.

Потресаващи новини.

— Добре, Микел. Все някак ще си ги върнем. В противен случай ще се наложи да ликвидираме двамата мъже, ясно?

— Да. Ще се свържа с моите хора да бъдат в готовност.

— Супер. Проучи къде живеят ченгетата и им прикачи денонощна опашка, за да ударим при първа възможност. Щом възникне такава, ми се обади да ви дам зелена светлина. Разбрахме ли се?

 

 

Касперсен се появи при Курт няколко часа по-късно. За пръв път Ве го виждаше толкова разтревожен. Същият този безскрупулен адвокат убеждаваше съдебните заседатели, без да му трепне окото, да отнемат последните петдесет крони на клета самотна майка с пет деца и да ги присъдят на бившия й съпруг, заподозрян в домашно насилие.

— Ако Мие Ньорви и Херберт Сьонерскоу не подадат лично сигнал за обир в полицията, боя се, ще бъде много трудно да издействаме конфискация на откраднатия архивен материал, Курт. Микел успял ли е да заснеме неправомерното влизане в дома им?

— Не, не ги е заварил. Ако разполагахме със снимки на проникването, всичко, разбира се, щеше да е много по-лесно.

— Съседката няма ли да съдейства?

— Казала само, че двамата полицаи били от Копенхаген. Ако се наложи, евентуално ще ги идентифицира. Двамата имат доста характерни черти, доколкото съдя по снимките.

— Но докато се стигне до конфискация на неправомерно придобито имущество, материалите сто процента ще са изчезнали, бъди сигурен. Не разполагаме с преки доказателства, че именно те двамата са извършили кражбата.

— Пръстови отпечатъци?

— Няма да ни послужат за нашите цели. Вчера са се отбили в дома на Ньорви съвсем легално. Криминалистите още не са се усъвършенствали дотам да преценяват кога точно е оставен даден отпечатък.

— В такъв случай ще се наложи да вземем крути мерки. Вече съм задействал нещата. Остава само да дам стартов сигнал.

— Да не намекваш за очистване, Курт? В такъв случай нашият разговор изобщо не се е състоял.

— Спокойно, Касперсен, не смятам да те забърквам. Бъди подготвен обаче, че ни очаква доста брутален период и не е изключено да се наложи да поемеш щафетата.

— Какво имаш предвид?

— Каквото ти казах. Ако тази история се развие по неблагоприятен сценарий — а това е много вероятно — ще се наложи да поемеш и политическата партия, и наследството ми на „Брьонбюйостервай“. Няма да оставя никакви следи, тоест по обясними причини ще ги лиша от възможността да ме призоват на свидетелската скамейка, дори играта да загрубее. Jasta est alea.^[1]

— Да пази Господ! Първо трябва да се погрижим да си приберем папките, нали? — попита Касперсен. И той следваше златното правило на всички адвокати: въпрос, необсъждан подробно, изобщо не е споменаван. — Ще се свържа с нашия човек в Централното. В момента папките, предполагам, се намират в Главното управление. По мои данни специалният отдел „Q“ се помещава в подземието. Нощем там няма охрана. Ще изпратим нашия човек да се погрижи.

Курт го погледна с облекчение. Стига да си вземат изобличаващите ги документи, ще закрепят положението.

Спокойствието му обаче трая кратко, защото само след секунди Вилфри Льонбер се обади и с превъзбуден глас съобщи, че двамата полицаи се появили на личния му адрес.

Курт включи високоговорителя, за да слуша и Касперсен. Той също бе заложил много.

— Цъфнаха изневиделица, без да се обадят предварително. Тъкмо горях книжата. Ако не бях проявил бързина и не бях хвърлил всички листове в огъня, песента ни щеше да е изпята. Пази се от тези двамата, Курт. Преди да се усетиш, ще довтасат у вас или при някой друг от предните бойни редици. Разпрати предупреждения.

— Какво искаха от теб?

— Нямам представа. Според мен просто ме проучваха. И ме хванаха на местопрестъплението. Сега вече знаят, че работата ни не е чиста.

— Веднага ще пусна съобщение до всички — ангажира се Касперсен и се оттегли.

— Никак не си поплюват, Курт. На прицела им си основно ти, но повярвай ми, знаят повече, отколкото е допустимо. Не споменаха нищо по-конкретно, освен „Благодеяние“ и някоя си Нете Хермансен. Това име говори ли ти нещо? Щели да я посетят в „Ньоребру“. Най-вероятно вече пътуват към нея.

Курт си разтърка челото. Изведнъж въздухът стана ужасно сух.

— Знам коя е Нете Хермансен и се учудвам, че все още е жива, но и за това ще се намери изход. Да видим как ще се развият събитията през следващите двайсет и четири часа. Но имайки предвид последното, което каза, според мен си прав. Взели са ме на мушка. Не знам защо, но не ме и интересува.

— Как така? Интересува те, разбира се.

— Преди да се усетим, всичко ще приключи. Вие се грижете за „Праволинейност“ и оставете другото на мен.

Касперсен си тръгна, видимо притеснен от развоя на събитията през последните дни. Курт позвъни отново на Микел и му нареди да побързат, та дано успеят да засекат двете ченгета по алея „Пеблинге“ и да им прикачат по един преследвач.

Час и половина по-късно Микел се обади. За жалост не сколасали, но вече поставили свой човек на паркинга пред къщата на Карл Мьорк, който се бил прибрал. Хафез ал-Асад обаче им се изплъзнал. На посочения в гражданския регистър адрес — улица „Хаймдал“ — не живеел никой.

 

 

Рано сутринта в неделя Курт повика дежурния лекар. Дълбоките стенания и накъсаното дишане на Беате в постелята до него се влошиха значително през последните няколко часа.

— Правилно, господин Ве — потвърди лекарят, когото Курт познаваше като добър общопрактикуващ медик от Виовре. — Както самият вие много професионално сте установили и съобщихте по телефона, на съпругата ви, опасявам се, не й остава много. Сърцето й изнемогва и краят е въпрос на дни, а вероятно и на часове. Сигурен ли сте, че не желаете да повикам линейка?

— И каква ще е ползата? — сви рамене Курт. — Не искам никакви линейки. Не искам да се отделям от нея. Благодаря ви.

След като останаха сами, той легна до жена си и улови ръката й. Тази малка ръка, която толкова често бе галила бузата му. Тази любима длан.

Загледа се в разпукващия се зад балконската врата ден и му се прииска да вярва в някакъв бог. Тогава щеше да се помоли безгласно за любимата си и за сетните й часове. Преди три дни се чувстваше готов да посрещне неизбежното и да продължи напред. Готовността изведнъж изчезна.

Погледна шишенцето с приспивателно. Малки, лесни за поглъщане, силни таблетки. Ще отнеме двайсет секунди. Усмихна се за миг. И една минута да си налее чаша вода, разбира се.

— Дали още сега да го направя, съкровище? — прошепна той и стисна ръката й.

Да можеше поне да му отговори! Чувстваше се толкова самотен.

Погали ласкаво оредялата й коса. Колко пъти й се бе любувал, докато тя я разресваше с четка пред огледалото и светлината й придаваше примамлив блясък. Колко бързо изтече животът.

— Ооо, Беате. Обичам те от цялото си сърце. Ти беше и все още си светлината в моя живот. Ако ми предложат да изживея живота си отново, пак щях да го направя с теб. Не бих пропуснал нито секунда. Защо не дойдеш на себе си само за миг, колкото да ме чуеш, миличка, скъпоценна моя?

Обърна се към нея и се сгуши до едва дишащото, излиняло тяло — най-прелестното, което някога бе виждал.

* * *

Събуди се няколко минути преди дванайсет. В главата му отекваше неотдавнашен звън.

Повдигна глава и без облекчение установи, че гръдният кош на Беате все още се повдига леко. Не можеше ли просто да си отиде, без да се налага той да става свидетел на продължителната й агония?

Поклати глава да отхвърли недоволството си.

„Стегни се, Курт. В никакъв случай Беате не бива да умре сама“ — каза си наум.

Погледна през прозорците на балкона. Навън цареше ноемврийска сивота, а вятърът шумолеше в голите клони на джанките.

„Ужасен ден“ — Курт посегна към двата си мобилни телефона. Те ли го събудиха?

Не беше получил съобщения. Включи екрана на стационарния телефон и видя, че го е търсил непознат номер.

Набра го и само след секунди го споходи усещането, че допуска грешка.

— На телефона е Сьорен Брант — обади се глас, който Курт нямаше никакво желание да чува.

— С вас нямаме какво да обсъждаме — отсече той.

— Не съм съгласен. Прочетохте ли публикацията за самоубийството на Ханс Кристиан Дюрман в блога ми?

Журналистът чакаше отговор на въпроса си, но не получаваше такъв.

Проклети драскачи и проклет интернет.

— Говорих с вдовицата на Дюрман — продължи негодникът. — Недоумява защо съпругът й ще посяга на живота си. Как ще коментирате?

— Никак. Не познавах добре Дюрман. Вижте, в момента преживявам лично нещастие: съпругата ми е на смъртно легло. Ако обичате, отнесете се с подходящото за случая уважение и ме оставете на мира. Ще поговорим друг път.

— Съжалявам. Разполагам със сведения, че сте попаднали в полезрението на полицията във връзка с някакви изчезнали лица. И за този случай ли моментът не е удобен за коментар?

— Какви изчезнали лица? — Чуваше го за втори път, а нямаше представа какво точно разследват ченгетата.

— Въпросът е между вас и полицията. Но доколкото разбирам, отнася се за обмяна на сведения за откровено криминалната дейност, развивана от Тайната борба. Последен въпрос: заедно с вашия съмишленик Вилфри Льонбер възнамерявате ли да включите легализирането на принудителните аборти в идейната платформа на „Праволинейност“?

— О, престанете с тези клевети. Ще се разбера с полицията, бъдете сигурен. Оповестите ли каквото и да е, без да разполагате с подкрепяща го документация, ви обещавам съдебен процес, който ще ви излезе солено.

— Добре. Натрупал съм достатъчно документация. Благодаря ви за коментарите. Тъкмо ще имам и какво да напиша в пряка реч.

И затвори. Журналистчето затвори. Курт излезе от кожата си.

За какви документи бръщолевеше Брант? Наистина ли новината за откраднатата картотека на Ньорви вече беше широко разгласена? Това подписа окончателната присъда на нещастния лешояд.

Курт набра Касперсен по сигурния телефон.

— Как мина снощното посещение в Главното управление?

— Уви, зле. Нашият човек се вмъкнал без проблеми, но като слязъл в подземието, се нанизал на Хафез ал-Асад. Явно арабинът спи там.

— По дяволите! Защо? Папките ли пази?

— Опасявам се, че да.

— Защо не ми го съобщи веднага, Касперсен?

— Обадих ти се, Курт. От сутринта ти звъня, но на другия телефон.

— Тези дни почти не използвам айфона от съображения за сигурност.

— Търсих те и на стационарния.

Курт се протегна и включи екрана. Наистина преди разговора със Сьорен Брант бяха постъпили десетина пропуснати повиквания. Касперсен бе звънил през двайсет минути от осем часа сутринта.

Нима Курт бе спал толкова непробудно до Беате? Това ли щеше да е последната им нощ заедно?

Прекрати разговора и погледна умиращата, докато размишляваше.

Нямаше друг изход, освен да очистят и тримата: арабина, Карл Мьорк и Сьорен Брант. С Нете Хермансен щеше да се разправи по-нататък. Тя не представляваше опасност от такава величина.

Набра номера на Микел.

— Можем ли да следим Сьорен Брант?

— Мисля, че да. В момента живее във вила на Пето шосе в Хьове.

— Откъде знаем?

— От онзи път, когато предизвика суматоха по време на генералния конгрес, го държим под око.

Курт се усмихна — за пръв път през днешния ден.

— Чудесно, Микел, браво. А Карл Мьорк? Следите ли го?

— Да. В момента прекосява паркинга пред дома си. Нашият човек не го изпуска от очи. Наели сме детектив от класа. Бивш кадър от разузнаването. Обаче още не сме открили арабина.

— Ще ти кажа къде е. В подземието на Главното управление. Постави наш човек до пощенския терминал, за да следи кога онзи ще си тръгне оттам. И, Микел?

— Да?

— Когато всички в дома на Мьорк заспят, ще се случи злощастен инцидент.

— Пожар?

— Да. Да тръгне от кухнята. Експлозия с гъст дим. Предупреди нашите хора да действат дискретно.

— Лично ще се заема.

— Добре. Прикрий се умело и се омитай бързо.

— Слушам. А Сьорен Брант?

— Незабавно насъскай копоите си срещу него.