Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (7) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Пета глава

Ноември 2010-а

Погледът на Карл шареше между папката със следствени материали върху бюрото и плазмата на стената. Не го изкушаваше нито едното, нито другото. По новините даваха как външната министърка се разхожда на високи токчета и се опитва да си придава компетентен вид, докато журналистите кимат раболепно и се привеждат под мълниеносните й очи. А папката пред него съдържаше сведения за удавянето на чичо му през 1978 година.

Все едно да избираш между чума и холера.

Карл се почеса зад ухото и затвори очи. Какъв отвратителен ден! С нищо не оправда очакванията му за благотворно бездеен и лежерен делник.

Новопостъпилите случаи бяха достатъчни да заемат рафт, дълъг цял метър, а два вече бяха обсебили мислите на Росе. Занимаваше я предимно изчезналата в Копенхаген собственичка на публичен дом Рита Нилсен. Самият ентусиазъм на Росе стигаше мрачни предчувствия да налегнат Карл. Не стига това, ами Асад, чието килерче се намираше само на няколко крачки от Карловия кабинет, се секнеше на всеки седем секунди и от бърлогата му бактериите прииждаха на пълчища. Въпреки тежкия грип преди по-малко от половин час Асад притисна до стената изпечен бандит с толкова безкомпромисни заплахи, че онзи хукна да се спасява презглава с изписан по лицето му ужас. Как Асад успя да му вдъхне такъв панически страх? Дори Анкер, покойният партньор на Карл — майчице, никак не си поплюваше с престъпниците този Анкер! — в сравнение с Асад изглеждаше божа кравичка.

И проклетият случай с чичо му… Защо братовчед му Рони се беше раздрънкал в тайландски бар, че смъртта на баща му не била злополука, докато Карл никога не бе изпитвал съмнения по този въпрос? Защо Рони дори се бе представил като убиеца на баща си — нещо невъзможно с оглед на обстоятелствата? По време на инцидента двамата братовчеди зяпаха четири копенхагенски цици до шосето. Беше изключено да е бил Рони. А според онзи скапаняк Бак Рони дори посочил Карл за свой съучастник.

Карл тръсна глава. Изключи телевизора, за да разкара празноглавата, самодоволна, избухлива първа дипломатка и грабна телефонната слушалка.

Позвъни на четири адреса — без успех. След справка в регистъра на населението набра други два телефона. Отново никакъв резултат. Рони беше ненадминат в умението да потъва в непресъхващите клоаки на обществото.

Карл реши да помоли Лис да издири къде на майната си се е пръждосал този нехранимайко.

Набра номера на администрацията. След половин минута сигнал за свободно Карл стана. Тази ситуация започна здравата да му лази по нервите. Защо секретарките не отговаряха?

Докато се качваше към третия етаж, се размина с неколцина колеги със зачервени носове и умърлушени физиономии. Изумително с каква скорост поваляше жертвите си този грип. Закри уста с ръка. „Далече, проклета напаст“ — ругаеше наум той, докато кимаше резервирано на кихащи и кашлящи колеги с възпалени очи и толкова изтерзан вид, все едно наближава краят на света.

На третия етаж го посрещна гробна тишина. Сякаш всички убийци, закопчани от служителите на отдела, след съвместен заговор бяха извършили атака с бактериологично оръжие. Дали отделът не бе застигнат именно от прокобата на името си: „Убийства“? Ами ако наистина целокупният персонал се бе гътнал? Това обясняваше царящото мъртвило.

Така или иначе, зад гишето не откри нито сексапилната Лис със съблазнителните движения на фламинго, нито госпожа Сьоренсен. На това му се вика прецедент! Намусената сопа напускаше работното си място само за да отиде до тоалетната.

— Къде, за бога, са се дянали всички? — провикна се Карл и телбод машинките издрънчаха от мощния му тембър.

— Какво си се разкрещял, Карл! — изгъгна глас зад отворена врата в средата на коридора.

Карл провря глава в кабинета, където цареше небивал хаос. В сравнение с тукашните хартиени купчини и протрити мебели, разхвърляната стая на Карл в подземието приличаше на луксозна каюта в круизен кораб.

Карл кимна на главата, подаваща се иззад накамарените бумаги, и изстреля светкавично въпроса си, преди Терие Плоу да вдигне към него смъртнобледото си лице.

— Къде ги е хванала липсата всички? Да не се е разразила грипна епидемия?

Терие кихна мощно пет пъти, изкашля се пак толкова и ноздрите му рукнаха — повече от красноречив отговор.

— Добре! — натъртено каза Карл и се отдръпна.

— Ларс Бьорн е в стаята за инструктаж заедно с единия екип, а Маркус е на терен — изгъгна той. — Така и така си дошъл, Карл, да те осведомя: имаме нова следа по случая с монтажния пистолет. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Сериозно?

Възпаленият нос на Терие се разми пред очите на Карл.

От злощастния инцидент в порутената казарма на остров Амар, когато срещу него, Анкер и Харди откриха огън, изтече много вода. Нямаше ли най-сетне да престанат да му го припомнят?

— Днес сутринта събориха постройката, където намерихте Геор Месен със забит в черепа пирон — съобщи делово Плоу.

— Крайно време беше. — Карл пъхна изпотените си ръце в джобовете на панталона.

— Докарали са булдозери и са разровили най-горния почвен слой.

— И какво са открили? — попита Карл. Едва зачекнаха темата, а той вече не издържаше. Проклет случай.

— Дървен сандък, сглобен с монтажен пистолет „Паслод“, а вътре — чувал с трупни части в различна степен на разлагане. Станало е преди час. Веднага са алармирали полицията. Маркус и лаборантите вече са на мястото.

По дяволите! Двамата с Харди нямаше скоро да се отърват от тази история.

— Убийствата на Геор Месен и на двамата от Сорьо, умъртвени с монтажен пистолет, без съмнение са свързани с трупа в сандъка — каза Терие Плоу, докато бършеше сълзящите си очи с носна кърпа, която би трябвало да се изгори под надзора на санитарните служби.

— И на какво основание изказваш това предположение?

— В черепа на трупа е открит сравнително дълъг пирон.

Карл кимна. Почеркът съвпадаше с по-раншните убийства. Колегите му бяха направили съвсем логично заключение.

— Ще те помоля след половин час да ме придружиш до мястото на находката.

— Необходимо ли е? За какво съм ти? Отдавна не работя по случая.

В отговор Терие Плоу придоби изражение, все едно Карл беше заявил, че оттук насетне ще се облича само в розови пуловери от камилска вълна и ще поема единствено случаи, свързани с трикраки далматинци.

— Маркус е на друго мнение — деликатно се изрази Терие.

Разследването безспорно засягаше и Карл. Големият белег на слепоочието му ежедневно му напомняше за стрелбата. Своеобразен аналог на Каиновия знак от Библията, този срамен печат свидетелстваше за проявеното от Карл малодушие и бездействие в един от най-съдбовните мигове в живота му.

Карл плъзна поглед по стените в кабинета на Плоу. Снимките, които го гледаха обвинително, бяха достатъчни да запълнят кашон със средна големина.

— Ще дойда — склони Карл. — Но с моята кола — додаде той една октава по-ниско от нормалния си тембър.

За нищо на света не искаше да се качи в автомобила на Плоу — същински инкубатор на бацили. По-добре да върви пеш.

— Ама ти тук ли си? — чу се гласът на госпожа Сьоренсен иззад бюрото, докато Карл минаваше оттам с глава, натежала от кошмарните картини на злощастния ден, когато Анкер изгуби живота си, а Харди — способността да се движи.

Гласът на Сьоренсен звучеше почти нежно и приветливо, а това вещаеше неприятности. Карл се обърна бавно с наточени гласни струни, готов за контраатака.

Тя стоеше едва на няколко крачки от него, но изглеждаше силно променена — Карл по-лесно би разпознал съученик от началното училище от сто метра разстояние, отколкото да възприеме, че този нов имидж е неин.

Сьоренсен не бе променила стила си на обличане. Все още приличаше на жена, пазарувала от магазин за дрехи втора употреба със завързани очи. Ала именно тези очи и възсухата, тъмна и подстригана късо коса лъщяха като лачени пантофки за дворцов бал. Ставаше още по-страшно: по бузите й се стелеше лека руменина, изключваща възможността да се припише единствено на отлично кръвообращение. Тя подсказваше, че в тази жена кипи повече страст, отколкото бе допускал.

— Радвам се да те видя — поздрави го тя.

Мили боже! Тук вече навлизаха в сферата на сюрреализма.

— Хмммм — избоботи Карл. Смееше ли да отговори друго? — Случайно да знаеш къде е Лис? Да не е болна като повечето колеги? — попита предпазливо той, готов върху главата му да се излее солидна доза отрова и жлъч.

— Качи се в залата за инструктаж да води протокола. След малко ще слезе в архива. Да я помоля ли да се отбие в кабинета ти?

Карл преглътна. Правилно ли чу? Нима вълчицата Илза му зададе толкова вежлив въпрос?

Стъписан, Карл се усмихна сконфузено и се устреми право към стълбите.

 

 

— Да, шефе — изгъгна Асад. — За какво искаш да говориш с мен?

Карл стисна клепачи.

— За нещо съвсем простичко. Искам да знам какво точно се случи в онази дупка на улица „Ескил“.

— А, нищо особено. Онзи тип най-сетне си отвори ушите.

— Ясно, но как го постигна? С какво или с кого го заплаши? Бандитите от прибалтийските страни не се стряскат от приказки на Андерсен.

— О, от тези приказки понякога ме побиват тръпки. Като се сетя за онази с отровната ябълка…

— „Снежанка“ не е от Андерсен, Асад — въздъхна Карл. — Кого каза, че ще насъскаш по петите му?

Асад се поколеба за миг, пое си дълбоко дъх и погледна Карл право в очите.

— Предупредих го, че ще сканирам шофьорската му книжка и ще я изпратя по факс на мои авери. „Прибирай се при семейството си и веднага се омитайте оттам — така му казах. — Ако моите хора заварят някого или ако още не си напуснал Дания, ще изгорим къщата ти.“

— Какво? Това да не си го споменал преди никого, Асад, чу ли ме добре? — Карл направи пауза, за да подсили ефекта от думите си, но на Асад дори окото му не мигна. — И литовецът се хвана ей така? От къде на къде ще ти повярва? На кого заплаши да изпратиш шофьорската му книжка, та онзи офейка яко дим?

Асад извади от джоба си сгънат лист. „Линас Версловас“ — пишеше най-отгоре. Под името имаше автентична, но доста несполучлива снимка на литовеца, следваха малко лични данни и обширен текст на напълно неразбираем за Карл език.

— Проучих го, преди да отидем да „поговорим“ с него — Асад описа кавички във въздуха. — Данните ми изпратиха мои приятели от Вилнюс. Разполагат със свободен достъп до разни архиви.

Карл се намръщи.

— И си получил сведенията от литовското разузнаване?

Асад кимна и носът му покапа по пода.

— И те ти преведоха текста по телефона, така ли?

От носа на Асад отново се отрониха няколко капки.

— Добре де. Вътре със сигурност не пише нищо хубаво. И си заплашил Версловас, че тайните служби — или както там ги наричат — ще подложат семейството му на репресии? Той имаше ли основания да ти повярва?

Асад сви рамене.

Карл се пресегна над масата и придърпа найлонов джоб.

— Още откакто постъпи при мен, все се каня да прегледам досието ти от Агенцията за чужденците. Ето че най-после си направих труда.

Карл усети как в челото му се впиха две тъмни очи.

— Установих, че информацията в досието ти отговаря изцяло на онова, което си ми споделял за миналото си.

— Знам, Карл.

— Но тя е прекалено оскъдна. Вътре не фигурират данни с какво си се занимавал, преди да пристигнеш в Дания. Не е упоменато на какво основание си получил право за постоянно пребиваване тук и защо са придвижили толкова светкавично молбата ти за убежище. Нито дума за съпругата ти и за децата ти — нито кога и къде са родени, нито какво работят. Освен имената няма нищо друго. Комплектът с данни е удивително непълен — рядкост при хора в твоето положение. Все едно някой е цензурирал информацията.

Асад сви рамене. Очевидно този универсален „отговор“ притежаваше неизчерпаем потенциал да изразява лексикални окраски от най-разнообразен характер.

— А сега твърдиш, че стига да вдигнеш слушалката, връзките ти в литовската агентура са готови мигом да ти снесат поверителни данни за разработвани от тях лица? Знаеш ли какво означава това?

Асад отново сви рамене, но в погледа му се появи известна бдителност.

— Че можеш нещо, което дори шефът на Датските служби за сигурност не е в състояние да направи.

Поредно вдигане на рамене.

— Възможно е, Карл. Но какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? — Карл се изправи и шляпна джоба върху бюрото. — Следното: как, по дяволите, си се уредил с такива контакти? Ето това ме интересува, а в досието ти не го пише.

— Чуй ме, Карл. Виж колко добре си работим заедно. Защо да се ровим из тези неща?

— Защото днес ти прекрачи граница, неприкосновена за обикновеното човешко любопитство.

— Какво?!

— Дявол да го вземе, човече. Защо просто не признаеш, че си работил за сирийските тайни служби, забъркал си големи каши и ако се прибереш, ще ти отсекат главата; сътрудничил си на Датските служби за сигурност или на Датското разузнаване или на някоя подобна агентура и те са се принудили да ти се отплатят, като те назначат да се мотаеш из подземията на Управлението срещу прилична заплата? Защо просто не ми кажеш?

— Ако беше вярно, щях да ти го призная, Карл, но не е. Донякъде отговаря на истината, че съм изпълнявал поръчения за Дания и затова съм тук. Но нямам право да издавам нищо. Някой ден сигурно ще разбереш, Карл.

— И тъй, имаш приятели в Литва. Къде другаде имаш приятели? Може контактите ти да ни послужат и в други ситуации.

— Като се появи подходящ момент, ще ти кажа, Карл. Пита ли искане.

— Иска ли питане — поправи го Карл, отпусна напрегнатите си рамене и се опита да се усмихне на болния си помощник. — Но занапред ти забранявам да предприемаш самосиндикално каквото и да било.

— Самосин… Как го каза?

— Означава да се допитваш винаги до мен, Асад, разбра ли?

Асад издаде напред долната си устна и кимна.

— Още нещо. Какво правиш толкова рано в кабинета? Нещо тайно ли е, нещо, което трябва да остане извън мое знание? И защо не ми позволяваш да те посетя на улица „Конгевай“? Кой беше онзи арабин, с когото те видях да се караш? И защо двамата със Самир Гази от участъка в Рьовре се хващате за гушите при всяка среща?

— Лично е, Карл.

Начинът, по който го изрече Асад, засегна Карл. Асад се дистанцираше. Все едно отхвърли протегната десница. Недвусмислено подчерта, че независимо колко неща ги свързват, Карл няма да получи достъп до близкото му обкръжение. Напуснат ли работното място, Карл няма място в света на Асад. Разковничето се криеше в думата доверие. А Карл не се ползваше с доверието му.

— Кой да предположи, че двама привлекателни мъже си седят тук и си бъбрят сладко-сладко? — раздаде се познат глас от коридора.

На вратата Лис оголи зъбите си в съблазнителна усмивка и им намигна. Едва ли би могла да уцели по-неподходящо време.

Карл забеляза как Асад мигом се отпусна на стола и нахлузи въодушевена физиономия.

— О, съкровище! — Лис се приближи и погали ласкаво бузата на Асад, покрита с набола брада. — И теб ли те сдруса грипът? Очите ти плуват във влага. Как не те е срам да го държиш на работа, Карл? Не виждаш ли колко е отпаднал, горкичкият! — В сините й очи пламтеше остър упрек. — Плоу поръча да ти предам, че ще те чакат на Амар.