Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (35) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и трета глава

Ноември 2010-а

Карл се събуди, защото някой здравата го разтърси.

Ококори очи и видя смъртните очертания на надвесен над него човек. Понечи да се изправи, ала му се зави свят и неочаквано се строполи на пода до леглото. Това му подсказа, че става нещо странно.

От отворения прозорец го лъхна вятър и тогава усети миризмата на газ.

— Събудих Йеспер — извика някой от коридора. — Повръща. Какво да правя?

— Обърни го на една страна. Отвори ли прозореца? — попита мъжът с черната коса, застанал до Карл, и го шляпна няколко пъти по бузите. — Погледни ме. Хубаво ме погледни, Карл. Добре ли си?

Той кимна, без да е сигурен.

— Ще те свалим долу. Тук все още не се е проветрило. Можеш ли да вървиш сам?

Карл се изправи бавно, запъти се с олюляващи се стъпки към коридора, слезе по стълбите, които му приличаха на безкрайна река, и чак след като го сложиха да седне на стол пред отворената врата към градината, предметите наоколо започнаха да придобиват ясни форми и очертания.

Вдигна очи към гаджето на Мортен.

— Какво, по дяволите, става тук? — изломоти Карл. — Ти още ли си у нас? Да не си се нанесъл при Мортен?

— За това трябва да сме благодарни на съдбата — обади се сухо Харди.

Карл се загледа зашеметен към леглото му.

— Какво се е случило?

По стълбите се разнесе тропот и Мортен довлече Йеспер. Хлапакът изглеждаше малко по-зле от онзи път, когато се прибра след четиринайсетдневен непрекъснат купон в Кос.

Новият член на домочадието посочи към кухнята:

— Някой се е вмъкнал в къщата с много лоши намерения.

Карл се изправи с мъка и го последва.

Веднага забеляза голямата газова бутилка на пода — от новите, пластмасовите. Никога не беше купувал такава, защото старите жълти бутилки до грила в градината работеха отлично. Към редуцир вентила на бутилката беше свързан маркуч.

— Откъде се е взела? — попита Карл, все още препалено замаян, за да се сети как се казва младият мъж до него.

— Снощи в дванайсет, когато се отбих да проверя състоянието на Харди, я нямаше.

— Какво му е на Харди?

— Организмът му реагира бурно на вчерашната физиотерапия. Обилно потене, главоболие. Добър знак е, че дразненията предизвикват реакция. Това със сигурност спаси живота ни.

— Не това, а ти, Мика — извика Харди от леглото си.

А, да. Вярно. Мика.

— Обясни — настоя Карл. Полицейският му инстинкт заработи на автопилот.

— От снощи наблюдавам Харди на всеки два часа. Възнамерявам да продължавам в същия дух още ден — два, за да си изградя представа какво се случва с организма му. Преди половин час часовникът ми звънна и усетих отчетлива миризма на газ в мазето. На първия етаж едва не припаднах. Завъртях ръкохватката на вентила, разтворих прозорците и видях някаква тенджера на печката да дими. Надникнах вътре и се оказа, че върху почти сухото дъно има парче загоряла кухненска хартия. Задушливият дим е идвал именно от хартията.

Посочи кухненския прозорец.

— На мига я изхвърлих навън. Ако се бях забавил с няколко секунди, тя щеше да се запали.

 

 

Карл кимна на Ерлинг Холм, негов колега от сектор „Пожаротехнически експертизи“. Реално погледнато, този случай не влизаше в неговия район, но Карл не желаеше да намесва полицията от Хилерьо, а Ерлинг живееше в Люнге, само на пет километра оттук.

— Измислили са го дяволски гадно, Карл. След още двайсет-трийсет секунди хартията е щяла да пламне и да възпламени газта. Доколкото мога да преценя по теглото на бутилката, оттам е изпуснато обилно количество. С толкова голям редуцир вентил и с такъв дебел маркуч, свързан към щуцера, е щяло да отнеме максимум двайсет минути. — Поклати глава. — Затова извършителят не е надул котлона на максимална мощност. Искал е цялата къща да се изпълни с газ, преди всичко да гръмне.

— И не е трудно да се досети човек какво е щяло да последва?

— Специалният отдел „Q“ щеше да си търси друг шеф.

— Силна експлозия?

— Зависи от гледната точка. Така или иначе, достатъчно ефективна да запали веднага всички стаи и градината.

— Но преди това аз, Йеспер и Харди щяхме да умрем от отравяне с газ, нали?

— Едва ли. Пропан-бутанът не е чак толкова отровен. Е, предизвиква главоболие — засмя се Ерлинг.

Странно чувство за хумор имат тези криминалисти.

— Тримата сте щели да изгорите за секунди, а на онези в мазето пътят е щял да бъде отрязан. Най-пъкленото в цялата работа е, че най-вероятно ние, криминалистите, нямаше как да докажем криминалния характер на пожара. Навярно щяхме да локализираме източника до комбинация от газова бутилка и тенджера, но такива инциденти се случват непрекъснато. През този сезон хората често палят грилове и щяхме да го сметнем за резултат от битова небрежност. Честно да ти призная, според мен извършителят щеше да си остане ненаказан.

— Стига бе.

— Някакви предположения кой може да го е сторил, Карл?

— Да. Някой със специален пистолет за взломяване — последната новост на пазара. По ключалката имаше едва забележими драскотини. Иначе акълът ми не стига.

— Подозрения?

— Нормално е да имам.

Карл благодари на Ерлинг и се увери, че всички в къщата са добре. Чак след това обиколи съседите да ги разпита дали са видели нещо. Повечето му отвориха сънливи и начумерени. Кой се радва да го събудят в пет сутринта? Все пак срещна предимно съчувствие, примесено с ужас. Ала никой не успя да му помогне да идентифицира незнайния злосторник.

 

 

След по-малко от час Вига дотърча със стърчаща във всички посоки коса. Придружаваше я Гуркамал с тюрбана си, големите си бели зъби и мамутската си брада.

— Божичко! — стенеше тя. — Случило ли се е нещо с Йеспер?

— Нищо, освен че повърна на дивана и върху леглото на Харди и за пръв път от много време се е обадил да се оплаче на майка си.

— О, Господи, горкичкият!

Изобщо не попита за състоянието на Карл. Вига показа ясно, че на сина й и на бъдещия й екссъпруг се полага коренно различно отношение.

И се зае да окайва наследника си. На вратата се позвъни.

— Ако негодникът, домъкнал газовата бутилка, носи още една, му кажи, че в старата остана още малко газ! — провикна се Харди. — Да се върне следващата седмица!

„Какво, по дяволите, е направил Мика с моя приятел?“ — запита се Карл и отвори.

Пред него стоеше девойка, бледа от недоспиване, с морави кръгове под очите и обица на устната. Да имаше най-много шестнайсет години.

— Добър ден — поздрави тя и посочи над рамото си къщата на съседа Кен. Не си намираше място от неудобство. — Аз съм гаджето на Петер и реших да пренощувам при него, защото живея в Блоустрьо, а замръкнах и изпуснах последния автобус. Преди няколко часа се прибрахме и Кен дойде в мазето да ни каже, че сте се отбили при него да го питате дали не е забелязал нещо странно близо до къща ви. Разправи ни какво се е случило и понеже ние действително видяхме нещо подозрително, Кен помоли да дойда у вас и да ви го разкажа.

Карл повдигна вежди. Съдейки по обстоятелствения монолог на момичето, то беше съвсем бодро.

— Добре. Слушам те.

— До вашата врата видях мъж. Попитах Петер познава ли го, но тогава го вълнуваха други работи и изобщо не погледна — изкикоти се тя.

— Как изглеждаше мъжът? — настъпи Карл. — Успя ли да го огледаш?

— Да, защото стоеше до вратата, където е светло. Май бърникаше нещо по ключалката, но не се обърна и не го видях в лице.

Карл усети как раменете му се поотпуснаха.

— Доста висок и добре сложен, доколкото видях. С тъмни дрехи: палто или зимно яке. Беше нахлузил черна шапка като на Петер. Отдолу се подаваше много светла коса, почти бяла. До него ми се мярна бутилка или нещо подобно.

„Много светла коса“ представляваше единственият отличителен белег, но и той беше достатъчен. Ако предположението на Карл действително излезе вярно, значи помощникът на Курт Ве, който мина с микробус покрай дома на Ньорви в Халскоу, притежава и други таланти, освен да шофира.

— Благодаря — кимна Карл. — Поздравления за проявената наблюдателност. Добре направи, че се отби.

Девойката се усукваше малко стеснително.

— Видя ли дали носи ръкавици?

— Да. — Тя спря да се гъне. — Носеше. От онези с дупките на кокалчетата.

Карл кимна. Значи нямаше смисъл колегите му да проверяват бутилката за отпечатъци. Оставаше въпросът дали ще успеят да установят произхода на специфичния редуцир-вентил. Дълбоко се съмняваше, че ще постигнат напредък, ако се захванат с проследяването му, защото такива вентили не представляваха чак такава рядкост на пазара.

— Ако всичко е наред, потеглям към Управлението — съобщи той в дневната, но Вига го спря.

— Първо подпиши тук. Единият екземпляр е за теб, вторият — за общинската служба, а третият — за мен. — И Вига ги подреди върху кухненската маса.

„Споразумение за подялба на имущество“ — пишеше най-отгоре.

Карл го прегледа набързо. Съдържаше всичко, за което се бяха договорили. Нямаше срещу какво да възрази.

— Чудесно, Вига. Действително си вписала всички точки. И парите, и посещенията при майка ти. Нищо не си пропуснала, признавам. Властите ще останат очаровани от великодушното ти решение да ми отпуснеш осемседмичен годишен отпуск от задълженията ми.

Той се засмя ехидно и сложи подписа си до нейните заврънкулки.

— И молбата за развод. — Тя плъзна към него малко по-официален документ. Карл разписа и него. — Благодаря, мой бивш любовнико — почти изхлипа тя.

Много мило казано, но думата „любовник“ му напомни за Ролф — доста нежелателна асоциация. Все още не бе успял да превъзмогне отчаянието, защото Мона не беше коя да е. Нуждаеше се от повече време.

Карл изсумтя. „Мой бивш любовнико“ — го нарече Вига. Това определение му се струваше твърде мижав прощален салют за толкова бурен и екзотичен брак като техния.

Вига връчи книжата на усмихнатия Гуркамал, а той се поклони и протегна ръка към Карл като по зададен сигнал.

— Благодаря за съпругата — изрече той със странно произношение.

Е, уредиха сделката.

Вига се усмихна.

— След като приключихме документалната част, искам да ти съобщя, че следващата седмица се нанасям в магазина на Гуркамал.

— Там сигурно ще ти е по-топло, отколкото в къщата.

— Снощи я продадох за шестстотин хиляди. Успях да договоря цена, със сто хиляди по-висока от оценката, и смятам да не деля с теб печалбата, която не е упомената в нашето споразумение. Какво ще кажеш?

Карл остана без думи. Явно все пак Куркумал беше научил Вига на търговски трикове, и то с бързина, превъзхождаща скоростта на едногърбата камила — емблематичното за сравненията на Асад животно.

 

 

— Добре че те срещам, Карл — спря го Лаурсен по стълбите. — Ще се качиш ли за малко при мен?

— Бях тръгнал към Маркус Якобсен.

— А аз идвам оттам. Поиска да му занеса храна. В момента провежда делова среща. Иначе как си? — попита той, докато се качваха към последния етаж.

— Бива. Като изключим, че е понеделник, бъдещата ми екссъпруга ми одра кожата, приятелката ми се чука с друг, цялото ми домочадие се обгази с пропан-бутан, къщата ми замалко да гръмне снощи и в службата ме налегнаха неприятности, иначе съм добре. Поне разстройството ми мина.

— Супер. — Лаурсен вървеше три крачки пред него. Изобщо не го слушаше. — Чуй ме — подзе той, когато седнаха в едно от помещенията зад кухнята сред хладилници и всевъзможни зелени продукти. — По случая със снимката, на която с Анкер позирате прегърнати с Пийт Босуел, има развитие. Подложиха я на какви ли не анализи и мога да те успокоя, че според повечето специалисти представлява дигитален монтаж.

— Нали и аз непрекъснато това повтарям. Цялата работа вони на заговор. Навярно е дело на някой, който ми има зъб. Знаеш колко отмъстителни стават бандитите, когато ги настъпиш. Някои лежат на топло с години и кроят ответния си удар. Такива неща се случват. Не познавам въпросния Пийт Босуел, с когото искат да ме изкарат пръв приятел.

Лаурсен кимна.

— Върху снимката изцяло липсват пиксели. Сякаш границите между дребните съставни частици са се размили непълно. За пръв път виждам нещо подобно.

— Какво означава това?

— Че всички евентуално съществували на по-ранен етап преходи между отделните снимки са били заличени. Възможно е да става дума за няколко снимки, залепени една до друга и заснети няколко пъти, например с полароиден фотоапарат, а после полароидната снимка да е била заснета с аналогов фотоапарат с филмова лента и проявена. Възможно е и колажът да е бил размит след сканиране в компютърна програма за фотообработка и после да е бил разпечатан върху фотохартия. Но не може да се определи със сигурност. Няма как да се идентифицира произходът на хартията.

— Всичко това ми звучи на патагонски.

— Днес съществуват много начини за фотообработка. Всъщност са съществували още преди няколко години, когато Пийт Босуел е бил измежду живите.

— В такъв случай всичко е наред, така ли?

— Именно по този въпрос те повиках горе. — Лаурсен подаде на Карл бира, но Карл отказа. — Все още не е съставено окончателно становище, защото не всички колеги от експертно-криминалния смятат снимката за неавтентична. Впрочем, изреденото дотук всъщност не доказва нищо, освен че работата е доста съмнителна. Част от колегите все пак съзират опит да се заличат следите от сливането на няколко снимки.

— И какво означава това? Че все още обмислят дали да ме очернят публично? Да не се опитваш да ме подготвиш за евентуално отстраняване от служба?

— Не. Ще отнеме време — това се опитвам да ти кажа. Но Терие е по-добре запознат с въпроса. — И той посочи към столовата.

— Той вътре ли е?

— Да. Всеки ден идва по едно и също време — стига да не работи на терен. Той е един от най-преданите ми клиенти, така че се дръж прилично.

Карл откри Терие в най-забутания ъгъл.

— На криеница ли ще си играем? — попита Карл, седна и опря лакти до чинията на Плоу, където зеленчуците бяха подредени по извънредно политически коректен начин.

— Добре че дойде, Карл. Напоследък си неоткриваем. Лаурсен обясни ли ти за снимката?

— Да. Явно още не съм оневинен.

— Оневинен? Доколкото ми е известно, изобщо не си бил обвиняван, нали?

— Не и официално.

— Ето как стоят нещата: след няколко седмици разследващите убийствата в автосервиза в Сорьо, холандските колеги, които работят по убийствата в Схидам, и аз ще се съберем и ще разгледаме в съпоставка всички улики, обстоятелства и факти по престъпленията, извършени с монтажен пистолет, чийто брой се увеличи.

— И ще ме призовете като свидетел.

— Не, няма.

— Защото съм под подозрение?

— Отпусни си душата, Карл. Не си под подозрение. Всички сме наясно, че някой иска да те натопи. Когато стигнем до изготвянето на съвместен доклад, бихме искали да дадеш оценката си.

— Аха. Въпреки отпечатъците върху монетите, подозрителните снимки, съмненията на Харди, че Анкер е познавал Босуел, а аз — Геор Месен?

— Да. Убеден съм, че ти ще спечелиш най-много от разнищването на този случай докрай.

Терие Плоу потупа ръката на Карл. Почти трогателен жест.

* * *

— Като един истински, почтен полицай Плоу се опитва с всички сили да внесе яснота в случая и според мен заслужава уважението ни, Карл — заяви началникът на отдел „Убийства“.

В кабинета в ъгъла още смърдеше на Лаурсеновите кулинарни експерименти. Нима госпожа Сьоренсен бе омекнала дотолкова, че да позволи мръсните чинии да престоят повече от пет минути, след като и последният човек е приключил с обяда?

— Да, Плоу е изключително коректен — кимна Карл. — Но случаят вече започва яко да ме изнервя. До гуша ми дойде от тези убийства.

— Чух се с Ерлинг от криминалистиката. Снощи си имал неканени гости.

— Нищо фатално не се е случило.

— И слава богу! Но защо изобщо се е случило?

— Защото някой иска да ми свети маслото. Не ми се вярва саботажът да е дело на някое от момичетата, отсвирени от доведения ми син.

Карл се опита да се усмихне.

— А чие дело е според теб?

— На хората на Курт Ве — основателя на „Праволинейност“.

Маркус Якобсен кимна.

— Той се бои от нас. Точно затова идвам при теб: да помоля за разрешение да подслушваме телефона на Ве и на още двама: Вилфри Льонбер и Луис Петерсон.

— Опасявам се, че не мога да ти дам зелена светлина, Карл.

Карл попита няколко пъти за причината, разсърди се, ядоса се и остана много разочарован, но нищо не помогна. В резултат от реакцията си получи единствено настойчива препоръка да се пази и нареждане да докладва своевременно на Маркус при възникването на необичайни събития.

„Необичайни“ — колко е странно тази дума да прозвучи в кабинет на отдел „Убийства“. Та нали всичко, с което се сблъскват в тяхната професия, е именно необичайно.

Необичайни събития?! Какво ли щеше да каже Маркус, ако разбере, че в сумрачните помещения на специалния отдел „Q“ се намират архивни материали, които Карл и компания са си присвоили по крайно необичаен начин — дори като за служители на криминалната полиция?

 

 

На излизане от кабинета на Маркус двете секретарки, впрочем изпълняващи куп странични задължения, му махнаха дружелюбно. Истински прецедент.

— Здрасти, Карл — поздрави Лис с глас, по-сладък от мед.

Само десета от секундата по-късно госпожа Сьоренсен изчурулика същото — по същия начин, със същите думи, със същия изговор, същата усмивка и прямота.

Коренна промяна.

— Ъъъ… Ката! — обърна се Карл към жената, която допреди броени дни с лекота принуждаваше дори обръгнали на какво ли не следователи — включително Карл — да избират заобиколен път, само и само да не минават покрай нея. — Ще ми обясниш ли в какво се състои курсът по НЛП, който посещаваше? Да не е нещо заразно?

Тя сви кокетно рамене, вероятно за да покаже ентусиазма си от зададения й въпрос, усмихна се на Лис и скъси подозрително разстоянието до Карл.

— НЛП означава невролингвистично програмиране — поясни тайнствено тя, все едно разговаряше с изкусителен арабски шейх. — Трудно е да ти отговоря изчерпателно, но ще ти дам пример.

И тя пак сви рамене: явно нещо изключително вълнуващо очакваше Карл.

Отиде до дамската си чанта и извади парче тебешир. Странен предмет за дамска чанта. Тебеширът не стоеше ли предимно в джобовете на подрастващи момчета? Къде, по дяволите, се изгубиха разликите между двата пола?

Госпожа Сьоренсен се наведе и начерта два кръга на пода. Преди няколко седмици подобно кощунство би било причина да припадне, ако — трябва да се отбележи — го бе сторил някой друг, а не тя. В единия кръг написа знака плюс, в другия — минус.

— Ето, Карл. Имаме един положителен кръг и един отрицателен. Първо заставаш в единия кръг, после в другия, като изказваш едно и също твърдение, но в отрицателния си представяш, че го отправяш към човек, когото не понасяш, а в положителния — на ползващ се с твоите симпатии.

— В това ли се състои идеята на целия курс? И без да го минавам, се досещам каква е целта.

— Да чуем тогава — обади се Лис, скръсти ръце под прекрасния си бюст и се приближи. Кой би устоял на такова изкушение? — Вземи някое съвсем просто изречение. Например: „Подстригала си се, а?“ Първо го кажи приветливо, а после — язвително.

— Нищо не разбрах — излъга Карл и погледна късите коси на секретарките.

Упражнението му се струваше съвсем лесно. Първия път ще си представи, че говори на Лис, втория път — на госпожа Сьоренсен. Така де, нейната прическа не излъчваше същия чар.

— Добре, аз ще демонстрирам как действа положителният кръг, а Ката — отрицателният.

„Да бяхте си разменили ролите, щеше да стане по-интересно“ — помисли си Карл и незабелязано започна да търка тебеширения кръг с крак.

— Подстригала си се, а? — изрече с усмивка Лис. — Така се обръщаш към човек, когото харесваш. Сега ти, Ката.

Госпожа Сьоренсен едва сподави напиращия смях.

— Подстригала си се, а? — процеди злобно тя — точно като в старите времена.

После двете избухнаха в кикот: идилия между две най-добри приятелки.

— Ясно. Разликата действително е поразителна. Но какво общо има това с курса?

Госпожа Сьоренсен се окопити първа.

— Посредством такива упражнения човек се научава, от една страна, да си дава сметка, че дори дребни нюанси променят въздействието на изказванията ти върху околните, а от друга, да забелязва ефекта от собствените си думи и излъчване. Нерядко подобни упражнения ти помагат и да осъзнаеш как твоето настроение се отразява и на самия теб — като своеобразен бонус.

— Може ли да се синтезира така: каквото повикало, такова се обадило?

— Да. Ти например знаеш ли как въздействаш върху хората, Карл? Целта на курса е именно да добиеш яснота.

„Добих я още на седем години“ — помисли си той.

— Понякога се изразяваш доста троснато — продължи госпожа Сьоренсен.

„Благодаря за комплимента. Кой го казва!“ — контрира той наум.

— Признателен съм ви за проявената тактичност — отвърна той на глас, докато се канеше да се оттегли. — Ще поразмисля над начина, по който общувам.

— Първо опитай упражнението, Карл. Избери си единия кръг — настоя Ката и погледна надолу, за да го насочи с кой от двата да започне, но установи, че Карл е изтрил всичко с обувката си, докато двете с Лис демонстрираха ролевата игра.

— Опа! Много, наистина много съжалявам. — И Карл се измъкна от обсега на аурата им. — Приятен ден, дами.

И запазете доброто си настроение.