Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (26) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и четвърта глава

Ноември 2010-а

Карл свърна към входа на служебния паркинг и погледна часовника. Чистачките дращеха по предното стъкло. 15:45 — само четирийсет и пет минути по-късно от насрочения малоумен сеанс при психолога Крис. Довечера му предстояха оправдания пред Мона. Защо, дявол да го вземе, животът е толкова кофти?

— Май ще ни потрябва. — Асад извади сгъваем чадър от джоба във вратата.

Карл изгаси двигателя.

„Изобщо не съм в настроение да споделям един чадър с когото и да било“ — помисли си той на изхода от паркинга. Дъждът се лееше като из ведро и Карл не виждаше нищо на десет метра пред себе си.

— Скрий се под чадъра, Карл. Още не си оздравял напълно — извика Асад.

Карл огледа неодобрително десена на точки. Как, за бога, мъж в репродуктивна възраст решава да си купи точно такъв потресаващ чадър? Отгоре на всичко и розов?

Все пак се прислони под кичозния аксесоар и зацапа през локвите рамо до рамо с Асад. Срещу тях се зададе колега от Управлението с ехидна усмивка, все едно ги заподозря в нещо повече от служебни отношения. Каква излагация!

Карл подаде брадичка извън периметъра чадъра. Мъже с чадъри и мъже, голи до кръста, които закусват сред природата, просто не се вместваха в неговите представи.

— Понаквасил си се, Карл — отбеляза охраната, докато той профуча покрай караулката. Звукът от обувките му наподобяваше напъни на вакуумна помпа за отпушване на тоалетни.

 

 

— Ще провериш ли кой стои зад организацията „Благодеяние“, Росе? — помоли той и отмина без внимание коментарите й за бедстващи китове и прекатурени вани.

Карл подсуши дрехите си с тоалетната хартия и си обеща да набави за тоалетните два сешоара за ръце. Такава джаджа бързо би възстановила нормалната температура на тялото му.

— Чу ли се с Лис, Асад? — попита Карл, след като изразходи почти цяло руло хартия.

Помощникът му се разполагаше на килимчето в тесничката си бърлога.

— Ще й се обадя, но преди това ми е време да се помоля.

Карл си погледна часовника. След малко половината от служителите в Управлението ще поемат към домовете си, включително и Лис. Все някой трябва да спазва работното време.

Карл седна на стола в кабинета си и дрехите му изджвакаха. Набра номера на секретарката.

— Алооо — изчурулика женски глас, който звучеше досущ като госпожа Сьоренсен.

— Ъъъ… Лис?

— Тя е на гинекологичен преглед. Аз съм Ката, Карл.

Да му беше спестила част от сведенията.

— Открихте ли на кого е звънил Луис Петерсон към три часа днес?

— Да, миличък.

„Миличък“? Правилно ли чу? Какъв курс бе посещавала тази жена? По гъзолизство?

— Набрал е номера на някой си Курт Ве от Брьонбюерне. Искаш ли точния адрес?

 

 

Двата опита да се свърже с Луис Петерсон дадоха един и същи резултат: операторът съобщи, че в момента не може да бъде осъществена връзка с този абонат. Друго и не се очакваше. Карл много би се забавлявал да попита журналиста как така звъни на човек, когото твърди, че не познава.

Въздъхна и вдигна глава към таблото. Откри номера на Крис върху листче хартия. Не би записал този номер в указателя на телефона си, но предпочиташе да използва мобилната връзка, вместо да гази в това гадно време по улица „Анкер Хегор“.

— Крис ла Кур — обади се психологът. Я виж ти каква фамилия имало това конте!

— Здравей, Крис. На телефона е Карл Мьорк.

— В момента не мога да ти отделя време, Карл. Влизам в сесия с пациент. Обади се утре сутринта.

Проклятие! Довечера у Мона го очакваха неприятности.

— Хиляди извинения, Крис — побърза да добави той. — Ужасно съжалявам за пропуснатия следобед, но целият ми ден беше постлан с трупове и кървави сълзи. Моля те, презапиши ме за понеделник по същото време. Убеден съм, че терапията ще ми се отрази добре.

Последвалата пауза му се стори инфарктна колкото секундите, делящи „приготви се“ от „огън!“. Напарфюмираният надувко несъмнено щеше да доложи всичко на Мона.

— Хммм… ти сериозно ли? — обади се най-накрая той.

Отначало Карл не разбра въпроса, но преди да попита за разяснение, схвана.

— Абсолютно. Вярвам, че твоето лечение ще ми се отрази добре — увери го той, докато си мислеше повече за достъпа до тялото на Мона, щедро във всяко отношение, отколкото за психологическото лутане на Крис из емоционалните лабиринти в душата на Карл.

— Добре, записвам те за понеделник. Пак в три следобед, така ли?

Карл вдигна очи към тавана. Нима имаше избор?

— Да, благодаря ти — и затвори.

— Имам две неща за теб — обади се глас зад гърба му.

Първо парфюмът издаде присъствието й. Сякаш го обля облак от силно ароматизиран омекотител. Беше невъзможно да го игнорира.

Карл се обърна към Росе, застанала на вратата с купчина вестници под мишница.

— Какъв е този парфюм? — попита той с ясното съзнание, че ако не внимава, следващите думи ще го пронижат по-смъртоносно от кинжал.

— А, той е на Юрса.

Карл не посмя да изкоментира твърдението й. Споменаването на Юрса показваше, че не бива нито за миг да забравят за вероятността тя да се завърне.

— Първо, проверих Херберт Сьонерскоу, когото сте срещнали в Халскоу. Правилно е заявил, че не е замесен в изчезването на Филип Ньорви, защото през периода 1 април — 18 октомври 1987-а е пребивавал в Гренландия. Изпълнявал е юридическа длъжност в местното самоуправление.

Карл кимна. Появилите се в червата му неприятни спазми зачестиха.

— „Благодеяние“ представлява институт за анализи, финансиран от фондове. Освен двама-трима политически анализатори, които работят на хонорар към организацията, има и назначен на щат журналист на име Луис Петерсон. Работят по така наречения „метод на дипломатическото куфарче“, тоест, представят кратки справки, по които политиците да се ориентират за секунди в натовареното си ежедневие. Изключително популистки, тенденциозни и подвеждащи материали, ако питаш мен.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Карл.

— Кой стои зад тази организация?

— Някоя си Лиселоте Сименс. Тя е председател на управителния съвет, а сестра й — директор.

— Хм… Нищо не ми говори.

— Нито на мен. Поразучих миналото й. Върнах се двайсет и пет години назад в адресния регистър и най-сетне се натъкнах на нещо интересно.

— На какво?

— Живяла е под един покрив с Вилфри Льонбер, известен гинеколог в Хелеруп. Той всъщност е бащата на двете сестри. И тук идва интересното.

— Защо? — Карл се наведе напред.

— Защото Вилфри Льонбер също е сред учредителите на „Праволинейност“. Не си ли го виждал по телевизията?

Карл напрегна паметта си, но чревните спазми блокираха мозъчната му дейност.

— Какви са тези вестници?

— Нова партида. С Асад ще ги прегледаме. Пак са от периода, когато са изчезнали четиримата души. Искаме да сме сигурни, че няма да пропуснем нищо.

— Добра работа, Росе — похвали я той и се опита да прецени на око разстоянието до тоалетната в скокове.

Десет минути по-късно се изправи пребледнял пред Асад.

— Ще си тръгвам. Стомахът ми ме побърква.

Карл очакваше помощникът му да подхвърли „Какво ти казах?“. Вместо това обаче Асад се пресегна под масата, извади чадъра и го подаде на Карл.

— Да му мисли едногърбата камила, която не може да кашля и да дриска едновременно.

Иди сега разгадавай пустинните му метафори, ако си нямаш работа.

 

 

Пътуването към дома се превърна в бясно натискане на газта, придружено от обилно потене, защото червата му се бяха разбунтували. Ако го спреше някой пътен полицай, Карл щеше да се оправдае с форсмажорни обстоятелства. Поколеба се дали да не пусне буркана, защото от десетилетия не му се беше случвало да напълни гащите и му се искаше да не допуска подобен инцидент още десетилетия напред.

Завари вратата към улицата заключена и замалко не я изкърти. Кому, по дяволите, бе хрумнала подобна глупост?

След пет избавителни минути в тоалетната спазмите най-сетне отшумяха. Два часа по-късно му предстоеше да се появи с ослепителна усмивка при Мона и да бави със закачки непоносимото й внуче.

Карл влезе в дневната и завари Харди буден. Болният гледаше как върху запушените водосточни тръби се изливат водни грамади.

— Лайняно време — определи обстановката Харди, когато чу Карловите стъпки. — А бих дал един милион, за да изляза навън дори за двайсет секунди.

— Здравей, Харди. — Карл приседна до леглото и погали приятеля си по бузата. — Всяко нещо си има и предимства, и недостатъци. Заради това време си навлякох ужасна настинка със стомашно разстройство.

— Сериозно? И за настинката давам един милион.

Карл се усмихна и проследи погледа на Харди.

Върху завивката му лежеше разпечатано писмо. Карл веднага прочете адреса. Всъщност самият той съвсем скоро очакваше известие от същия подател.

— Виждам, че от общинската администрация са одобрили молбата ви за развод. Как го приемаш, Харди?

Болният стисна устни и се опита да гледа встрани, за да не срещне съчувствения взор на Карл. Направо да ти се скъса сърцето.

— Не ми се говори за това, Карл — отвърна той след минута пълно мълчание.

Карл го разбираше повече от всеки друг. Бракът на Харди и Мина беше сполучлив — вероятно най-сполучливият от обкръжението на Карл. След няколко месеца щяха да отпразнуват сребърна сватба, но злощастният куршум осуети светлата годишнина.

— Мина лично ли ти донесе бракоразводното решение?

— Да. Заедно със сина ни. Те нямат грешка.

Харди проявяваше разбиране към избора на бившата си съпруга. Нима е справедливо и нейният живот да спира само защото неговият е в застой?

— По ирония на съдбата точно днес ме осени известна надежда.

Карл усети как веждите му неволно се вдигат. Усмихна се извинително, но Харди вече бе забелязал мимиката.

— Знам много добре какво си мислиш, Карл: глупакът не иска да приеме реалността. Преди половин час обаче Мика ме накара да изпитам адски силна болка. Мортен направо се разтанцува.

— Кой е Мика?

— Явно наистина напоследък никак не се задържаш вкъщи. Щом не знаеш кой е Мика, попитай Мортен. Но преди това почукай на вратата, защото са в интимен етап.

От устата на Харди се разнесоха няколко задавени гълголения, които навярно следваше да се тълкуват като смях.

* * *

Карл чакаше притихнал пред вратата на Мортен в подземния етаж. Чак след като чу сподавен смях, го възприе като картбланш да почука.

Вмъкна се предпазливо в стаята. Перспективата да завариш бледия дебеланко Мортен в близък контакт с някой си Мика би изплашила всекиго.

Двамата мъже стояха пред отворената врата към някогашната сауна, прегърнали се през рамо.

— Здрасти, Карл. Показвам на Мика колекцията ми от фигурки „Плеймобил“.

Карл си даваше сметка, че вероятно е добил идиотска физиономия. Нима Мортен се бе одързостил да покани тъмнокожия красавец в стаята си, за да му покаже някаква си колекция!? Наемателят му биеше с няколко пункта хитростите, прилагани навремето от самия Карл, за да вкара някоя мацка в леглото си.

— Здрасти — поздрави Мика и протегна ръка, по-окосмена от гръдния кош на Карл. — Мика Юхансен. И аз като Мортен съм запален колекционер.

— Ааа — кимна Карл. Бе изчерпал напълно арсенала си от съгласни.

— Мика не събира нито „Плеймобил“, нито играчки от шоколадови яйца като мен, но виж какво ми подари.

Мортен подаде на Карл малка картонена кутия. „3218-А строителен работник“ — пишеше отгоре. И съдържанието действително се състоеше от синьо човече с червена каска и огромна метла.

— Хубав е — похвали придобивката Карл и я върна на Мортен.

— Хубав!? — наемателят се разсмя и прегърна силно госта си. — Хубав е твърде слабо определение. Направо е великолепен! Вече събрах пълния комплект работници от 1974-а, когато са пуснали серията. А кутията е като нова. Направо невероятно.

Карл не бе виждал Мортен толкова въодушевен, откакто се бе нанесъл в мазето преди три години.

— А ти какво колекционираш? — обърна се Карл към Мика, без изобщо да го интересува.

— Събирам антикварни очерци за централната нервна система.

Карл напразно се опита да подбере подходяща за случая физиономия. Смуглият Адонис се засмя.

— Знам: доста странна колекционерска тръпка. Но понеже съм дипломиран физиотерапевт и правоспособен иглотерапевт, навярно страстта ми към медицинската литература не е чак толкова необяснима.

— Запознахме се, когато преди две седмици ми се схвана вратът. Спомняш ли си как главата ми стоеше като закована?

На Карл по-скоро му бе убягнало кога главата на Мортен е била разкована.

— Поговори ли с Харди?

— Точно затова слязох при вас. Спомена, че при процедурите изпитал адски силна болка. Да не му заби игла в окото? — обърна се той към Мика и се засмя, но никой от двамата мъже не намери шегата за забавна.

— Не. Просто го боднах във все още незасегнати нерви.

— И той реагира?

— Нали точно това ти е казал — отвърна Мортен.

— Трябва да изправим Харди в седнало положение — настоя Мика. — Има чувствителност в няколко части от тялото си: участък от рамото и две точки в основата на палеца. Това е много обнадеждаващо.

— В смисъл?

— Убеден съм, че никой от нас няма представа колко се е борил Харди, за да стимулира сетивността си. Прогресът навежда на мисълта, че ако продължи да бъде толкова упорит, ще се научи да движи палеца на едната си ръка.

— Но говорим за един палец! Какво ще промени това?

— Всичко — усмихна се Мика. — Ще промени перспективите му за социална реализация, за работа; ще му даде възможност да се придвижва и да взема самостоятелни решения.

— За електрически инвалиден стол ли говориш?

В настъпилата пауза Мортен гледаше с възхищение завоеванието си. Кожата на Карл се сгорещяваше, а сърцето му се разтуптя.

— За електрически стол и за още много улеснения. Имам много контакти в здравеопазването, а Харди е човек, който заслужава да се борим за него. Разполагаме и с основания за надежди. Напълно убеден съм, че му предстоят грандиозни промени.

Карл замръзна. Стаята сякаш се стовари отгоре му. Краката му се подкосиха, очите му зашариха напосоки. Чувстваше се разтърсен като дете, неочаквано осъзнало как е устроен светът. И понеже тази емоция му беше почти непозната, той не знаеше какво друго да стори, освен да пристъпи напред и да притисне Мика в прегръдките си. Искаше да му благодари, ала думите заседнаха в гърлото му.

Усети потупване по рамото.

— Знам — увери го долетелият от небето ангел. — Знам какво изпитваш, Карл. Това е велико, неизразимо велико.

 

 

За късмет магазинът за играчки на площада в Алерьо все още работеше. Карл влезе да избере някоя джунджурия за внука на Мона — джунджурия, непригодна да се използва като оръжие.

— Здрасти — поздрави той момчето малко по-късно.

То стоеше в антрето на баба си и приличаше на невръстен бандит, който не се нуждае от помощни средства, за да нанесе ударите си.

Карл му подаде подаръка. Малкият грабна кутията с бързината на атакуваща змия.

— Добри рефлекси — отбеляза Карл, докато момчето отнасяше плячката си, и притисна Мона към себе си толкова плътно, че помежду им не можеше да се промуши дори стръкче трева.

Мона ухаеше омайно приятно и изглеждаше по-апетитна от всякога.

— Какво му даде? — попита тя и целуна Карл.

Как да си спомни, докато кафявите й очи го гледаха толкова отблизо?

— Ами… нарича се „флет-бол“ — прилича на палачинка, а като я хвърлиш, се превръща в топка. Времето за трансформация се настройва… или поне така мисля.

Мона го изгледа малко скептично. Май очакваше Лудвиг да измисли приложения на играчката, за каквито Карл не се беше сещал.

Този път Саманта се държа по-добре. Стисна му ръката, без да оглежда оплешивелите участъци от главата му.

Бе наследила очите на майка си. Карл недоумяваше как изобщо някой е направил тази богиня самотна майка. Едно от вероятните обяснения дойде, след като тя си отвори устата.

— Дано този път не наклепаш соса със сополи, Карл — и тя избухна в гърлен, неуместен смях.

Карл се опита да се включи, но неговият глас не кънтеше толкова гръмко.

Седнаха на трапезата. Карл се беше подковал безкомпромисно. Четири хапчета против диария от аптеката пресякоха чревната гимнастика и умът му беше изцяло настроен за контраатака.

— Е, Лудвиг. Харесва ли ти топката?

Момчето не отговори. Навярно защото си беше натъпкало устата с две шепи пържени картофи.

— Още при първото хвърляне я изстреля през прозореца — отвърна Саманта. — Като се нахраниш, ще слезеш да си я прибереш, чу ли?

Малкият продължаваше да мълчи, но поне майка му показа, че няма да остави прегрешението съвсем без последствия.

Карл погледна Мона. Тя само сви рамене. Явно той още се намираше в изпитателен срок.

— От дупката, която ти е пробил куршумът, изтече ли мозък? — поинтересува се Лудвиг след още две шепи пържени картофи и посочи белега върху слепоочието на Карл.

— Съвсем малко. Сега съм само два пъти по-умен от нашия министър-председател.

— Това не е особено постижение — изгрухтя отстрани Саманта.

— А как си със смятането? — попита малкият и за пръв път насочи бистрите си очи към Карл. Това можеше и да мине за контакт.

— Много ме бива — излъга Карл.

— Знаеш ли фокуса с 1089?

Как изобщо дете на неговата възраст успя да изговори такова число? На колко беше Лудвиг? На пет?

— Ще ти трябва лист хартия. — Мона извади тетрадка и молив от скрина зад гърба си.

— Сега си намисли едно трицифрено число и го напиши.

Трицифрено. Откъде мъник като него е чувал такава дума?

Карл кимна и записа 367.

— Сега го обърни.

— Да го обърна… Какво имаш предвид?

— Да напишеш 763, какво! Сигурен ли си, че от раната ти не е изтекло повече сиво вещество, отколкото си мислиш? — язвително се намеси очарователната млада майка.

Карл написа 763.

— Сега извади по-малкото число от по-голямото — изкомандва русият вундеркинд.

763 минус 367. Карл закри листа с ръка, за да не видят, че все още решава такива задачи, както го бяха учили в трети клас.

— Колко получи? — очите на Лудвиг светеха.

— Ъъъ… 396.

— Сега обърни резултата и го събери с 396. Колко се получава?

— 693 плюс 396, нали така? И да ти кажа сбора им?

— Да.

Карл извърши математическата операция, отново прикривайки листа с ръка.

— 1089 — пресметна той след кратко объркване с пренасянето на числата „наум“.

Лудвиг запищя от възторг, когато Карл вдигна глава. Даваше си сметка колко е шашардисан.

— Ама че работа, Лудвиг. Значи, с каквото и число да започна, накрая все ще се получи 1089?

— Нали точно това ти казах? — разочаровано изпуфтя малкият. — Ако обаче си намислиш 102 например, след първото изваждане ще получиш 99. Тогава добавяш една нула отпред: 099. Не забравяй, че числото винаги трябва да бъде трицифрено.

Карл кимна замислено.

— Умно хлапе — сухо отбеляза той и се усмихна на Саманта. — Сигурно се е метнал на майка си.

Тя не счете за нужно да му отговори.

— Саманта е сред най-талантливите математици в страната, но Лудвиг май ще я надмине — похвали го Мона и подаде чиния със сьомга на Карл.

Майка и син — замесени от едно тесто. Петнайсет части талант, десет части предприемчивост и шестнайсет части арогантност. Каква комбинация! Доста щеше да се измъчи Карл, докато се приобщи към това семейство.

* * *

Саманта и Лудвиг отправиха още няколко интелектуални предизвикателства към Карл и най-сетне го оставиха на мира. След още две порции пържени картофи, последвани от три топки сладолед, малкият се измори. Майката и детето се сбогуваха и си тръгнаха.

Мона се изправи пред Карл с искрящи очи.

— Презаписах часа си при Крис за понеделник — побърза да я извести Карл. — Обадих му се и се извиних за днешния пропуск. Просто от сутринта не съм подвил крак. Наистина, Мона.

— Не мисли сега за това. — Тя го притисна към себе си и Карл здравата се сгорещи. — Май си готов за малко креватна гимнастика. — И тя мушна ръка там, където всички здрави момчета бърникат по цял ден.

Карл си пое дъх през стиснати зъби. Колко проницателна жена. Дали не го е наследила от дъщеря си?

След задължителната увертюра Мона влезе да се „освежи“ в банята, а Карл седна на леглото с пламнали бузи, подпухнали устни и отеснели боксерки.

Мобилният му звънна.

— Кажи, Росе — малко троснато вдигна той. — Давай по-накратко, защото съм подхванал нещо важно — додаде той и забеляза как мъжката му гордост бавно се смалява.

— Даде резултат, Карл.

— Кое, Росе? И какво правиш още в Управлението?

— И двамата сме тук. Здрасти, Карл! — чу се гласът на Асад на заден план.

Да не би да си бяха спретнали купон в подземието?

— Открихме още един изчезнал. Сигнализирали са за него чак месец по-късно, затова първоначално сме го пропуснали.

— Аха. И с какво основание го свързахте с другите случаи?

— Нарекохме го делото „Вело Солекс“. Мъж се качва на мотопеда си „Солекс“ и потегля от Бренеруп на остров Фюн към жп гарата в Ейбю. Там заключва мотопеда за стойка и повече никой не го вижда. Потъва вдън земя.

— На коя дата е станало, казваш?

— На 4 септември 1987-а. И това не е всичко.

Карл погледна към банята. Оттам обектът на еротичните му желания издаваше женствени звуци.

— Побързай, Росе. Изплюй камъчето.

— Фамилията му е Хермансен, Карл. Таге Хермансен.

Карл смръщи вежди. И?

— Не се ли сещаш? — провикна се Асад. — Мие Ньорви спомена това име във връзка с първия съвместен случай на Филип Ньорви и Курт Ве.

Карл си представи галопиращите вежди на помощника си.

— Добре. Ще я видим тази работа. Браво на вас! А сега се прибирайте и двамата.

— И утре ще се видим в Управлението, нали? В девет сутринта? — прокънтя гласът на Асад.

— Утре е събота. Чувал ли си за почивни дни, Асад?

Разнесе се трополене. Явно Асад взе слушалката.

— Щом аз и Росе работим по време на шабат, и ти ще жертваш една събота за разходка до Фюн, нали?

Този въпрос не изискваше отговор, а представляваше манипулативно изнудване в резултат от вече взето твърдо решение.