Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (36) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и четвърта глава

Септември 1987-а

Докато гледаше през прозореца, част от омразата й се изпари. Сякаш този удар в слепоочието на Виго и последните му немощни дихания, след като изля в устата му черната попадийка, изтръгнаха шрапнелите, врязали се дълбоко в душата й.

Тя плъзна взор над алея „Пеблинге“ и навалицата, любуваща се на отиващото си лято. Внимателно наблюдаваше как хората се разхождаха, всеки понесъл различна участ, включваща тайни, а вероятно и трупове.

Устните на Нете се разтрепериха. Изведнъж стореното я стресна с мащабите си. Таге, Рита и Виго също бяха божи чеда, а ето че загинаха от нейната ръка.

Нете затвори очи и възкреси спомена за влизането им в апартамента. Виго дойде с топло, енергично излъчване, Таге изглеждаше изпълнен с благодарност. А сега дойде редът и на Ньорви; адвокатът, отказал да я изслуша, когато тя се нуждаеше най-отчаяно от помощ. Ньорви пазеше толкова зорко репутацията на Курт Ве, че предпочете да опропасти живота й.

Но имаше ли право тя да му причини онова, което той й бе сторил? Да му отнеме живота?

Подвластна на тези колебания и мисли, тя неочаквано съзря слабичкия старец до езерото пред къщата.

Макар да бяха изминали повече от трийсет години, нямаше начин да го сбърка. Все същото туидено сако с кожени копчета, същото кафяво дипломатическо куфарче под мишница. На пръв поглед Ньорви ни най-малко не се бе променил, ала по езика на тялото му Нете долавяше известна метаморфоза.

Той сновеше напред-назад между кестените, гледаше над езерото и по едно време отметна назад глава. Извади носна кърпа от джоба си и няколко пъти посегна към лицето си, сякаш бършеше или пот, или сълзи.

Тогава Нете забеляза, че сакото му стои прекалено халтаво. И то, и териленовите панталони се гънеха грозно по раменете и коленете. Явно дрехите бяха купени през по-добри времена, когато това тяло е вдъхвало много повече авторитет.

За миг й дожаля за мъжа — без да подозира нищо, той вече бе стъпил с единия си крак върху ешафода.

Ами ако има деца, които го обичат? Внуци?

При мисълта за деца Нете стисна юмруци и започна да мига неконтролируемо. Да не би тя да бе родила наследници, които да я обичат? И по чия вина остана бездетна?

Не, трябва да прояви твърдост и да потърси възмездие. Утре следобед ще загърби живота си в Дания, а това бе възможно единствено ако довърши започнатото. Писмено бе изложила пред мъж, адвокат по професия, перспективата да получи десет милиона крони, а такъв като Филип Ньорви сто процента не би я оставил на мира, докато тя не изпълни обещанието си.

Всеки друг — но не и Филип Ньорви.

Той стоеше пред вратата, по-нисък отколкото го помнеше, и се взираше в нея с жаловито вдигнати вежди. Приличаше на гузно пале. Сякаш от тази среща зависеше цялото му бъдеще и първото впечатление, което оставеше у Нете, щеше да има жизненоважни последствия.

Онзи път, когато излъга пред съда и я провокира да изпусне глупави реплики, гледаше значително по-сурово и студено. Тогава окото му не мигна. Остана напълно безучастен към емоционалните й изблици, глух към риданията й, сляп за сълзите й.

Наистина ли същите тези безжалостни очи сега се взираха в пода, а някогашният непримирим глас изричаше благодарности?

Тя му предложи чай и той прие признателно. Опита се да я погледне в очите.

Тя му подаде чашата и той я пресуши безмълвно. За миг смръщи вежди.

„Май не му се услади“ — помисли си Нете, но той протегна ръка с празната чаша и я помоли да му налее още.

— Извинявай, Нете Хермансен, но искам да заредя батериите, защото имам да ти казвам толкова много неща.

Ньорви вдигна глава и подхвана откровения — за предпочитане изобщо да не ги бе изричал. Бяха безвъзвратно закъснели.

— Когато получих писмото ти… — Той направи кратка пауза. — Извинявай, нали мога да ти говоря на „ти“?

Нете кимна. Навремето не се посвени да й говори така, защо сега да официалничи?

— Писмото ти ме сблъска с нещо, което отдавна ме глождеше. Бих искал да го поправя, ако изобщо е възможно. Признавам: дойдох в Копенхаген, за да спася себе си и семейството си. Парите безспорно ми трябват, но съм тук и за да поискам прошка. — Той се прокашля и отпи от чая. — През последните години мислите ми непрекъснато се връщат към отчаяното момиче, което потърси помощта на съда, преди да я въдворят принудително в Брайнинг. Мислех за теб, Нете. Чудех се какво ме е подтикнало да оборя всичките ти обвинения, отправени срещу Курт Ве. Много добре знаех, че твърденията ти не са лишени от основания. А и безпочвените упреци за умствената ти изостаналост и моралната ти поквара изобщо не съответстваха на момичето, което седеше на свидетелската скамейка и се бореше за живота си.

За миг той сведе глава. Когато отново вдигна очи, бледото му лице съвсем бе изгубило цвета си.

— След като процесът приключи, се постарах да те изтласкам от съзнанието си. Ти престана да съществуваш в паметта и в живота ми. Ала един ден прочетох в списанията, че си се омъжила за Андреас Росен. От публикуваните снимки ме гледаше интелигентна и красива жена. Веднага познах лицето ти. Не беше изминало чак толкова много време от последната ни среща. Изпитах силен срам.

Той отново сръбна от чая. Нете погледна часовника. След броени секунди отровата щеше да подейства, а тя не искаше. Не можеше ли времето да поспре? Точно сега Нете получаваше своята реабилитация. Защо му позволяваше да продължава да пие? Той видимо се разкайваше. Продължаваше да говори, а тя отбягваше да го гледа. Злото, което тя вършеше, изпъкваше още по-силно, в доверчивите му очи. Нете изобщо не беше очаквала, че у нея ще се породят такива чувства. Ни най-малко.

— По онова време вече бях работил заедно с Курт Ве доста години и това беше замъглило преценката ми. Признавам: не притежавам неговия силен характер. — Ньорви поклати глава и отпи. — Но твоята снимка върху корицата на едно списание ме подтикна да преосмисля миналото и кариерата си. И знаеш ли какво осъзнах?

Понеже не очакваше от нея отговори, Ньорви не забеляза как Нете бавно се обърна към него и поклати глава.

— Осъзнах, че в продължение на много години съм бил използван за користни цели и заблуждаван. Тогава ме обзе дълбоко разкаяние. Знай, че ми беше много трудно да призная грешките си. Прегледах документацията си и установих, че Курт Ве редовно ме е лъгал, премълчавал е и ми е представял превратно фактите. Непрекъснато е злоупотребявал с доверието ми.

Ньорви й подаде празната си чаша и Нете за миг се усъмни дали изобщо е сипала отвара от черна попадийка.

Наля му още една чаша. Забеляза, че започва да се поти и да се задъхва. Самият той не обръщаше внимание на неразположението, защото искаше да излее толкова много неща, които му тежаха.

— Предан на мисията си, Курт Ве вредеше и продължава да вреди на хора, недостойни според представите му да споделят света с него и другите така наречени почтени и нормални датчани. Срам ме е да го изрека, но в резултат от тези свои виждания той лично извърши повече от петстотин аборта без съгласието и знанието на бременните пациентки, а подозирам, че е провел и също толкова интервенции, довели до необратим стерилитет.

Ньорви я гледаше гузно, все едно той бе държал скалпела.

— Божичко, това е потресаващо, но така или иначе се чувствам длъжен да изнеса тези факти. — От гърдите му се отрони въздишка, набъбвала с години. — Чрез дейността си за Тайната борба, чиято администрация лично ръководех няколко години, той се свързваше с десетки лекари, които споделяха неговите възгледи и желания. Едва ли някой може да си представи какви са размерите на тази организация.

Нете се опита и, уви, не беше особено трудно.

Ньорви стисна устни и се насили да се стегне въпреки избилите сълзи в очите му.

— Подпомогнах убийството на хиляди неродени деца, Нете. — Той си пое панически дъх и продължи с разтреперан глас: — С мое участие Ве съсипа животите на толкова много невинни жени. Посветих живота си да сея скръб и нещастие, Нете.

Неспособен повече да владее гласа си, той млъкна.

Обърна поглед към нея, за да потърси опрощение. Нете не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. Зад неутралната й фасада се надигаше растяща паника. Нима това, което причиняваше на този човек, можеше да се нарече справедливо?

За миг я обзе порив да хване ръката му. Да му покаже, че му е простила, и да му помогне по-спокойно да се пресели на онзи свят. Ала не успя. Навярно защото се срамуваше. Или просто ръката й имаше своя собствена воля.

— Преди няколко години исках да разкрия всичко, което знам. Не можех повече да мълча, но Курт Ве ми попречи. Отне ми всичко: адвокатската ми практика, честта ми, самоуважението ми. Тогава работех със сътрудник на име Херберт Сьонерскоу. Курт го убеди да му предостави сведения за мен с цел завинаги да ме съсипят. Скарах се и с двамата и заплаших да разоблича всичко за Тайната борба. Те подадоха анонимен сигнал в полицията, че съм злоупотребил с поверителна информация на мои клиенти. Макар да не отговаряше на истината, изфабрикуваха нужната документация. Разполагаха с достатъчно контакти и възможности да ме натопят.

Главата му клюмна, очите му започнаха да шарят трескаво из стаята.

— Този мръсник Херберт… Винаги е искал да отмъкне съпругата ми. Предупреди ме, че ако не си затворя устата завинаги и не се кротна, ще се погрижи да ме тикнат зад решетките — поклати глава. — Боях се, че ако вляза в затвора, дъщеря ми няма да го понесе, и се оказах с вързани ръце. Ве беше и си остава опасен, Нете… послушай ме: стой далече от този негодник.

Килна се напред. Започна да говоря заваляно: нещо за бащата на Ве, който се мислел за Господ; за безумни, самомнителни хора, чийто цинизъм достигал умопомрачителни размери.

— Моята съпругата ми прости, задето претърпях фалит — изрече той с неочаквано ясен глас. — Затова благодаря на моя Бог, че ми оказа… — За миг затърси точната дума, задави се и се опита да преглътне. — … милосърдието да те видя днес, Нете. Обещавам на Господ повече да не се отвръщам от него. С твоето дарение аз и семейството ми ще…

Политна напред и лакътят му се удари в подлакътника на креслото. Получи лек позив за повръщане и в очите му се появи объркване. После неочаквано се поизправи.

— Кога станахме толкова много, Нете? — попита изплашен той.

Тя се опита да му каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

— Защо всички ме гледат? — изфъфли Ньорви, загледан към светлината от прозореца.

Протегна напред ръце и започна да опипва разплакан празното пространство.

Плачеше не само той. Плачеше и Нете.