Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (16) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Четиринайсета глава

Август 1987-а

Тя седеше, плътно облегнала гръб на пейката, и гледаше бункера до „Корсге’е“. Очакваше всеки момент да се зададе наркоманът с противния помияр. Кучето — Сатана — напълно заслужаваше името си. Предния ден мощното чудовище захапа един кокер шпаньол и дребосъкът отърва кожата само благодарение на навременната намеса на мъж със сабо. Наркоманът, разбира се, се развика, че ще пребие усмирителя и ще насъска кучето си срещу него, но не осъществи заплахата си. Имаше прекалено много свидетели, сред които и Нете.

„Този звяр не заслужава да се разхожда из моя град“ — реши наум тя и измисли как с един куршум да убие два заека.

Свинската наденица в края на „Корсге’е“, до стария бункер от войната, беше инжектирана с толкова много екстракт от черна попадийка, че количеството без съмнение щеше да свърши работа. Лакомото куче нямаше да устои на изкушението, защото наденицата стоеше точно където песът обикновено се изхождаше. А когато такъв звяр захапе нещо между челюстите си, никой не е в състояние да му попречи да го глътне. Впрочем Нете изобщо не допускаше стопанинът да му бърка из устата, защото той, за разлика от други собственици на домашни любимци, никак не обръщаше внимание на кучето, докато то ровеше из отпадъците.

Само след няколко минути разпененото чудовище се появи, влачейки стопанина си по алеята край езерото Пеблинге. За по-малко от десет секунди то надуши плячката и засмука наденицата като прахосмукачка.

Доколкото Нете видя, кучето дори не я сдъвка.

Стопанинът и песът минаха покрай нея. Тя се изправи тихо и спокойно, погледна ръчния си часовник и закуцука след тях.

Съмняваше се мъжът да обиколи и четирите езера, но и по-кратка разходка щеше да свърши работа. С неговото темпо обиколка на езерото Пеблинге отнемаше петнайсетина минути. Инжектираната отвара съдържаше достатъчно отрова.

Още по моста „Кралица Луис“ кучето започна да залита настрани. Наркоманът дърпаше каишката, ала вироглавото животно не се подчиняваше.

На отсрещния бряг мъжът затегли кучето по алеята и започна да му вика, все едно съпротивата му се дължеше само на инат. Кучето започна да му ръмжи и оголи зъби. Наркоманът престана да крещи.

В тази поза човек и куче замръзнаха един срещу друг в продължение на минута — две. Нете се подпираше на помпозно украсените перила на моста и се преструваше на омагьосана от гледката към езерото и Павилиона.

Всъщност нещо съвсем различно бе приковало вниманието й. С периферното си зрение видя как кучето рухна тежко на земята и се огледа объркано, все едно не знаеше кое е горе и кое — долу. Езикът му висеше от устата: един от симптомите.

„След малко ще скочи в езерото да лочи“ — помисли си тя, но не стана така. Отровата вече беше парализирала тялото му.

Кучето се катурна настрани. Дишаше тежко. После престана да мърда. Тогава глупакът с каишката загря, че става нещо сериозно.

Стреснат, с безпомощно изражение той дръпна кучето и извика:

— Ставай, Сатана!

Сатана обаче продължи да лежи неподвижно. Наденицата и черната попадийка си бяха свършили работата.

Само за някакви си десетина минути целта бе постигната.

 

 

Послуша класическа музика по радиото, защото й действаше успокоително и я подтикваше към конструктивни мисли. Нете вече познаваше действието на черната попадийка и не таеше никакви тревоги в това отношение. Оттук насетне успехът на начинанието й зависеше от точността, с която гостите й ще спазят указаното в писмата време. Тя не се съмняваше, че ще се хванат на въдицата. Все пак десет милиона са много пари, а беше обществена тайна, че тя, в качеството си на вдовица на Андреас Росен, притежава несметно състояние.

„Ще се хванат, няма начин“ — помисли си тя, когато започна осведомителният бюлетин.

Новините не й се сториха особено знаменателни. Датският министър на църковните дела бил на посещение в ГДР; започнал съдебният процес срещу Мордехай Вануну, израелския техник, разкрил пред журналист секретна информация за израелската ядрена програма.

Нете стана да си приготви закуска в кухнята, когато неочаквано чу да споменават името Курт Ве.

Потрепери сякаш пронизана с нож. Притаи дъх, все едно само така можеше да изцери раната си.

Същият като преди две години високомерен, ясен и самоуверен глас. Затова пък темата беше нова.

— „Праволинейност“ обединява не само противниците на обществената мекушавост по въпросите на имиграцията. Занимава ни и раждаемостта в най-ниските и бедни социални групи. Защото децата на социално обременени родители, независимо дали става дума за слабоумни по рождение деца, за развили наркозависимост в по-късна възраст, или за генетично предразположени към социално неприемливо поведение, създават голяма част от проблемите, с които ежедневно се борим в тази страна, а това ни струва милиарди — заяви той и пресече опита на журналиста да се намеси. — Само се замислете колко ще спестим, ако на криминално проявените се забрани да зачеват деца. Средствата, предвидени за социални грижи, ще останат непокътнати. Затворите ще се изпразнят. Защо да харчим такива безумни суми за безработни имигранти? Та те само източват хазната и изтеглят семействата си в Дания, където задръстват училищата ни с деца, които нито знаят датски, нито познават културата на нашата страна. Само си представете колко неща ще се променят, ако многодетни семейства на държавна издръжка, оставили потомството си на пълен произвол, изведнъж изгубят правото да създават деца, които не са в състояние да обезпечат финансово. Защото въпросът опира до…

Нете се отпусна тежко върху стола и се загледа над короните на кестените.

Стомахът й се обърна. Кой беше този самозванец, дръзнал да отсъжда кой да живее и кой — не?

Курт Ве, разбира се.

Доповръща й се.

 

 

Нете стоеше пред баща си. Толкова мрачен не го беше виждала. Мрачен и омерзен.

— Все те защитавах в училище. Осъзнаваш ли това, Нете?

Тя кимна. Вече не помнеше колко пъти ги бяха привиквали в тъмната приемна. Баща й негодуваше против заплахите на директора и учителката, но впоследствие омекваше и изслушваше обвиненията. Накрая обещаваше от името на дъщеря си тя да се поправи. Той ще я научи да се бои от Господ и да внимава какво говори. Ще я вразуми, та да преосмисли непристойното си поведение.

Ала Нете не разбираше защо тя да се въздържа, щом баща й псува, и защо е толкова неприлично да се говори за мъжки и женски индивиди, щом във фермата това се приема за нормално.

— Оплакаха се, че си глупава, говориш мръсотии и развращаваш всички около теб. Веднъж вече те изгониха от училище и ти наех частна учителка, макар да е ужасно скъпо. Поне да се беше научила да четеш, но ти и това не направи. Хората навсякъде ме гледат осъдително. Аз съм бащата на онова момиче, дето посрамва целия град. Свещеникът, учителката, всички странят от теб, а следователно и от мен. Не си приела конфирмация, а отгоре на това си и бременна и твърдиш, че си заченала от братовчед си.

— Така е. Той е бащата.

— Не, не е! Таге отрича да е имал нещо с теб. Кой беше?

— Таге беше.

— На колене на пода!

— Ама…

— Казах на колене!

Тя се подчини. Баща й се отдалечи с тежки стъпки и посегна към торбичката на масата.

— Ето — той изсипа купчина ориз пред нея на пода. — Яж!

Отстрани остави кана с вода.

— И пий!

Нете се огледа. Очите й се плъзнаха по снимката на майка й — усмихната и слабичка в сватбената си рокля — по остъклената витрина с чинии, по стенния часовник, спрял отдавна. Нищо в тази стая не й носеше утеха; нищо не й подсказваше как да намери изход.

— Казвай с кого си се чукала, Нете, или яж.

— С Таге. Само с него.

— Ще те науча аз тебе — изръмжа баща й и с разтреперани ръце натъпка шепа ориз в устата й.

Зърната дращеха гърлото й, макар да пи много вода. При следващото преглъщане болката стана още по-силна. Тези дребни, остри, ръбести зърна, натрупани върху пода.

Баща й зарови лице в шепите си, зарида и започна да я моли да му каже от кого е детето. Нете скочи поривисто, каната с вода се строши, тя взе разстоянието до вратата на четири скока и хукна. Навън се почувства сигурна, пъргава, лека и в свои води.

Чу виковете на баща си и далечните му крачки, но я спряха не те, а болката в стомаха, когато оризът започна да предизвиква отделяне на стомашна киселина. Стомахът й се изду, тя отметна назад глава и се задъха.

— Беше Тагеееее — изкрещя тя над тръстиката и реката.

Свлече се на колене и притисна юмруци към корема си. Това облекчи болката, но стомахът продължи да се издува. Тя започна да се дави и бръкна в гърлото си, но нищо не й помогна.

— Беше Таге, мамо, кажи на татко! — плачеше тя с очи към небето.

Отзова се обаче не майка й, а група от четири момчета с рибарски въдици.

— Ама това е Нете Курвата! — възкликна едното.

— Нете Курвата, Нете Курвата! — запригласяха и другите.

Тя затвори очи. Организмът й я предаваше. Болеше я и стомахът, и коремът. Изпитваше болка на неподозирани места. Едното й око пулсираше, пулсираше целият й череп. За пръв път усети миризмата на потта си. Всяка фибра от тялото й се мъчеше да прогони спазмите и да възстанови неговата цялост.

Ала тя не можеше да вика, колкото и да й се искаше. Не можеше и да отговори, когато момчетата я попитаха ще си вдигне ли полата.

Долови обаче стаената в гласовете им надежда. Те разкриха истинската си същност — малки, глупави, невежи хлапета, които винаги са правели само каквото им нареди татко. Мълчанието й не само ги ядоса, а и ги смути, а няма по-опасно състояние, в което да тласнеш момчета като тях.

— Тя е мръсница — извика едното. — Да я измием в реката!

И сграбчиха краката, раменете и кръста й и я хвърлиха навътре във водата.

Чуха глухия удар, когато тя падна по корем върху един камък, и видяха как размахва ръце, докато кръвта между краката й обагря водата в червено.

Ала не сториха нищо. Впрочем зависи от гледната точка, защото офейкаха.

Нете се разкрещя в студената вода.

Това помогна, защото баща й чу, ориентира се по звука, извади я и я отнесе у дома. Силните му ръце изведнъж станаха нежни. Той видя кръвотечението и разбра колко безпомощна е Нете.

Положи я в леглото, постави студени компреси върху долната част на корема й и я помоли за прошка, задето бе избухнал така. Тя мълчеше. Болките в главата, матката и стомаха не й позволяваха да говори.

Не повтори кой е бащата на детето й, защото то вече не съществуваше. Веднъж майката на Нете бе пометнала, момичето познаваше симптомите и не се съмняваше, че й се случва същото.

Вечерта челото й пламна и баща й извика доктор Ве. След час лекарят дойде със сина си Курт. Не изглеждаше изненадан от състоянието й. Само установи, че по невнимание е паднала в реката. Чул от свои познати, а и по всичко личало, че е станало точно така. За жалост, момичето е получило кръвоизлив. Попита баща й дали не е бременна. Дори не си направи труда да провери сам.

Нете погледна лицето на баща си, когато той поклати глава, скован от срам и смущение.

— Би било незаконно — смотолеви той. — Не, не беше бременна. Няма нужда да викаме полиция. Злополуки стават непрекъснато.

— Ще се оправиш — увери я синът на доктора.

Твърде дълго гали ръката й и незабелязано плъзна пръсти по гърдите й.

Още тогава — при първата си среща с Курт Ве — Нете изпита остра антипатия.

След като лекарят и синът му си тръгнаха, баща й дълго я гледа, после се взе в ръце и реши да съсипе и нейния, и своя живот.

— Не мога да се грижа повече за теб, Нете. Ще ти намерим друго семейство. Утре ще говоря със социалната служба.

 

 

Интервюто по радиото приключи. Тя дълго седя със смръщени вежди на стола в дневната. Дори „Фюнска пролет“ на датския композитор Карл Нилсен и „Прелюдиите“ на Бах не успяха да й донесат спокойствие.

Бяха предоставили ефира на един изверг. Водещият се бе опитал да го прекъсне с уместни въпроси, ала подлецът използва цялото отпуснато му време и го направи много умело и противно.

Не само че продължаваше да отстоява едновремешните си принципи, а и ги проповядваше с плам, който хвърляше Нете в ужас. Курт Ве обясни на всеослушание какви цели преследва с дейността си и с работата на сдружението си. Идеите му принадлежаха на друго време. Време, когато хората отдаваха нацистки поздрави и убиваха заради безумната си вяра, че някои са по-добри от други и това им дава правото да разпределят човечеството в две: достойни и недостойни.

На всяка цена трябваше да накара това чудовище да захапе стръвта. Каквото и да й струва.

Намери номера му и три пъти сгреши цифрите, защото цялото й тяло трепереше.

Даваше заето. Чак на четвъртото позвъняване линията се освободи. Явно радиоинтервюто беше провокирало бурни реакции у аудиторията. Нете се надяваше обаждащите се да са върли противници на Ве и идеите му.

Ала гласът му, когато вдигна, опроверга очакванията й.

— Курт Ве, „Праволинейност“ — изрече той без никакво притеснение и срам.

Тя се представи, а той гневно я попита как си позволява да му губи времето не само с писма, а и с телефонни обаждания.

Навярно се канеше да затръшне слушалката. Нете обаче мобилизира всичките си сили и съобщи с напълно спокоен глас:

— Откриха ми неизлечима болест и исках само да ви уверя, че отдавна съм загърбила лошите чувства помежду ни. Изпратих ви писмо с предложение да отпусна щедро дарение на вас и управляваните от вас фондации. Не знам дали сте прочели писмото ми, но ви съветвам да го сторите и да вземете отношение, защото времето ми изтича.

Окачи леко слушалката върху вилката и се загледа в бутилката с отровата, докато усещаше как мигрената стяга главата й в обръч.

Оставаха само пет дни.