Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (15) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Тринайсета глава

Ноември 2010-а

В късния вечерен час на мрачния ноемврийски ден от прозорците — светлите бдителни очи върху тежките зидове на Управлението — струеше нещо обещаващо. Защото именно сега градът показваше острите си зъби. Именно по това време ставаха побои над проститутки, пиянски свади и наръгвания с ножове, бандитски мелета, улични кражби.

Карл бе прекарал хиляди часове в тази сграда, докато навън мъждукат лампи, а почтените граждани спят спокойно, но от онези времена изтече доста вода.

Как му се щеше, вместо ужасяващите мъчения на провалената вечеря, да се беше вгледал в кафявите очи на Мона. Ако бяха останали сами, и през ум не би му минало да проверява кой го търси по телефона. Но понеже обстоятелствата се стекоха по-различно, обаждането на Асад му дойде като спасение.

Само затова Карл се бе отзовал и в момента слезе в подземието. Поклати глава на Росе и Асад, изправили се да го посрещнат.

— Какво, по дяволите, правите тук по това време? — попита той, докато минаваше край тях. — Асад, осъзнаваш ли, че от деветнайсет часа не си спирал да работиш?

Карл надникна през рамо. Съдейки по натежалата й походка, Росе определено не кипеше от енергия.

— Ами ти, Росе? Защо още не си си тръгнала? Да не се надявате да ви компенсирам с допълнителен почивен ден? — попита Карл и метна палтото си на стола. — Защо случаят на Рита Нилсен не може да почака до утре?

Асад повдигна гъстите си вежди и блясъкът от зачервените му очи подейства шокиращо на Карл.

— Това са вестниците, които прегледахме — и Асад тръшна купчината върху Карловото бюро.

— Но ги прехвърлихме надве-натри — додаде Росе.

Карл ги познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка, че скромничат. Забеляза и усмивката на Асад. Двамата му помощници сто процента бяха прелистили всички вестници лист по лист, докато печатарското мастило се размаже. Първо бяха проучили полицейските сводки за всички изчезнали лица през септември 1987-а, после — пресата. Карл си познаваше хората.

— През този период в района няма данни за размирици в наркосредите или инциденти, свързани с изнасилване — докладва Росе.

— Разследващите допуснали ли са възможността Рита Нилсен да е оставила колата си другаде, а после някой да я е паркирал на „Капелвай“? — попита Карл. — Навярно неправилно ограничаваме периметъра само до Копенхаген. Ако не тя, а друг е паркирал мерцедеса, не е изключено да е била нападната на борда на ферибота през Големия белт или по пътя до столицата.

— Да, взели са го предвид. Но според полицейския доклад собственикът на лавката в „Ньоребру“ е помнел отлично лицето на клиентката, която си е купила цигари с кредитна карта. Рита несъмнено е била в „Ньоребру“ през въпросния предобед.

Карл стисна устни.

— Защо е излязла от дома си в ранни зори? Някакви предположения?

— Според мен е имала уговорка — отвърна Асад.

Карл споделяше неговата версия. Именно ранният час го подтикна към по-задълбочен размисъл. Никой не потегля в пет сутринта — още по-малко жена с професия, която по дефиниция се практикува в тъмните часове на денонощието — освен ако няма основателна причина. Понеже магазините в столицата в събота отварят след десет, Рита едва ли бе дошла да пазарува. За ранното тръгване на Рита нямаше друго логично обяснение, освен да е имала уговорка в Копенхаген.

— Или се е видяла с някого — в такъв случай този човек знае за изчезването й повече от нас — или изобщо не е стигнала до мястото на срещата. Това би трябвало да е изяснено. Полицията положила ли е достатъчно усилия в издирването?

— Достатъчно? — повтори въпросително Асад и погледна Росе, която също не изглеждаше никак адекватна. Явно кръвната захар и на двамата бе паднала.

— Хората, с които е общувала Рита, положително са били уведомени, че тя е в неизвестност — отвърна Росе. — Но чуй ме, Карл. Колегите са обикаляли от врата на врата в продължение на три дни. И националните, и местните вестници са отразили случая. Съобщение за издирването й е било излъчено и по телевизионните канали с покритие в цялата страна, и по местната радиостанция. Отзовал се е единствено собственикът на лавката.

— Затова подозираш, че някой е знаел как е изчезнала, но не е оповестил информацията си. И според теб този някой има пръст в изчезването й, правилно ли съм разбрал?

Росе удари пети в пода и отдаде чест.

— Тъй вярно, Ваше Високоблагородие.

— И сте установили необичаен ръст в броя на изчезналите лица през въпросната седмица, така ли е, Асад?

— Да, а току-що се натъкнахме на още един. Подадохме заявка за вестниците от следващата седмица, за да сме сигурни, че в полицейските списъци няма пропуски.

Карл изчака умът му да асимилира последните новини.

— И изчезналите лица станаха… пет заедно с Рита?! Петима безследно изчезнали за две седмици?

— Да. В цялата страна през въпросните четиринайсет дни петдесет и пет души са обявени в неизвестност. След десет месеца от нашите петима герои няма ни вест, ни кост. Днес, двайсет и три години по-късно, положението е същото — кимна Росе. — Такъв голям брой изчезнали в рамките на няколко дни вероятно бележи рекорд в историята на Дания.

Карл се питаше дали тъмните кръгове под очите й са от умора, или от размазана спирала.

— Дай да погледна. — Пръстът му зашари надолу по списъка на Росе.

Карл взе химикалка и подчерта едно име.

— Тази можем да я прескочим. — Той посочи възрастта на жената и обстоятелствата около изчезването й.

— И на мен ми се стори доста стара — обади се Асад. — Но моята леля, сестра на баща ми, е две години по-голяма — на Коледа ще навърши осемдесет и пет — и въпреки това цепи дърва всеки божи ден.

„Толкова приказки за нищо“ — помисли си Карл.

— Асад, тази жена е страдала от деменция и е изчезнала от социален дом, така че цепенето на дърва изобщо не е било в рамките на възможностите й. Проверихте ли другите имена в списъка? Някаква връзка между тях и Рита Нилсен?

Двамата се усмихнаха. Направо се ухилиха до уши.

— Изплюйте камъчето. Какво сте открили?

Асад смушка Росе. Явно заслугата за находката беше нейна.

— Адвокат на име Филип Ньорви от дружество „Ньорви и Сьонерскоу“ в Корсьор — обяви тя. — Ньорви обещал на дъщеря си, състезателка от младежкия отбор, да присъства на мача й по хандбал. В деня преди решителния двубой Ньорви й съобщил, че ще се наложи от трибуните да я подкрепя само майка й. Като причина изтъкнал неотложна служебна среща от изключителна важност в Копенхаген.

— И после изчезнал?

— Да. Същата сутрин се качил на влака от Халскоу и пристигнал на Централната гара към дванайсет и половина. После все едно потънал вдън земя.

— Някой видял ли го е да слиза от влака?

— Да. Двама пътници го разпознали. Ньорви се изявявал като активен обществен деятел в Корсьор и бил сред известните лица в околността.

— О, сещам се. — Карл престана да обръща внимание на потеклия си нос. — Виден адвокат от Корсьор, потънал в неизвестност. Доста се изписа по този въпрос. Не го ли намериха в един от каналите в Копенхаген?

— Не, не е открита никаква следа — възрази Асад. — Сигурно го бъркаш с някого.

— Този случай не беше ли залепен на таблото ни, Асад?

Асад кимна. Навярно между Ньорви и Рита Нилсен вече бе опъната червена връв.

— Росе, виждам, че си извадила информация. Какво знаем за Ньорви?

— Роден е през 1925 година.

— 1925-а, боже! — възкликна Карл. — Значи през 1987-а е бил на шейсет и кусур! Доста възрастен баща за тийнейджърка.

— Изслушай ме, без да ме прекъсваш, Карл — изморено помоли Росе.

Тя мигаше с очи подобно на рокпевиците от осемдесетте, които бяха ненадминати във въртенето на очни ябълки под мигли, напластени с туш. Карл очакваше Росе да заспи всеки момент.

— Роден е през 1925 година — повтори тя. — Завършил е право в Орхус през 1950-а. Оттогава до 1954-та е стажант при „Лаурсен и Бунде“ във Веленсбек. От 1954-та самостоятелно практикуващ адвокат в Корсьор, през 1965-а получава правоспособност пред окръжния съд. През 1950-а се жени за Сара Юлие Еневолсен, развеждат се през 1973-та. С нея имат две деца. Година по-късно сключва брак със секретарката си Мие Хенсен. Още същата година им се ражда дъщеря, Сесилие.

И Росе изгледа Карл красноречиво изпод вежди. Ето защо Ньорви е бил възрастен татко. Класическата история за шефа и секретарката. Филип Ньорви явно си е падал по тънката част.

— Бил е неколкократно номиниран за председател на местните спортни сдружения и е изкарал три мандата. До 1982-ра е оглавявал и Съвета за назначаване на духовни лица в епархията. Тогава са го принудили да си подаде оставката заради обвинения в злоупотреби в качеството му на адвокат. Случаят се е гледал в съда, но не са го осъдили поради липса на доказателства. Въпреки това изгубил многолюдната си клиентела, по-късно му отнели книжката заради шофиране в нетрезво състояние, а авоарите му се стопили. Пет години по-късно изчезнал.

— Хммммм… — Карл издаде напред долната си устна и си помисли, че две-три цигари ще подобрят хем здравословното му състояние, хем мисловната му дейност.

— Само да си запалил! — предупреди го Росе.

Карл впери смаян поглед в нея. Как, за бога…?

— Изобщо не ми е хрумвало, Росе. — Карл се прокашля, защото гърлото го сърбеше. — Асад, случайно да е останал чай в самовара?

Кафявите очи на помощника светнаха за миг, но бързо посърнаха.

— За жалост не. Искаш ли да ти направя от моето кафе?

Карл преглътна. Една чашка от черната отрова вероятно щеше да прогони грипа.

— Само не го прави твърде силно — помоли той.

Последния път кафето глътна половин руло тоалетната хартия. Не искаше и сега да стане същото.

— Единственото обединяващо звено между двата случая са сходните обстоятелства — обобщи Карл. — И двамата изчезнали потеглят за Копенхаген. Не знаем къде е отивала Рита, но Ньорви е предупредил, че му предстои важна среща. Сведенията ни са твърде оскъдни да си правим категорични изводи, Росе.

— Забравяш, че и двамата изчезват в един и същи ден и приблизително по едно и също време. И това ако не е странно!

— Не съм убеден. Кои са другите двама?

— Единият е Виго Моенсен — за него не знаем нищо. Последно е забелязан на пристанището в Лунебор. Оттам се насочил към Големия белт с малката си лодка.

— Рибар ли е бил?

— Не, става дума за малка лодка. Преди това имал риболовен катер, но са го нарязали за скрап. Сигурно поредната глупава директива на ЕС.

— Лодката открита ли е?

— Да, във Варнемюнде. Двама поляци си я присвоили. Твърдели, че тя стояла дълго в Юлинге, преди да я вземат. Не гледали на това като на кражба.

— Какво казват хората от пристанището в Юлинге?

— Отричат да са забелязали подобна лодка.

— Дали поляците не са хвърлили Моенсен зад борда, за да гепят лодката?

— Не, от август до октомври 1987-а година са работили в Швеция. По времето, когато Моенсен е изчезнал, изобщо не са били в Дания.

— Колко голяма е тази лодка? Възможно ли е да е била вързана някъде, без да я забележат?

— Ще разберем по-нататък — чу се от вратата, където Асад държеше красив цизелиран поднос от съвършена имитация на сребро.

Карл изтръпна при вида на чашките. Колкото по-малки, толкова по-лошо. А тези бяха направо колкото напръстник.

— Наздраве, Карл — пожела Асад с трескави очи. Приличаше на пациент, нуждаещ се от изкуствено дишане.

Карл изгълта кафето наведнъж и му се стори, че този път не беше толкова зле. Това чувство обаче трая едва четири секунди. Тялото му реагира, все едно беше поел смес от рициново масло и нитроглицерин.

— Хубаво е, нали? — попита Асад.

Нищо чудно защо очите му бяха зачервени.

— И така — изпъхтя Карл. — Виго Моенсен ще го оставим. Интуитивно усещам, че не бива да го свързваме с Рита Нилсен. Случаят на Моенсен залепен ли е на таблото ни, Асад?

Той поклати глава.

— Затворен е след заключение, че през есента се е удавил при злополука. Бил веселяк и обичал да си пийва. Не алкохолик, а купоняга.

— Купонджия, Асад. И не ме питай защо. Друго?

Карл погледна книжата на Росе и се опита да потисне дискомфорта, предизвикан от кафето, когато стигна до стомаха му.

— Имаме и още едно такова лице. — Росе посочи името. — Гите Чарлс. Родена през 1934-та в Торсхавн. Дъщеря на Алистър Чарлс, търговец. След войната бащата фалирал и родителите се развели. Мъжът се върнал в Абърдийн, а Гите, по-малкият й брат и майка й се преместили във Вайле. Гите се записала в училището за медицински сестри, но не го завършила. Назначили я в дома за душевноболни в Брайнинг. После работила из страната като болногледачка и накрая постъпила в болницата на остров Самсьо.

Росе плъзна поглед надолу по текста.

— Историята й е повече от типична за внезапно изчезващи хора. Само чуйте. През периода 1971–1980 работи в болницата в Транебиер на Самсьо. Повечето от персонала и пациентите я харесват, но на няколко пъти идва пияна на работа. Обръща се към специалист, за да се справи с проблема, и терапията върви добре, докато един ден не я спипват да краде медицински спирт. Алкохолната й зависимост се оказва напълно неконтролируема и я уволняват още същия ден. Няколко месеца по-късно я назначават в „Социален патронаж“. Обикаля с велосипед десетина възрастни пациенти, за да им оказва медицински грижи. Един ден обаче разкриват, че Гите краде от старците, и пак я уволняват. От 1984-та година до изчезването си е безработна и се издържа със социални помощи. Плачевна кариера.

— Самоубийство?

— Така предполагат. Качва се на ферибота до Калундборг и слиза на сушата. Била е хубаво облечена, но никой не е разговарял с нея. И случаят потъва в архивите.

— Едва ли е залепен на нашето табло, Асад.

— Живеем в странен свят — поклати глава помощникът.

Самата истина. Изведнъж хремата на Карл отшумя, но червата му стенеха за пощада.

— Само секунда. — Карл изхвърча в коридора и тръгна към тоалетната.

Вървеше с малки крачки и стегнати бузи на дупето. Зарече се повече да не близне и капка от проклетото кафе.

Смъкна си панталоните, седна върху тоалетната чиния и опря чело в коленете си. Как е възможно човек да изхвърли за толкова кратко време нещо, което е поемал толкова продължително? Карл нямаше никакво желание да разбулва тази загадка.

Избърса потта от челото си и се опита да се разсее. Случаите дремеха в ума му, готови да изскочат. Рибар от Фюн. Болногледачка. Проститутка от Колинг и адвокат от Корсьор. „Ако помежду им има нещо общо, аз съм трамвай“ — помисли си Карл. Статистиката е шантава наука и е напълно възможно в рамките на един-единствен уикенд безследно да изчезнат четирима души, без да ги свързва абсолютно нищо.

Случайностите затова са случайности, защото се появяват, когато най-малко очакваш.

— Открихме нещо! — извика пред вратата на тоалетната Асад.

— Само секунда и излизам — отвърна Карл. Секунда — друг път. Нямаше намерение да мръдне оттук, докато спазмите не са уталожат. Не можеше да поеме такъв риск.

Чу как вратата към коридора се хлопна. Наложи си да диша дълбоко и равномерно. Перисталтиката му се успокои. Росе и Асад бяха открили нещо.

Карл мислеше, та главата му пращеше, защото в ума му се въртеше някаква упорита идея. Името Гите Чарлс му подсказваше нещо. Но какво?

Силно впечатление му направи възрастта на изчезналите. Рита Нилсен е била на петдесет и две, Филип Ньорви — на шейсет и две, Гите Чарлс — на петдесет и три, Вито Моенсен — на петдесет и четири. На тази възраст малцина изчезват безследно. На младини, докато хората са щури и безразсъдни — да. Също и на старини, когато болестите, самотата и житейските разочарования те съсипват. Ала въпросните четирима не влизаха в нито една от двете рискови групи. Заемаха междинно положение, но това не даваше тласък на следствената дейност. Разпределянето в категории невинаги хвърля светлина върху събитията.

След половин час в тоалетната Карл си закопча колана. Беше олекнал поне с десет килограма и задникът го болеше.

— Правиш кафето прекалено силно, Асад — и се тръшна на стола си.

А Асад, безсрамникът, се засмя.

— Не е от кафето, Карл. Пипнал си моя вирус. Кашляш, сополивиш се, после дрискаш като картечница, очите ти се възпаляват. Обикновено между отделните фази минават два дни, но при теб протича по-бързо. Всички в Управлението ги хвана разстройство, с изключение само на Росе. По-здрава е от едногърба камила. Каквото и да правиш, ако щеш да й изсипеш водородна бомба или ебола право в гърлото, няма да я събори.

— Къде е тя в момента?

— Чете в интернет. След секунда ще дойде.

— Какво каза, че сте открили?

Карл никак не вярваше на обяснението за стомашните му проблеми. Само при вида на кафената чашка спазмите му се възобновяваха. Взе някакъв лист и покри омразния „напръстник“. Асад остана силно изненадан.

— Гите Чарлс е работила в дом за слабоумни. Това открихме.

— И? — попита Карл.

От коридора затрополяха стъпки.

Росе нахълта в кабинета, ухилена като ряпа.

— Намерихме връзка между Рита Нилсен и Гите Чарлс — и тя тикна пръст в средата на черно-бяла пътна карта.

Спройо, пишеше там.