Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (12) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Десета глава

Ноември 2010-а

До уреченото време за срещата оставаха три часа и половина. За толкова Карл трябваше да си поспретне косата и да се изтупа в изгладена риза, та с вида си да събуди у Мона желанието да прекара гореща нощ в обятията му.

Той паркира служебния автомобил пред последната от редицата еднотипни къщи в Алерьо и огледа унило посивялото си лице в огледалото за обратно виждане. Трудно можеше да си представи по-непосилна задача.

„Дано два часа в хоризонтално положение помогнат“ — помисли си той в секундата, преди да забележи задаващия се от сградата Терие Плоу.

— Ти пък какво правиш тук? — възкликна Карл, докато слизаше от колата.

— Дойдох във връзка с убийствата с монтажен пистолет. Държах да чуя версията на Харди.

— Чувал си я поне пет пъти.

— Да, но се надявах новите разкрития да го подсетят за още нещо. Личеше, че хрътката Плоу е надушила следа. Терие спадаше към най-прилежните следователи в Управлението. Кой, освен него би се навил да измине трийсет и пет километра с надеждата да добави няколко нищо и никакви съчки към огъня, наречен съмнение?

— Той сети ли се нещо?

— Може би.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „може би“?

— Питай него. — Терие отдаде чест за довиждане.

 

 

Мортен Холен го емна още в антрето. Присъствието на такъв напорист наемател превръщаше личното му пространство у дома в утопия.

Мортен си погледна часовника.

— Добре че се прибираш толкова рано, Карл. Слава богу! Тук станаха куп неща. Имам чувството, че започвам да ги забравям.

Мортен се задъхваше и изстрелваше кратки изречения на откоси: последното, от което имаше нужда Карл в момента.

— Успокой малко топката — промърмори Карл, но това не озапти бясно галопиращите гласни струни на сто и двайсет килограмовата грамада от тлъсти телеса.

— Говорих цял час по телефона с Вига. Откачена работа. Обади й се веднага.

Главата на Карл клюмна още по-ниско. И да беше здрав, тази новина щеше да го разболее. Защо, за бога, съпругата му, с която от години живееха разделени, продължаваше да упражнява такова гибелно влияние върху имунната му система?

— Какво каза тя? — попита изнурено той.

Мортен вдигна бледите си ръце отбранително пред гърдите си и ги размаха кокетно: не се бъркам, сам ще разбереш.

Боже!

— Какво друго се е случило, освен посещението на Терие Плоу? — насили се да попита той. По-добре да не отлага въпросите, та да се свърши час по-скоро, че току-виж се свършил Карл.

— Да. Йеспер се обади от курса. Откраднали му портфейла.

Карл поклати глава. И на доведен син не случи! Изкара близо три години в гимназията в Алерьо и накрая го скъсаха точно на двата последни изпита. Беше нанизал ниски оценки по всички предмети. Сега посещаваше за втора година курсовете за подготовка за висше образование в Гентофте, местеше се ту в дома на Карл в Алерьо, ту в къщата на Вига в Ислеу — в зависимост от желанието си кому да натрие носа; през два дни сменяше гаджетата си; вдигаше купони, врява, скандали. Това обаче не подлежеше на промяна.

— Колко пари е имало в портфейла му? — попита Карл.

Мортен започна да мига. Чак толкова много ли?

— Да се оправя — отсече Карл и влезе в дневната. — Здравей, Харди — тихо поздрави той.

Навярно най-лошото беше, че тялото върху болничното легло изобщо не помръдваше при влизането на Карл в стаята. Да можеше поне някакво шавване под чаршафа да го приветства или да се протегне ръка, която да стисне неговата.

Верен на навика си, Карл погали парализирания си приятел по челото. Посрещнаха го две сини очи, бленуващи за гледка, различна от околната.

— Новини гледаш, а? — Карл кимна към телевизора в ъгъла.

Устните на Харди увиснаха. Как иначе да изрази отегчението си?

— Терие Плоу се отби. Току-що си тръгна — съобщи той.

— Срещнах го на паркинга. Ако съм разбрал правилно, намекна, че си внесъл нови аспекти в случая.

Карл се поотдръпна, защото усети гъделичкане в носа, но кихавицата замря от само себе си.

— Ще гледам да не се приближавам, Харди. Май се разболявам. В Управлението почти не остана здрав човек.

Харди се опита да се усмихне. За него думата „болен“ отдавна бе изгубила значението, което често й придаваме, споменавайки по-скоро дребни, краткотрайни неразположения.

— Плоу ми каза за открития днес труп.

— Беше в окаяно състояние. Разчленен и натъпкан в малки торби за смет. Найлонът е забавил разлагането, но въпреки това процесът е в доста напреднала фаза.

— Според Плоу се натъкнали на торбичка, в която явно се е създал вакуум. Навярно вътре е имало горещ въздух, който впоследствие се е охладил рязко. Така или иначе, тленните останки във въпросната торбичка са съхранени в много по-задоволително състояние.

— Аха. Значи ще успеят да вземат ДНК проба. Май се приближаваме към разрешаването на случая, Харди. Ще се отрази добре и на двамата ни.

— Посъветвах Плоу да проверят дали убитият е от не датски етнически произход. — Харди гледаше Карл право в очите.

Той наклони глава и усети как носът му потича.

— Защо?

— Защото онази вечер, когато се прибра у нас целия окървавен, Анкер спомена, че се сбил с някакъв проклет чужденец. Виждал съм дрехи след меле, но тези на Харди бяха целите просмукани с кръв!

— И какво общо има този инцидент с престрелката на Амар?

— И аз това се питам. Нещо обаче ми подсказва, че Анкер се е набъркал в лайната, разбираш ли? Нали ти споменах?

— Утре ще поговорим повече, Харди. Сега искам да полегна за час-два, та дано преборя този вирус. Довечера ще ходя у Мона на празнична гъска и изненади.

— Приятно ти прекарване! — промърмори горчиво Харди.

Карл се просна в кревата и му хрумна да изпробва лечебната тактика на баща си. Той продължаваше да я прилага, когато се разболее. „Лягаш в леглото и окачваш шапка в края на таблата в долната част — гласеше изпитаната рецепта. — После посягаш към бутилката алкохол, която задължително трябва да държиш на нощното си шкафче, и пиеш, докато шапките станат две. Гаранция, че на следващия ден ще си пушка. Или просто няма да ти пука болен ли си, или не.“

Този цяр действаше безотказно, но как да го приложи, при положение че след два часа му предстои да шофира, а и не иска да вони на алкохол? Карл се съмняваше Мона да възнагради отчаяния му опит да се излекува със спиртна терапия.

Въздъхна няколко пъти, обхванат от самосъжаление. Все пак посегна към бутилката уиски „Тъламор“ и отпи два-три пъти. Няколко глътки няма да навредят.

Набра Вига по мобилния, вдиша дълбоко и зачака с притаен дъх. Обикновено му действаше успокояващо.

— О, колко хубаво, че се обаждаш! — изчурулика Вига.

Значи определено се задаваха неприятности.

— Изплюй камъчето, Вига. Прекалено съм скапан и болен да ми увърташ.

— Болен ли си! Тогава да го отложим за по-нататък.

Защо се преструваше, като знаеше отлично, че Карл няма да се съгласи?

— За пари ли искаш да говорим?

— Карл! — гласът й преливаше от възторг. Затова Карл поднесе бутилката към устните си. — Гуркамал ми предложи!

В същата секунда Карл разбра, че попаднало в носа, уискито щипе ужасно. Изкашля се няколко пъти, избърса потеклия секрет и се опита да не обръща внимание на очите си, плувнали обилно в сълзи.

— На това му викат двубрачие, Вига. Омъжена си за мен, забрави ли?

Тя се засмя. Карл се надигна в леглото и остави бутилката върху нощното шкафче.

— Я ми кажи, развод ли ще ми искаш? И какво очакваш? Да се заливам в сърдечен смях, докато ми съобщаваш, че светът ми се срива? Нямам пари да се развеждам с теб, Вига. При делбата на имуществото ще се наложи да продам къщата. Къщата, където живеят синът ти, наемател и парализираният ми приятел! Не можеш да искаш такова нещо от мен. Какво ви пречи с Куркумал просто да живеете заедно, защо ви е да се жените на всяка цена?

— Нашата Ананд Карадж ще се състои в Патиала, където живее семейството му, не е ли фантастично?

— Чакай, чакай малко, Вига. Не чуваш ли какво ти казвам? Как очакваш да си позволя да се разведа в момента? Нали се бяхме разбрали да оставим нещата така? И не ми говори на чужди езици. Нищо не разбирам.

— Сватбеният ритуал Ананд Карадж се извършва, като младоженците се навеждат над книгата Гуру Грантх Сахиб, за да засвидетелстват пред всички желанието си да се бракосъчетаят.

Погледът на Карл обходи стената на спалнята със светкавична бързина. Там още висяха ковьорчета от времето, когато Вига се беше запалила по индуизма и мистериите на остров Бали. Изобщо остана ли религия, с която бившата съпруга на Карл да не бе влизала в горещ флирт?

— Нищичко не схващам, Вига. Наистина ли искаш да олекна, с триста-четиристотин бона, за да се омъжиш за мъж с двуметров тюрбан и да заживееш в пълно подчинение?

Тя се разкикоти като ученичка, успяла да си издейства родителско разрешение да си пробие ушите.

Ако Вига продължаваше да се лигави така, щеше да го докара до припадък. Посегна към носната кърпичка и се изсекна. За негова изненада от носа му не излезе нищо.

— Явно си в пълно неведение за учението на гуру Нанак. Сикхизмът проповядва равнопоставеност, медитация и почтеност. Човек трябва да раздава пари на бедните и да издига труда в култ. Последователите на нито една религия не водят толкова чист живот, колкото сикхите.

— Щом са толкова щедри, защо Куркумал не ми пусне малко аванта? Двеста хиляди и сме квит?

Отново смях. Несекващ смях.

— Споко, Карл. Преди да ми изплатиш моя дял, ще вземеш заем от Гуркамал. Изобщо не се тревожи: ще ти иска незначителна лихва. Помолих брокер на недвижими имоти да оцени къщата. Сгради в Рьонехолт парк, подобни на нашата, в момента вървят по един милион и деветстотин хиляди. На банката дължим шестстотин хиляди. От оставащите милион и триста хиляди ще ми платиш половината и ще си запазиш жилището!

Половината! Шестстотин и петдесет хиляди крони!

Карл се облегна назад и хлопна телефона.

Преживяният шок сякаш прогони вируса от организма му. Затова пък трийсет и два оловни топуза затиснаха гръдния му кош.

 

 

Усети аромата й още преди тя да отвори вратата.

— Заповядай — покани го Мона и ласкаво го дръпна за ръката.

Щастието трая още три секунди. После тя свърна рязко към трапезарията и му представи момиче в тясна, ултракъса черна рокля. В момента девойката се бе навела да запали свещите на масата.

— Това е Саманта, по-малката ми дъщеря. Нямаше търпение да се запознае с теб.

Погледът, с който го посрещна своеобразният клонинг на Мона, но в двайсет години по-млада версия, не изразяваше вмененото от майката нетърпение. Дъщерята огледа оплешивяващите му слепоочия, несъвършената му фигура и вратовръзката, чийто възел изведнъж му се стори ужасно стегнат. Гледката очевидно не я впечатли.

— Здравей, Карл — поздрави тя, без да крие неодобрението си от решението на майка й да бръкне точно в чекмеджето с етикет „смотаняци“, където екземпляри — колкото щеш.

— Здравей, Саманта — Карл се опита да се усмихне въодушевено.

Как ли го е описала Мона, щом от лицето на дъщеря й струи такова неприкрито разочарование?

Положението се влоши. В стаята нахълта момченце и заби пластмасовия си меч в коляното на Карл.

— Аз съм опасен разбойник! — извика русият къдрокоско на име Лудвиг.

Болката в крака съвсем заглуши грипните симптоми. Още една неприятна изненада, и Карл щеше да е напълно здрав.

По време на предястието Карл се усмихваше, присвил добродушно очи, както се бе научил от филмите с Ричард Гиър, но след като поднесоха гъската, очите на Лудвиг станаха като палачинки.

— Сополите ти капят в соса. — Той посочи носа на Карл и предизвика няколко бурни спазъма в диафрагмата на майка си.

После малкият започна да бъбри колко грозен бил белегът на госта и отказа да повярва, че Карл има пистолет. Тук вече Карл изчерпи арсенала си от словесни оръжия.

„Моля те — вдигна набожно очи той. — Ако не ми помогнеш, след десет секунди едно момченце здравата ще си изпати.“

От конфузната ситуация го спаси не тактичността на красивата баба, нито възпитателният подход на майката, а бръмчене в задния му джоб, което му вдъхна надежда, че някой го търси по работа.

— Извинете — вдигна ръка към двете жени и прие разговора. — Слушам, Асад.

В момента Карл беше готов да каже каквото и да е, дори да говори пълни глупости, само и само да се сдобие с удобен претекст да си тръгне. Искаше час по-скоро да се махне оттук.

— Извинявай, че пак те притеснявам, Карл. Знаеш ли колко души обявяват за изчезнали всяка година в Дания?

Шифрованата встъпителна реплика предполагаше и шифрован отговор. Идеално.

— Около хиляда и петстотин. Къде си в момента? — Въпросът създаваше впечатление за неотложност.

— С Росе сме още на работа. И каква част от тези хиляда и петстотин остават в неизвестност след края на годината според теб?

— Различно. Приблизително десетина.

Карл стана от масата, придавайки си много притеснен вид.

— Да няма нови разкрития по случая? — попита той. Право в десетката.

— Не знам — отвърна Асад. — Ти ми кажи. В седмицата, през която собственичката на публичен дом Рита Нилсен е обявена в неизвестност, изчезват още двама души, а през следващата седмица — четвърти човек. Нито един от тях не е намерен. Не ти ли се струва подозрително? Четирима души за няколко дни, Карл, какво ще кажеш? Обикновено толкова изчезват за половин година.

— Божичко, идвам веднага!

Превъзходна заключителна реплика, пък нека Асад да се чуди. Кога за последно Карл реагира толкова емоционално на служебно обаждане?

— Извинете ме — обърна се Карл към домакините. — Сигурно сте забелязали, че днес съм малко отнесен. От една страна, съм пипнал тежък грип. Дано не съм заразил никого. — Подсмръкна, за да демонстрира неразположението си, но носът му се оказа пресъхнал. — От друга, в момента разследваме четири случая на изчезнали лица и зверско убийство на остров Амар. Много съжалявам, но се налага да тръгвам. Ситуацията е критична.

Прикова поглед в Мона. Тя придоби дълбоко угрижен вид. Нищо общо със самоуверената терапевтка в кабинетното кресло.

— Да не става въпрос за онзи случай, при който и ти пострада? — попита тя и пропусна покрай ушите си комплиментите му за вечерята и гостоприемството. — Имай едно наум, Карл. Не си ли даваш сметка колко сериозна травма ти е нанесъл онзи инцидент?

— Да, викат ме във връзка със същия случай. Не се притеснявай. Няма да се забърквам в нищо опасно. Добре съм.

Мона смръщи вежди. Катастрофална вечер. Карл дръпна с две крачки назад след неуспешния си дебют в семейството. Дъщерята го мразеше, а той мразеше внучето. Не успя да похапне от гъската, а сополите му покапаха в соса. А сега Мона повдигна въпроса за проклетите убийства с монтажен пистолет. Значи съвсем скоро пак ще насъска онзи самозванец Крис по петите му.

— Нищо ми няма — увери я отново той, прицели се в хлапето с въображаем пистолет и натисна спусъка с усмивка.

Следващия път ще подпита Мона какво точно разбира под „изненади“.