Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (41) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и девета глава

Ноември 2010-а

— Вече петнайсети път му звъня и той не ми вдига! Сигурно си е изключил телефона, но защо ще го прави? Асад никога не си изключва телефона. — Росе изглеждаше сериозно разтревожена. — Впрочем ти си голям идиот, Карл.

Преди да си тръгне, Асад се оплака, че си го обвинил в убийството на литовеца Версловас.

Карл поклати глава.

— Нищо подобно! Този факс обаче повдига някои въпроси, нали? Никой не може да се отърве без обяснения, когато нещата опрат до такова зверско престъпление.

Росе застана пред него с юмруци на кръста.

— Чуй ме хубаво. Не желая да слушам подобни подозрения. Щом Асад отрича да има нещо общо с бруталния психопат Линас Версловас, който най-сетне си е получил заслуженото, значи е точно така! Проблемът идва от навика ти да ни притискаш, Карл, без да се съобразяваш с чувствата ни. Ето това ти е най-голямата грешка.

Майчице, каква тирада! И каква уникална способност да извърта нещата притежаваше тази жена. Голямо предимство в професионалния живот, но безспорен недостатък при по-личен контакт. Карл нямаше сили да се оправдава и пред нея.

— Добре, добре, Росе. Вие двамата с Асад сте по емоционалната част. Ще ме прощаваш, ама в момента ме чакат по-спешни задачи от усъвършенстването на емпатичните ми способности. Качвам се при Маркус Якобсен да ми трие сол на главата.

 

 

— Съвсем за нищо ли не става? Нова кола ли искаш? — изгледа го отчаян началникът на отдел „Убийства“. — Тече месец ноември, Карл. Да си чувал за нещо, което се нарича бюджет?

— Добре че отвори дума за финансови постъпления, Маркус, защото не съм особено запознат с въпроса. Нали годишно на специалния отдел „Q“ отпускаха осем милиона? Къде, дявол да го вземе, отиват тези пари?

Раменете на Маркус леко се свиха.

— Пак ли ще се пазарим, Карл? Много добре знаеш, че средствата се разпределят между отделите, нали?

— Да, парите, предназначени за моя отдел. И за нас остава около една пета от цялата сума, така ли? Ние, натирените в мазето, излизаме съвсем тънко на датската администрация, а?

— Каквото и да си говорим, точно сега е немислимо да купим нова кола, защото не разполагаме с толкова пари. Нямаш представа колко тежки случаи разследваме в момента.

Карл не отговори. Всъщност беше отлично осведомен по въпроса. Само че не виждаше какво общо има работната натовареност с отпускането на средства за необходимо служебно возило.

Маркус издърпа поредната никотинова дъвка и я натъпка във вече пълната си уста. Понамали цигарите — това добре — но явно предозираше дъвките, защото след възстановяването от грипа започна да се държи като надрусан.

— В пътна полиция имаме едно пежо. Ще го делиш с колегите до края на счетоводната година, става ли?

— Не.

— Да чуя тогава. Давам ти пет минути — въздъхна Маркус.

— Няма да стигнат.

— Опитай.

Петнайсет минути по-късно Маркус беше на път да излезе от кожата си.

— Нахлули сте в дома на Ньорви, откраднали сте архива му, а после сте влетели неканени в къщата на известен политик, чиято съпруга агонизира. Плюс още цял куп недопустими изцепки.

— Агонизира? Той твърди така, но на практика ние не разполагаме със сигурни данни. Навярно и на теб ти се е случвало да „умориш“ някоя въображаема леля, когато искаш да си вземеш почивен ден?

Началникът едва не се задави с дъвкателната маса.

— Бог ми е свидетел, че никога не съм го правил, и се надявам за твое добро и ти да не си злоупотребявал с отпуските по времето, когато съм оглавявал отдела. А сега ме чуй, Карл: незабавно ми донеси откраднатите книжа, а когато Асад се появи, го предупреди, че рискува да изхвърчи от Управлението с бързината, с която постъпи. Моментално зарязвате случая! Иначе ще забъркате скандали, а аз нямам време да ги потушавам.

— Добре. Но ако изоставим случая, следващата година бюджетът ти ще отънее с шест милиона и осемстотин хиляди.

— Какво намекваш?

— Защо изобщо е необходим специалният отдел „Q“, щом ще затваряме преждевременно вече поетите случаи?

— Карл, опитвам се да ти кажа, че стъпваш по тънък лед, и то доста меко казано! Ако не успееш още сега — и то без да напускаш работното си място! — да предоставиш категорични доказателства за незаконните дела на Курт Ве и компания, прекратяваш разследването. И още нещо, Карл: не смей да припарваш близо до Курт Ве, ясно?

Карл кимна. Такава ли била работата? И всичко опира до политика?

— А какво ще правим с колата? — запъна се той.

— Ще уредя въпроса. Най-напред слез и ми донеси книжата.

Докато прекосяваше приемната, Карл риташе стената на всяка крачка. Разговорът го вбеси.

— Какво става, Карл? — обади се Лис и плъзна лист хартия през гишето към мъж в полицейско зимно яке с черна, чуплива коса.

Той се обърна и кимна на Карл. Познато лице.

— Самир! — възкликна Карл.

И действително: пред него стоеше не кой да е, а най-върлият враг на Асад от плът и кръв.

— Как върви при вас в Рьовре? — поинтересува се Карл. — Имате ли работа, или Антонсен най-сетне се пенсионира и отнесе всички случаи в дома си?

Карл се позасмя на неуместната си встъпителна реплика, но никой не сподели смеха му.

— Благодаря, добре сме. Дойдох да отметна малко административна работа. — Самир претегли в ръка купчина книжа.

— Така и така те заварвам тук… на каква основа е конфликтът между теб и Асад? Само не ми разправяй, че сте в отлични отношения. Просто ми обясни за какво става дума. Ще ми бъде от голяма полза.

— От голяма полза? Да разбирам, значи, че и ти си забелязал колко дълбоко увреден е този тип.

— Дълбоко увреден? Какво имаш предвид? Асад си е съвсем нормален. На какво основание го твърдиш?

— Питай него. Не е моя работа. Стигна твърде далеч и му го казах, а той явно не търпи критика.

Карл го хвана за лакътя.

— Виж, Самир, не знам колко далеч е стигнал Асад, но ме гложди подозрението, че ти знаеш, ясно? И ако нито ти, нито той изплюете камъчето доброволно, ще се наложи да приложа по-крути мерки, за да разбера къде е заровено кучето.

— Няма проблем, Карл. Само опитай.

Самир се отскубна и се отдалечи по коридора.

Лис погледна Карл със смесица от съчувствие и тревога.

— Не се впрягай толкова за колата. Всичко ще се нареди — успокои го тя.

В тази сграда всичко се разчуваше за секунди!

 

 

— Асад още ли не се е обадил?

Росе поклати глава. Изглеждаше силно разтревожена.

— Защо изведнъж се притесни толкова за него, Росе?

— Защото напоследък ми се струваше психически разклатен. Не бях го виждала такъв.

Нищо не убягваше от зоркото око на Росе. Карл също бе забелязал промяната.

— Началството разпореди да предадем конфискуваните документи.

— Ами действай, Карл.

Той наведе глава, за да не му падне съвсем пердето.

— Какво те мъчи, Росе?

— Не се тревожи. И бездруго нямаш време да усъвършенстваш емпатичните си умения.

Карл положи усилия да се овладее и й обясни тихо и спокойно, че ако не си размърда задника и не занесе папките горе, може начаса да си върви у дома и да изпрати на свое място Юрса.

Стоеше непоклатимо зад всяка дума.

Росе смръщи вежди.

— Да ти кажа честно, Карл, съвсем си изтрещял.

Чу как тя мъкне книжата. Той набра Асад няколко пъти последователно, докато краката му нервно се тресяха под бюрото. На всичкото отгоре Асад взе, че му отмъкна и запалката! Ако не запали цигара до няколко минути, съвсем ще откачи.

— Много ти здраве — прокънтя неочаквано от коридора.

Карл се обърна към вратата — точно навреме да види как Росе минава триумфално с палто и розова чанта, преметната през рамо.

И толкоз.

Нима си тръгваше по средата на работния ден? Проклятие! Само като си помисли за последствията, на Карл му се доплака. Утре щеше да се появи другото й аз — Юрса. В най-добрия случай.

Мобилният върху бюрото изръмжа.

— Уредихме въпроса с колата — съобщи Лис. — Ако отскочиш до паркинга на Националния разследващ център, ще изпратя човек да ти я покаже и да ти връчи ключовете.

Карл кимна. Крайно време беше! Сега оставаше само да открие Асад. След разправията с Росе го хванаха нервите.

Две минути по-късно стоеше на паркинга и се оглеждаше объркан. Не се виждаше нито кола, нито пратеник с ключове. Карл се намръщи и тъкмо да звънне на Лис, някой премига с фарове малко по-нататък.

Приближи се и видя Росе — седеше с крещящата си чанта в скута на пасажерската седалка в кола, по-малка от джоба на Карловия панталон. Той преглътна няколко пъти, за да се отърси от шока. Само цветът стигаше да ти се спаружат топките. Напомняше синьо сирене, престояло три месеца в хладилника.

— Каква, по дяволите, е тази въшка и какво търсиш тук? — извика той през вратата на шофьорското място.

— Форд „Ка“. Тръгнал си да издирваш Асад, нали? Кимна. За пореден път се почувства длъжен да сведе ниско чело пред величието на интуицията, проявена от жената вамп насреща му.

— И аз идвам с теб. Маркус Якобсен ни отпусна тази кола до края на годината. — Росе сподави злорадата си усмивка и стана сериозна. — Скачай вътре, Карл. Скоро се мръква.

 

 

Карл и Росе се изредиха да коленичат на стълбището пред процепа за пощенската кутия на апартамента на улица „Хаймдал“. Точно според очакванията на Карл вътре нямаше нито мебели, нито каквато и да било следа от Асад.

При последното си посещение Карл бе посрещнат от двама братя с чуждестранни имена, щедро татуирани тела и бицепси с големината на кокосови орехи. Този път се наложи да се задоволи с обикновени крясъци и кавги на език, който с еднаква вероятност можеше да е и хърватски, и сомалийски. Колоритен квартал.

— Доколкото разбрах, обитавал е известно време къща по „Конгевай“. Не ме питай защо. — Карл се метна на шофьорската седалка в кутийката на колела.

Пътуваха четвърт час, без да разговарят, и най-сетне се озоваха пред варосаната селска къща близо до гората, точно до отбивката към Биструп.

— Не вярвам да го намерим тук — подхвърли Росе. — Сигурен ли си в адреса?

— Асад е посочил тази улица.

Двамата се вторачиха в табелката на вратата и прочетоха две традиционни датски женски имена. Навярно госпожите бяха дали стая на Асад под наем. Кой нямаше познати, собственици на две къщи и на крачка от фалита заради срива на имотния пазар? Славните времена, когато финансовите министри мислеха със задниците си, а банките — с трезорите си, все още не бяха отминали.

След десет секунди пред тях се изправи внушителна чернокоса дама и ги увери, че ако действително познават мъж, който няма къде да живее, винаги могат да го насочат към този дом, където любезните домакини ще го подслонят на дивана срещу символично заплащане. Ала нито отзивчивата стопанка, нито нейната приятелка познавали въпросния Асад.

Така стояха нещата.

— Нима дори не си в течение къде живеят собствените ти служители, Карл? — заяде се Росе, след като се качиха във форда. — А аз си мислех, че си карал Асад до дома му и прочее. Винаги си проявявал любопитство към личния му живот.

Карл преглътна язвителната забележка.

— Да чуем ти какво знаеш за местожителството на Асад, щом си толкова отворена.

Тя зарея разфокусирания си поглед през предното стъкло.

— Почти нищо. В началото той споменаваше жена си и двете им дъщери, но скоро не е отварял дума. Правичката да си кажа, според мен вече не живее заедно с тях.

Карл кимна бавно, защото това предположение не му беше никак чуждо.

— А споделял ли ти е да има близки приятели? Възможно е да е отседнал у някой познат.

Росе поклати глава.

— Шестото чувство ми подсказва, че Асад няма дом.

— Кое те кара да мислиш така?

— Напоследък спи в Управлението. За да ни замаже очите, нощем скитосва по улиците за няколко часа, но ние нямаме устройство за засичане на всяко влизане и излизане от сградата, така че е трудно да твърдим каквото и да било със сигурност.

— А дрехите? Нали всеки ден ги сменя? Все някъде трябва да си държи вещите.

— Ще проверим чекмеджетата и шкафовете в Управлението и няма да се учудя, ако открием дрехите му. А в града обществени перални — колкото щеш. От време на време съм го засичала да носи пълни торби, но все си мислех, че са покупки от някой арабски дюкян.

Карл въздъхна. Така или иначе, в момента тези сведения никак не им помагаха.

— Сигурно е имал нужда да изпусне парата. Ще видиш, че вече се е върнал. Обади му се, Росе.

Тя повдигна вежди с обичайната физиономия „ами-направи-го-ти-като-толкова-много-знаеш“, но все пак го набра.

— Активирал е гласовата си поща — изненада се тя, докато слухтеше напрегнато.

— Какво е записал?

— Излиза по служебно поръчение и ще се върне преди шест вечерта.

— А сега колко е?

— Наближава седем. Закъснява с цял час.

Карл извади телефона си и набра охраната в Управлението.

Оттам отрекоха да са го виждали.

Служебно поръчение, беше обяснил Асад. Странно.

Росе хлопна телефона и си разтърка лицето.

— И ти ли си мислиш същото, Карл? В неговото състояние беше способен на всичко.

Карл премига няколко пъти срещу фаровете на автомобилите, които профучаваха по натоварената улица.

— Взе ми думите от устата.

 

 

Паркираха „въшката“ на „Тверге’е“ точно срещу Полицейската школа — на двайсет и пет метра от дома на Курт Ве, на ъгъла на идиличната селска улица. Доколкото виждаше от разстояние над градинската порта, къщата тънеше в мрак.

— Не е особено обещаващо — промърмори Карл.

— Не знам. Слава богу, дойдохме въоръжени, защото ме побиват такива тръпки, че всичките ми предупредителни лампички мигат.

Карл потупа служебния си пистолет.

— Лично аз се чувствам добре оборудван, но ти какво носиш в чантата си?

И посочи въпросително опърпаната розова торба на Росе — сто процента я бе отмъкнала от истинската Юрса.

Тя не отговори, а замахна над главата си и запрати чантата към зелената пластмасова кофа за смет, която някой от околните стопани бе изкарал пред портата си.

Щом видяха какви щети нанесе атаката на кофата, претърколена на четири метра по алеята, и разпиляния навред боклук, двамата мигом си плюха на петите. Още преди собствениците да включат външната лампа, Карл и Росе се бяха скрили зад близката барака.

— Какво, за бога, носиш в тази чанта? Павета ли? — прошепна той пред къщата на Курт Ве.

— Луд ли си? Събраните съчинения на Шекспир в кожена подвързия.

 

 

Минута по-късно, вече за втори път в рамките на един ден, Карл стоеше в градината на Курт Ве и се взираше през прозорците на дневната с камината — с тази разлика, че сега го придружаваше Росе. Тя го следваше на почтително разстояние и неспокойно шареше с поглед в тъмното.

Явно отдавна не бе участвала в акция на терен, пък и наоколо действително се стелеше плътен, повсеместен мрак. Дори звездите се бяха изпокрили.

Карл натисна дръжката на вратата към къщата. Беше заключена, но потропваше в рамката. „Как би постъпил Асад в такава ситуация?“ — запита се риторично Карл и разтърси отривисто бравата. Рамката изпука.

Карл стисна здраво стоманената дръжка — без следи от ръжда — подпря крак о стената и дръпна толкова силно, че рамото му изпращя и той изхвърча назад по стълбите заедно с отпорената дръжка и тупна в тревата. По дяволите, как яко се натърти.

— Не е зле — отбеляза Росе.

Вратата и ключалката оцеляха, но стъклата между мулионите се бяха напукали — не само вертикално, а и напреки.

Тя вдигна крак, обут в ботуш, и бутна предпазливо вратата.

Опитът й се увенча с успех. Парчета стъкло се посипаха по пода на стаята със сравнително глухо дрънчене. Карл броеше секундите, надявайки се Асад да е бил нрав в наблюденията си за липса на сигнална инсталация в къщата. Последното, което Карл искаше в момента, беше да обяснява на двама яки мъжаги от охранителна компания, че стъклената врата най-неочаквано се е разпаднала на парчета от само себе си.

— Защо няма аларма? — прошепна Росе. — Нали тук се помещава и лекарски кабинет?

— Кабинетът сигурно е оборудван с противовзломна система — отвърна също шепнешком Карл.

Всъщност начинанието им изглеждаше пълно безумие. Защо проникваха в къща, където нямаха никакви шансове да открият Асад? Дали и Карл не се бе подвел по интуиция, женска по своите проявления? Или постъпката му бе продиктувана от желанието да накара онзи изверг да усети горчивия вкус на собствената си отрова?

— Ами сега, Карл?

— Искам да надникна на горния етаж. Там, струва ми се, има нещо гнило. То може да хвърли светлина върху пожара у нас. Курт Ве ме забаламоса с приказки, че съпругата му умирала. В такъв случай сега щеше да е тук, нали? Кой оставя издъхващата си съпруга да агонизира сама в тъмна къща? Никой. Сто процента държи горе нещо, което иска да потули. Така ми подсказва шестото чувство.

Карл запали фенера и освети пътя им, докато минаваха през трапезарията и антрето, където щора на цветчета, спусната пред прозореца до главния вход, пазеше къщата от любопитни погледи. Карл огледа вратата на лекарския кабинет. Прогнозите му се потвърдиха. Вратата беше не просто масивна, а и подсилена със стоманен обков и оборудвана с дребни джаджи, които веднага щяха да задействат охранителна система, ако неоторизирано лице се опита да проникне.

Огледа стълбището с ъгловия шкаф на междинната площадка. От двете страни се виеха тикови перила, а стълбите бяха застлани със сива пътека. Карл ги взе на няколко крачки.

Горе не цареше същата представителна атмосфера. По протежението на дългия тъмен коридор имаше ред вградени шкафове, а срещу тях — стаи, където сякаш още живееха подрастващи: непокътнати плакати на филмови звезди, кушетки с тапицерия на едри цветя.

Карл забеляза мъждива светлина да се процежда под врата в дъното на коридора. Изгаси фенера и хвана Росе за лакътя.

— Може Курт Ве да е вътре, но нещо не ми се вярва — прошепна той съвсем близо до нея и устните му докоснаха ухото й. — Ако беше вътре, щеше да се появи, когато строшихме прозореца, но никога не се знае. Може да ни причаква със заредена карабина. Никак не бих се учудил. Прикрий се зад мен и бъди готова да залегнеш.

— Ами ако го сварим невъоръжен, как ще обясниш, че сме влезли?

— Получили сме спешен сигнал — отвърна Карл и се помоли да не му се налага да повтаря това абсурдно оправдание пред Маркус Якобсен.

Приближи се до тиковата врата, притаи дъх и плъзна ръка към кобура.

Раз, два, три — преброи наум той, изби вратата със силен шут и се прикри зад стената, както предписваха инструкциите за безопасност.

— Отзоваваме се на спешен сигнал, Курт Ве — извести той с нормален тон и забеляза, че светлината вътре потрепва като пламък на свещ.

Карл подаде предпазливо глава извън рамката на вратата с ясното съзнание, че навярно постъпва рисковано. Върху застланото с кувертюра легло лежеше немощно тяло, покрито с бял чаршаф и с увехнал букет в скута. Единствената светлина в стаята идваше от малък свещник, поставен там от любимия на покойницата.

Росе последва Карл. Двамата застинаха в мълчание. Смъртта винаги оказва респектиращо въздействие.

След като постояха безмълвни, загледани в мъртвата, от гърдите на Росе се изтръгна слаба въздишка.

— Това сигурно е сватбеният й букет.

Карл едва преглътна.

 

 

— Да се махаме оттук. Постъпихме като пълни идиоти — подкани я Карл и двамата излязоха в градината през строшената врата.

Вдигна стоманената дръжка на вратата, избърса я старателно с носната си кърпа и пак я хвърли на земята.

— Надявам се да си била внимателна и да не си оставила никъде пръстови отпечатъци.

— Луд ли си? През цялото време стисках чантата си и бях в готовност да я метна, ако те направят на решето.

Колко грижовно отношение.

— Дай ми фенера, Карл. Мразя да стъпвам на сляпо.

Тя го взе и го размаха във всички посоки като ученичка на поход. Сякаш целеше да уведоми и последния човек в радиус от десет километра, че в къщата на Ве се е вмъкнал неканен гост. Само дано съседът със счупената кофа за смет не дебне някъде наблизо.

— Дръж го насочен надолу — смъмри я Карл.

Тя го послуша, ала се сепна и спря. Лъчът попадна върху кървава локвичка покрай тревата. Неголяма, но видима. Росе плъзна светлия сноп по околния терен и откри кърваво петно зад ъгъла на къщата, по самата алея. После следата преминаваше в прекъсната линия от алени капчици и водеше към конюшнята.

Откритието събуди бдителността им. Тук ставаше нещо зловещо.

Ако бяха забелязали кървавите следи, преди да се вмъкнат в къщата, щяха да повикат подкрепление. Сега ставаше малко по-сложно.

Карл обмисли ситуацията.

И все пак… Навярно съвкупността от тревожни находки работеше в тяхна полза. Сега вече никой не би определил със сигурност кой точно е разбил вратата.

— Ще се обадя в участъка в Глоструп и ще съобщя за кръвта. Няма да е зле да действаме по правилник.

— Нали Маркус ти е забранил да припарваш до Курт Ве? — попита Росе, докато шареше с фенера по трите врати на конюшнята.

— Забрани ми.

— Тогава какво търсиш пред дома му?

— Права си, но въпреки това ще се обадя. — Карл измъкна телефона от джоба си.

Колегите от Глоструп щяха да проверят каква кола кара Ве и можеха веднага да го обявят за издирване. Имаше голяма вероятност той да вози ранен човек в багажника си. Не кой да е, а Асад. В момента Карл разсъждаваше съвсем обективно, оценявайки само сухите факти.

— Чакай! — спря го Росе. — Погледни!

Тя освети катинара на средната врата: стандартен, от онези, купени от най-обикновена бакалия срещу десетачка. Върху месинговата планка имаше два тъмни отпечатъка, явно от пръсти. Росе наплюнчи показалеца си, долепи го до планката и го близна.

Кимна. Кръв.

Карл огледа катинара и извади пистолета. Най-лесният вариант беше да пръсне гнездото с куршум, но той избра по-трудния. Заблъска катинара с дръжката на оръжието, докато накрая пръстите му се схванаха.

Изненадващо получи одобрително потупване по рамото от Росе, когато металната скоба най-после се счупи.

— Вече няма значение дали оставяме следи — успокои го тя и пристъпи вътре слепешком.

Напипа ключа за осветлението и го натисна.

След няколко премигвания студената светлина от луминесцентна лампа окъпа помещение, абсолютно идентично със селскостопанските пристройки в родния край на Карл. Рафтове с кашпи, негодни за употреба тенджери и касероли, купчини изсушен декоративен лук, предназначен за засаждане, но забравен от години, покриваха едната дълга стена. А до другата бръмчеше фризер. Пред него стоеше метална стълба, която водеше към отворен капак на тавана. Гола електрическа крушка пръскаше мъждива светлина.

Карл се покатери по стълбата и се озова в килерче, претъпкано със снимки, стари дюшеци и безброй черни чували с овехтели дрехи. Освети скосения таван, покрит със зебло, и си помисли, че навремето децата в тази къща са си имали хубаво убежище.

— Божичко! — извика долу Росе.

Беше вдигнала капака на фризера и стоеше с наведена назад глава. Сърцето на Карл заблъска в гърдите.

— Пфу! Каква гадост! — изкриви лице тя.

„Не би се изразила така, ако вътре лежи Асад“ — съобрази Карл.

Слезе по стълбата и надникна във фризера. Вътре имаше бял пластмасов контейнер, пълен с прозрачни пликове с човешки ембриони. Преброи осем. Невръстни животи, прекършени без време. Не му идеше да нададе възклицание на погнуса. Гледката предизвика съвсем различни чувства.

— Не знаем при какви обстоятелства са попаднали тук — напомни той.

Росе поклати глава и стисна устни. Видяното явно я потресе.

— Кръвта може да е от някой от тези пликове. Може новопостъпил лекар да е изпуснал плик по алеята и по плочите да е покапала кръв. Това би обяснило и пръстовите отпечатъци.

— Не, кръвта е съвсем прясна — възрази Росе. — А тези ембриони са по-твърди от камък. Случайно да виждаш някой плик да е пробит?

Росе беше права. В момента умът на Карл не работеше съвсем безотказно.

— Виж какво, няма да се справим без чужда помощ. От моя гледна точка разполагаме с два варианта: да се махнем оттук, докато още имаме време, или да се обадим на полицията в Глоструп. Аз съм за втория. Ще набера служебния номер на Асад в Управлението. Може да се е върнал. Ако не вдигне, ще пробваме и с мобилния.

Росе поклати глава.

— Тук някъде нещо гори.

Карл не долавяше мирис на дим. В същия миг се включи секретарят на стационарния телефон на Асад.

— Погледни. — Росе посочи тавана.

Карл набра мобилния и вдигна глава. Това пушек ли беше, или просто вихрушка от сгъстени прашинки?

Дупето на Росе се заклатушка по стълбата. Операторът извести, че няма връзка с търсения абонат.

— Отнякъде се вие дим — извика тя. — Идва отдолу.

И слезе за секунда.

— Тук нещо гори. — Росе посочи далечната стена.

Състоеше се от две широки плоскости, навярно гипсови.

„Дори там да има помещение, едва ли оттук ще можем да влезем в него“ — помисли си Карл и забеляза, че между плоскостите наистина се процежда дим.

Росе почука по тях.

— Чуй! Едната звучи глухо, а другата дрънчи, все едно е от метал. Това е плъзгаща се врата, бас държа, Карл!

Той кимна и се огледа. Освен ако въпросната врата не се управляваше с дистанционно, наоколо все трябваше да има някакъв механизъм за отварянето й.

— Какво търсим? — попита Росе.

— Контакти, съмнителни устройства по стените, кабели, жички… — Карл усещаше първите признаци на паника.

— Като например това? — извика Росе и посочи стената над фризера.

Карл проследи погледа й, който се плъзна от единия край на стената до другия. Правилно. Пресичащата я хоризонтална линия издаваше, че тук преди доста време е бил извършен ремонт.

Линията стигаше до стара месингова планка, окачена на стената: навярно отломка от стар кораб или от голяма машина.

Той откачи планката от гвоздея и отдолу се показа метално капаче. Повдигна го.

— Мамка му! — извика той, защото от процепа избликна гъст дим.

В малката стенна ниша нямаше контакт, а клавиатура с букви и цифри. Явно плъзгащата се врата се задействаше чрез специален код — мисия невъзможна.

— Имена на деца, рождени дати в семейството, ЕГН-та, щастливи числа… Хората ги съчетават по всевъзможни начини, когато измислят пароли. Как, за бога, ще налучкаме вярната комбинация? — отчая се Карл и започна да се оглежда за подходящо сечиво да разбие стената.

Росе пък впрегна дедуктивните си способности.

— Да започнем с онова, което си спомняме — предложи тя и се приближи до клавишите.

— Нищо не си спомням, освен името Курт Ве и възрастта му — осемдесет и осем.

— Значи си късметлия, че дойдох с теб.

Росе започна да изпробва предположенията си: „Праволинейност“. Първо с главна, после с малка буква. Грешен код. „Тайната борба“. Пак нищо. Методично, но със светкавична бързина тя въвеждаше имена от медицински картони, протоколи и вестникарски изрезки, които през последните дни кажи-речи бе наизустила. Беше запаметила дори рождената дата на Курт Ве и името на съпругата му.

По едно време поспря да поразмисли. Цялото внимание на Карл бе насочено към дима от процепа и светлините от автомобилните фарове, които току шареха по сградата. Неочаквано Росе вдигна глава и му даде да разбере, че зад сериозното й, оплескано с черен туш лице, е възникнало логично, резонно предположение.

Пръстите затанцуваха по клавишите.

Х-Е-Р-М-А-Н-С-Е-Н.

Чу се щракване, едната плоскост се приплъзна зад другата и откри тайно помещение, пълно с гъст дим, който започна да блика на талази. Притокът на свеж въздух разгоря пламъците.

— По дяволите! — изкрещя Карл, дръпна фенера от ръката на Росе и се втурна в помещението.

Различи очертанията на още един фризер и рафтове с книжа, но вниманието му бе погълнато от безжизненото тяло, проснато на пода.

Пламъците пълзяха по крачолите на Асад. Карл започна да го тегли към изхода, докато крещеше на Росе да загаси огъня с палтото си.

— О, не, той почти не диша — изхлипа тя.

Карл хвърли последен поглед към горящото помещение и установи, че пожарът се е разраснал неимоверно и е невъзможно да се спаси каквото и да било.

Преди да избягат навън, Карл видя, че в малкото архивно хранилище няма нито една повърхност, върху която да не е написано „АСАД БЕШЕ ТУК“ с кръв. Върху фризера зърна разтопена от горещината запалка. Приличаше поразително на онази, лежала върху бюрото му само допреди няколко часа.

 

 

Линейката пристигна по-бързо от лекаря. Парамедиците повдигнаха Асад с вещи, внимателни движения и го положиха върху носилката, докато кислородната маска се опитваше да го върне към живота.

Росе наблюдаваше действията им, безмълвна като гроб. Личеше, че е пред нервен колапс.

— Ще се оправи, нали? — обърна се Карл към парамедиците.

Неочаквано му се наложи да се бори с ураган от чувства, каквито не бе подозирал, че е способен да изпитва.

Повдигна вежди, за да овладее сълзите, но въпреки това те рукнаха.

— По дяволите, Асад, ела на себе си, приятелю!

— Още не се е предал съвсем — обади се единият парамедик, — но такива отравяния с дим са много опасни. Понякога пепелта слепва дробовете и ги задръства. Съобщавам го за ваша информация. Травмата на главата също е тежка. Може да се касае за черепна фрактура и вътрешни кръвоизливи. Ваш колега ли е?

Карл кимна мълчаливо. И на него му беше тежко, но Росе изглеждаше направо съсипана.

— Да се надяваме, че ще прескочи трапа — окуражи ги мъжът, докато огнеборците се втурваха с викове и маркучи в горящата сграда.

Карл прегърна Росе и усети как цялото й тяло трепери.

— Не се бой, Асад ще се оправи — прошепна той, съзнавайки колко неубедително звучи.

След минута пристигна лекарят. Веднага разкъса ризата на Асад, за да провери сърдечната и дихателната дейност. Явно нещо притискаше гръдния кош на обгазения. Лекарят измъкна сноп документи и ги хвърли на тротоара.

Карл се наведе и ги събра.

Няколко скрепени с телбод листа носеха заглавието „Списък с членовете на Тайната борба“.

„Картон 64“, пишеше върху другата пачка книжа.