Юси Адлер–Улсен
Пациент 64 (43) (Четвъртият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и първа глава

Ноември 2010-а

Още на завоя покрай църквата в Брьонбюйостер той зърна невъобразим хаос. Насред уличното платно стояха групички от хора и зъзнеха на студа.

Втресе го, защото се намираха пред неговата къща. Мигаха сини буркани, носеха се викове и бръмчаха помпи от цистерната на пожарната. Кошмарът на всеки гражданин.

— Това е моят дом. Какво е станало? — попита той, настръхнал като таралеж.

— Попитайте полицията. Допреди малко бяха тук — отвърна му огнеборец, без да спира да полива с вода тлеещата купчина в старата конюшня. — Как му беше името на инспектора, дето ни повика? — обърна се той към свой колега, който навиваше маркучите.

— Мьорк? — несигурно предположи мъжът, но така или иначе Курт чу достатъчно.

И това никак не му хареса.

— Извадили сте късмет предвид обстоятелствата — продължи пожарникарят с маркучите. — Ако се бяхме забавили с две минути, постройката и къщата със сламения покрив отсреща щяха да изгорят до основи. В конюшнята открихме мъж в тежко състояние. Приличаше на циганин, навярно бездомник, вмъкнал се да пренощува. Според нас той е предизвикал пожара, но още не знаем със сигурност. Вътре — сигурно за да се стопли, но както казах, още сме в сферата на предположенията — е горил хартия. За по-подробни сведения се свържете с полицията.

В момента това беше последното, което възнамеряваше да стори.

Курт извади джобно фенерче и освети обгорилото помещение. Плъзгащата се врата пред тайника зееше разтворена, а пепел покриваше пода вътре. Шокираща гледка.

Изчака огнеборците да си тръгнат и прегази пепелта до тайника. Не беше останало абсолютно нищо.

Освен надписите на стената.

„АСАД БЕШЕ ТУК“, крещяха кървавите послания из цялото помещение.

Предостатъчно, за да припаднеш.

— Всичко е унищожено — съобщи той на Льонбер по безопасната телефонна линия. — До последно. Картотеки, изрезки, устави, списъци с членове, медицински картони. Всичко изгоря!

— Дано да си прав. Ужасно е, разбира се, но се надявам огънят да е заличил всичко. Казваш, че си оставил Хафез ал-Асад жив, но знаеш ли как полицията се е добрала до него? Да не са го проследили по телефона?

— Не, взехме му го и го изключихме. В момента Микел и другите преглеждат информацията, дано открият нещо полезно. Но изключихме апарата веднага щом му го взехме. Идея нямам как Карл Мьорк го е открил.

— Дай ми десет минути да проверя ситуацията в болницата и ще ти звънна.

Курт трепереше от гняв и скръб. Ако беше отложил посещението в траурната агенция за утре и ако не се бе залисал с погребалния агент — партиен съмишленик и стар приятел — това нямаше да се случи.

Тръсна глава. Ако, ако, ако. Защо остана да изпие втора чаша кафе и защо съпругата на този безупречен професионалист му изказа съболезнованията си толкова многословно? Но нима имаше смисъл да си блъска главата сега? Станалото — станало.

Сега трябваше да се придържа към начертания план, впрочем съвсем прост. Първо ще ликвидират арабина, после ще се заемат с колегата му. Очистят ли и него — това можеше да стане още утре — техният човек в Централното ще унищожи конфискувания архив на Ньорви в катакомбите на специалния отдел.

Дотук добре. Непосредствените заплахи срещу партията бяха елиминирани. А в това се състоеше първостепенната им задача.

Разбраха обаче, че в отдела работи и някаква жена. Според довереника им от Централното не я слушала главата. Значи лесно щяха да отстранят тази пречка. Ако пък мадамата създава проблеми, ще я компрометират и ще я извадят от системата. Лесна работа.

Докладваха му, че и Сьорен Брант вече не представлява заплаха. А Микел щеше да замине за Мадагаскар и да уреди въпроса с Мие Ньорви и Херберт Сьонерскоу.

И оставаше да се справят само с една заплаха: Нете Хермансен. Смъртта непременно трябваше да изглежда естествена. Смъртен акт, бързо погребение и край.

Окончателен край, надяваше се Курт.

Архивите на Курт изгоряха точно като документацията на колегите му от Тайната борба. Със смъртта на Хафез ал-Асад и Карл Мьорк разследването щеше да приключи, ако слуховете, че отделът им работи изолирано, отговаряха на истината. „Праволинейност“ щеше да затвърди политическия си престиж на спокойствие и делото, на което Ве бе посветил целия си живот, щеше да се увенчае с победа.

Курт кимна. След кратък размисъл установи, че не се е случило нищо фатално. Тъкмо обратното.

Сега предстоеше да изчака новините за състоянието на арабина.

Качи се на горния етаж и легна до любимата си. Кожата й бе придобила цвета и температурата на сняг.

— Нека те сгрея малко, Беате — прошепна той и се сгуши до нея.

Тялото й вече не беше податливо и послушно както преди. Послесмъртното вкочаняване бе започнало, докато той бе пил кафе с хора, към които изпитваше пълно безразличие. Как можа?

Мобилният му звънна.

— Слушам, Льонбер. Откри ли го?

— Да. Настанен е във Виовре в тежко състояние. Получил е сериозни травми.

Курт си отдъхна.

— Кой е при него?

— Карл Мьорк.

— Успял ли е да задигне нещо от хранилището?

— Едва ли. Дори да е взел нещо, не ми се вярва да е много. Информаторката ни в болницата седи срещу Мьорк в чакалнята. Ще я попитам по другия телефон. Само секунда.

Гласът на Льонбер заглъхна, после пак се върна.

— Трудно е да се каже, защото е затруднена да се приближи. Мьорк четял някакъв списък, но не е изключено да е информационната брошура на болницата за близки на пациентите.

— Списък?

— Не се притеснявай, Курт, едва ли е нещо компрометиращо. Бурята отмина, стари приятелю. От гледна точка на дългата ни история е жалко, че всички документи от създаването и около разрастването на Тайната борба и „Праволинейност“ изгоряха, но след като архивите ни вече са прах, навярно е по-добре и ти да не разполагаш с разобличаваща информация. Иначе как си?

— Зле. — Той си пое дълбоко дъх. — Беате почина.

Настъпи продължителна пауза. Курт знаеше какво изпитват към Беате Льонбер и голяма част от другите ветерани в организацията. Почитаха я не само в качеството й на обединителна фигура; боготворяха я и като жена. Тя действително беше изключителна във всяко отношение.

— Светла й памет — промълви само той.

Не успя да отрони нищо повече.

С погребалния агент се уговори на следващата сутрин в десет мъжът и неговият помощник да дойдат да отнесат Беате, защото не било препоръчително да се отлага повече. Колко злощастно съвпадение между миг на лична скръб и необходимост да решава служебни проблеми.

Курт погледна печално покойната си съпруга. Беше решил да я последва още тази нощ, а когато траурните агенти пристигнат, да разберат, че ще трябва да направят още един, допълнителен, курс.

Ала последните събития осуетиха намеренията му.

Не можеше да си отиде от този свят, преди да се увери, че Карл Мьорк и Хафез ал-Асад са очистени, а опасенията му за листа, който следователят четеше в момента в чакалнята на стерилното болнично отделение, са неоснователни.

Набра Микел.

— Уви, Хафез ал-Асад не е издъхнал от черепната травма и е подпалил хранилището, но усложненията най-вероятно ще се окажат фатални. Наша лоялна, съвестна информаторка ще ни държи в течение през идните часове. Тя е медицинска сестра и неведнъж ни е помагала. Ще го стори и сега. На арабина песента му вече е изпята. Проблемът е Карл Мьорк.

— Добре.

— Този път не го изпускайте от очи нито за секунда. В момента се намира в болницата във Виовре. Излезе ли, веднага се лепвате за него, чу ли? И го пречуквате. Ако искате, го прегазете, ако искате — действайте по друг начин. Правете, струвайте, но го искам мъртъв, и то час по-скоро.