Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (17) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Петнайсета глава

Ноември 2010-а

Карл се събуди с буза, долепена до стената. В ноздрите му нахлу остра екзотична миризма. От лице с набола брада го гледаха две изпитателни очи.

— Вземи. — Асад му поднесе димяща чаша.

Карл се отдръпна поривисто и усети колко схванат е вратът му; все едно заклещен в менгеме. По дяволите, как гадно вонеше този чай!

Огледа се и си спомни, че снощи доста окъсня и накрая му се стори непосилно да се прибере у дома. Подуши подмишниците си и съжали за стореното.

— Натурален чай от Ар-Рака — дрезгаво обясни Асад.

— Ар-Рака? Звучи ужасно. Да не е нещо като ангина?

— Ар-Рака е прекрасен град покрай река Ефрат — усмихна се Асад.

— Покрай Ефрат ли? Че какъв ще да е този чай? За коя страна става дума?

— За Сирия, разбира се. — Асад сипа няколко лъжички захар в напитката и подаде чашата на Карл.

— Доколкото ми е известно, в Сирия не се отглежда чай.

— Билков чай, Карл. През нощта се скъса да кашляш.

Карл изпъна напред врата си, но от това не му стана по-добре.

— Росе прибра ли се?

— Не. Цяла нощ почти не е излизала от тоалетната. Дойде и нейният ред.

— Снощи не беше болна.

— По-късно я хвана.

— И къде е сега? — попита Карл с надеждата да е на километри от подземието.

— В Кралската библиотека да търси информация за Спройо. Когато не седеше в тоалетната, четеше в интернет. Ето част от материалите — и Асад му подаде няколко листа, захванати с кламер.

— Може ли преди това да се поосвежа?

— Да, разбира се. А докато четеш, ще похапнеш от ей тези. Колкото можеш. Купени са от същия магазин, от който е и чаят. А са тооооооооолкова вкусни!

„За нииииищо на света“ — помисли си Карл, докато оглеждаше пликчето, надписано с арабски букви. Върху опаковката се мъдреше снимка на бисквити, към които дори корабокрушенец не би посегнал.

— Благодаря. — Карл се замъкна към тоалетната, за да се поизкъпе „по тираджийски“.

Ще измисли нещо друго за закуска. Лис обикновено къта разни лакомства в чекмеджетата си.

Колкото и да не му се качваха стълби, мисълта го мотивира.

* * *

— Добре, че се сети да се отбиеш. — Лис оголи кривите си предни зъбчета в съкрушително пленителна усмивка. — Открих братовчед ти Рони, но да ти кажа право, не беше никак лесно. Сменя си жилищата по-бързо, отколкото хората си сменят пижамите.

Пред мисления взор на Карл изникнаха двете избелели тениски за сън, които редуваше. Постара се да прогони смущаващата картина.

— И къде се подвизава в момента? — попита Карл, опитвайки се да бъде по-деликатен, отколкото му диктуваше вътрешният глас.

— Наел е апартамент във „Венльосе“. Това е мобилният му. С предплатен ваучер е.

И това ако не е ирония! Във „Венльосе“, откъдето Карл минаваше с колата всеки божи ден. Добре че светът е малък.

— А къде е буреносният облак? В болнични? — Карл посочи бюрото на госпожа Сьоренсен.

— Не, и тя като мен не се дава толкова лесно. — Лис описа полукръг с ръка към обезлюдените кабинети. — Мъжете се оказаха адски кекави. Ката е на курс по НЛП. Днес е последното занятие.

Ката? Не, абсурд е госпожа Сьоренсен да се казва Ката.

— Ката ли е малкото й име?

Лис кимна.

— Всъщност е Катарина, но предпочита да я наричат Ката.

Карл се завлачи надолу по стълбите.

Тук горе нещата съвсем се бяха объркали.

 

 

— Прегледа ли справките, които разпечатах? — попита Росе още щом зърна Карл. Изглеждаше отпаднала.

— Уви, още не. Защо не се прибереш, Росе?

— По-късно. Преди това трябва да обсъдим нещо.

— Така и предполагах. Каква е тази история с остров Спройо?

— Гите Чарлс и Рита Нилсен са били там по едно и също време.

— Да, и? — попита Карл, все едно не схващаше какво следва от откритието. Всъщност много добре разбираше колко похвална работа е свършила Росе.

— Със сигурност са се познавали. Гите Чарлс е била в персонала, а Рита — една от въдворените.

— Какво имаш предвид под „въдворена“?

— Май не си особено запознат със Спройо, а, Карл?

— Нищо подобно. Това е остров между Зеландия и Фюн. Навремето, преди да построят моста, от фериботите, които превозваха пътници през Големия белт, се виждаше морският фар на върха на затревено възвишение.

— И няколко сгради, нали?

— Точно така. Ако идваш от зеландския бряг, сградите се виждат много ясно. Боядисани бяха в жълто, доколкото си спомням.

Асад се появи в кабинета — старателно сресан и с кървави резки по лицето. Очевидно се нуждаеше от нова самобръсначка.

Росе наклони глава.

— На острова е имало дом за жени. Знаеш ли, Карл?

— Да, разбира се. Държали са ги там заради проявено леконравие.

— Горе-долу. Ще разкажа накратко какво е представлявала институцията, затова слушайте внимателно и двамата.

Росе вдигна показалец като начална учителка — в тази роля явно се чувстваше в свои води.

— Всичко започва през 1923 година с Кристиан Келер — главен лекар в социалните служби. В продължение на доста години ръководел домове за слабоумни, включително дома в Брайнинг. Институциите били обединени под общото име Келеровите заведения. А Келер бил от лекарите, главозамаяни от собствената си непогрешимост — смятал се за последна инстанция да се произнася кои хора са негодни да се „внедрят“ успешно в датското общество. Идеята му за създаването на такъв дом на остров Спройо води началото си от тогавашните евгенични представи за социална хигиена, „долнокачествен генофонд“, раждане на недъгави деца и знам ли още какво.

— Евгеника! — усмихна се Асад. — Съвсем съм наясно по въпроса. Това значи да клъцнат топките на момчета, за да пеят високо. Едно време бъкало от такива в арабските хареми.

— Говориш за евнуси — поправи го Карл и чак тогава забеляза мазната усмивчица на помощника си. Асад само се преструваше на невежа.

— Майтап си правя, Карл. Проверих го през нощта. Думата „евгеника“ идва от гръцки и означава „породист“. Това учение разделя хората според техния произход и среда.

Асад тупна приятелски рамото на Карл. Без съмнение беше по-подробно осведомен по въпроса.

— Да ти кажа ли какво мисля? — Усмивката на Асад изчезна. — Ужасно съм възмутен, че някои се чувстват по-важни от други. Изпитват расово превъзходство, както се казва. И отсичат: ти си ценен, а пък ти за нищо не ставаш.

За пръв път Асад вземаше отношение по такива въпроси.

— Но това е заложено в човека, нали? — продължи той. — Хората обичат да се смятат за по-добри от другите. Всички се стремят към превъзходство.

Карл кимна. Навярно Асад бе изпитал на свой гръб какво е да си обект на дискриминация.

— През онези години лекарите са били некадърни самозванци — продължи Росе. — Потресаващо невежество. При всяка асоциална проява вземали жените на прицел. Особено жени с така нареченото „леконравно поведение“. Обвинявали ги в нисък сексуален морал и ги нарочвали за разпространителки на венерически болести и създателки на увредено поколение. За да се отърват от тях, ги заточвали на Спройо без официална присъда и за неопределено време. Лекарите очевидно се смятали за упълномощени и дори задължени да налагат такива наказания, защото като медицински лица лепвали на тези жени диагнозата „ненормални“.

Росе направи пауза, за да подсили ефекта от следващото изречение:

— Според мен лекарите, които са се втурвали да въдворяват ред при всеки сигнал за жена, опорочаваща моралните устои на гражданството, са били пасмина тесногръди, лицемерни, самовлюбени негодници. Вживявали са се в ролята на Господ.

— Или на дявола — додаде Карл. — Честно да си призная, досега си мислех, че жените на острова са били слабоумни. Дори да е било така, това ни най-малко не оправдава отношението към тях, разбира се — побърза да добави той. — Дори тъкмо обратното.

— Слабоумни — друг път! — процеди жлъчно Росе. — Лекарите ги изкарвали такива с идиотските си, примитивни тестове за интелигентност. От позицията на какви са си позволявали да обявяват за умствено недоразвити жени, които не са получили никакъв стимул през целия си живот? Повечето обитателки на дома имали социални проблеми, но на острова ги третирали като престъпници и малоценни твари. Сред тях, естествено, имало и слабоумни, и интелектуално изостанали, но те били единици. Доколкото ми е известно, досега в Дания не е съществувал закон, който да забранява да си глупав. Иначе повечето от министрите ни щяха да са прибрани в някой дом. Лекарите са извършвали напълно недопустими престъпления. Европейският съд по правата на човека и Амнести Интернешънъл едва ли биха им връчили медал. Хващам се на бас, че и до ден-днешен в нашата страна още се случват такива неща. Само се сетете как връзват хората с колани или ги упояват с всякакви хапчета, докато изгният; или им отказват поданство, защото не можели да отговорят на абсурдно зададени въпроси — Росе избълва последната фраза с нескрито отвращение.

„Или е от недоспиване, или й е дошло“ — предположи Карл и измъкна от джоба си бисквитите, дадени му от Лис.

Предложи на Росе, но тя поклати глава. Нормално: разстройството още не й беше минало. Поднесе пакета и на Асад. Той също отказа. Супер, помисли си Карл, тъкмо ще има повече за мен.

— Слушай внимателно, Карл. Никоя жена не можела да си тръгне от Спройо. Островът приличал на преддверие на ада. Макар да са смятали жените за болни, не са прилагали никакво лечение — домът не бил болница. Било по-лошо и от затвор, защото на жените не определяли какво време ще излежават. Някои оставали там почти цял живот без никакъв контакт със семействата си или с хора извън острова. Това продължава до 1961-ва година. По дяволите, Карл, тогава вече си бил роден, осъзнаваш ли го? — Не ще и съмнение — чувството й за справедливост се бунтуваше.

Карл понечи да възрази, ала тя всъщност имаше право. Събитията на острова се бяха разиграли именно по време на неговото детство и това го изненада.

— Добре — кимна той. — Кристиан Келер депортирал тези жени на остров Спройо, защото не ги смятал годни за нормален живот, така ли е? Затова и Рита Нилсен попаднала там?

— Да. Цяла нощ чета за тези изверги. Келер и неговият наследник Виленскоу в Брайнинг определяли политиката в дома от 1923 до 1959 година. Две години по-късно затварят институцията. За тези близо четири десетилетия на острова са били заточени за неопределено време хиляда и петстотин жени, а животът им там е бил пълен ад. Грубиянско отношение, тежък труд. Нискообразованият персонал разглеждал „момичетата“, както ги наричали, като непълноценни същества и ги подлагали на словесен и физически тормоз. Подлежали на денонощно наблюдение. При неподчинение вкарвали момичетата в изолатор и ги държали там в продължение на дни. Ако някоя обитателка хранела надежди да се махне от проклетия остров, трябвало първо да се подложи на стерилизация. Принудителна стерилизация! Отнемали са им и половия живот, и органите им, Карл.

Тя отметна глава и ритна стената.

— Каква жестокост!

— Добре ли си, Росе? — попита Асад и внимателно я докосна.

— По-зверско издевателство не мога да си представя — процеди тя. Карл не я бе виждал толкова гневна. — Да те заточат на самотен остров, докато изгниеш. Ние, датчаните, с нищо не сме по-добри от най-презираните от нас. Същите сме като онези, които убиват с камъни прелюбодейки, като нацистките, които погубвали слабоумни и недъгави хора. С какво домът на Спройо е по-различен от съветските клиники за душевноболни или от румънските болници за лечение на умствено увредени? Изобщо не сме цвете за мирисане!

Обърна се и хукна към тоалетните. Явно стомашните проблеми още не бяха отшумели.

— Майчице! — възкликна Карл.

— Още през нощта яко се беше впрегнала за Спройо — прошепна Асад. Не би рискувал Росе да го чуе. — Определено взема нещата много присърце. Дали пък няма пак да ни изпрати Юрса?

Карл стисна очи. Това опасение го навестяваше от време на време и сега сериозно го притесни.

— Да не подозираш, че самата Росе е била подложена на подобно лечение?

Асад сви рамене.

— Казвам само, че нещо в поведението й ме убива, както камъче в обувка.

 

 

Карл погледна телефонната слушалка, вдигна я и набра номера на Рони.

След продължителен сигнал за свободно тръшна слушалката, изчака двайсет секунди и пак набра братовчед си.

— Ало! — обади се изхабен глас, изнемощял от възрастта и късните запои.

— Здрасти, Рони.

Никакъв отговор.

— Обажда се Карл.

Пак никакъв отговор.

Карл повиши глас, после — още. В ответ получи хъркащо дишане и хрипкава кашлица от шейсетте цигари, чиито угарки вероятно се намираха в пепелника.

— Кой си?

— Братовчед ти Карл. Здравей, Рони.

Нов пристъп на кашлица в слушалката.

— Кое време е, дявол да го вземе?

Карл си погледна часовника.

— Девет и петнайсет.

— Девет и петнайсет! Полудя ли, човече? От десет години не сме се чували, а сега ми звъниш в девет вечерта!

И тръшна слушалката.

Нищо ново под слънцето. Карл си го представи: гол, само по чорапи — никога не спеше бос — с дълги нокти, небръснат. Едър мъжага, който — независимо къде по света се намира — предпочита полумрака и сянката. Пътуваше до Тайланд не за да хване тен.

След по-малко от десет минути Рони му се обади.

— Какъв е този номер, Карл? Откъде звъниш?

— От кабинета ми в Главното управление.

— Майчице!

— Чувам разни неща, Рони. Трябва да си поговорим.

— Какви неща?

— Из съмнителни барове разправяш небивалици за смъртта на баща ти и замесваш моето име.

— Кой ти каза?

— Колеги.

— Абе те да не са се побъркали?

— Ще дойдеш ли да поговорим?

— В Управлението?! Откачи ли? Да не те е хванала деменцията след последната ни среща? Ако ще се срещаме, ще си дадеш малко зор.

Карл очакваше Рони да предложи нещо скъпо — за предпочитане в наливно състояние и платено от джоба на Карл.

— Ще ме почерпиш с бира и няколко сандвича в „Тиволихелен“. Съвсем близо до Управлението е.

— Не се сещам за това заведение.

— Точно срещу „Рио Браво“. Не може да не го знаеш. На ъгъла на улица „Сторм“.

Щом този глупак даваше за ориентир „Рио Браво“, убеден, че Карл е наясно къде се намира, защото не предложи просто да се срещнат там?

Уговориха се за час. Карл затвори и се зачуди как да подходи, за да набие съветите си в главата на този идиот.

„Сигурно е Мона“ — предположи той, когато телефонът звънна. Девет и половина — идеално време за любовна среща. При тази мисъл в стомаха му запърхаха пеперуди.

— Даааа — обади се той, но гласът отсреща не беше на сексапилната психоложка. Все едно му показаха среден пръст.

— Ще се качиш ли за малко при мен, Карл? — помоли Томас Лаурсен; много кадърен криминален експерт, но напусна работа заради професионално прегаряне, а печалбата си от тотото впоследствие пропиля в неизгодни инвестиции. В момента Лаурсен работеше като управител в столовата на петия етаж. Крайно време беше Карл да го посети.

Защо не още сега?

— За какво става дума, Томас?

— За разчлененото тяло, открито на остров Амар.

 

 

Ремонтираната столова приличаше на старата единствено по теснотията.

— Добре ли върви? — попита Карл внушителния си колега.

Лаурсен му кимна неохотно.

— Едва ли ще успея да изплатя ферарито, което си купих вчера — засмя се Томас и отведе Карл в кухнята.

Там усмивката се стопи.

— Забелязвал ли си колко гръмогласни стават хората, докато се хранят? — тихо попита той. — Чак сега си давам сметка.

Отвори бира и я подаде на Карл.

— Чух слухове, че с Бак сте се спречкали заради случая на Амар. Има ли нещо вярно?

Карл отпи от бутилката. Напоследък му се налагаше да преглъща доста неприятни въпроси.

— Не точно за този случай. Защо?

— Бак намекнал пред бившите си колеги, че му се струвало съмнително как си се измъкнал невредим от престрелката, в която Анкер загина, а Харди пострада тежко; нагласил си нещата така, все едно покушението е било насочено и срещу теб, но било абсурдно да изгубиш съзнание заради леко одраскване от куршум по слепоочието. Пък и от късо разстояние лесно можело да се инсценира, че си станал жертва на изстрел.

— Какъв подлец! Избълвал е тези глупости, преди да му помогна да залови нападателя на сестра си. Проклет, неблагодарен задник! И кой разнася тези клевети?

Лаурсен поклати глава. Не искаше да издава клюкарите. Нали столовата имаше претенциите на място, където хората могат спокойно да обсъждат другите. Томас нямаше нищо против, стига да не злословят по негов адрес.

— Опасявам се, че Бак не е единственият на това мнение, Карл. Има обаче и още.

— Какво? — Карл остави бирата върху най-близкия хладилник. Не искаше да вони на бира, когато след малко се яви пред началника на отдел „Убийства“ и му запали фитила.

— Вчера съдебните медици открили няколко важни неща в джоба на разчленения труп. Сред находките е монета на стойност една крона. Всъщност всичко на всичко имало пет монети, но въпросната била най-нова.

— От коя година?

— От 2006-а. Значи тялото е било заровено максимум преди четири години. Това не е всичко.

— Досетих се. Казвай.

— Две от намерените монети били увити в домакинско фолио и по тях имало пръстови отпечатъци от десните показалци на двама души.

— Открили ли са съвпадение в базата данни?

— Да. Благодарение на фолиото отпечатъците били съвсем ясни и добре запазени.

— Чии са?

— Единият е на Анкер Хьойер.

Карл се ококори. Пред взора му изникна лицето на Харди, изпълнено с подозрения към Анкер. Карл си спомни с какво огорчение Харди му разправи, че покойният им партньор и приятел е употребявал кокаин.

Лаурсен подаде бирата на Карл и го погледна изпитателно.

— Другият отпечатък е от твоя показалец, Карл.