Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (60)

Такива, каквито са

Петък, 28 юни 2013 г. (продължение)

10 ч. Започнах да се тревожа за Даниъл. Въпреки целия му, ами всъщност даниълизъм, откакто Марк умря, винаги мигом се свързва с мен, щом позвъня. О! Телефонът.

10:30 ч. Бях забравила за конферентния разговор с Джордж, Имоджен и Деймиън от „Грийнлайт Продъкшънс“.

— Добре, ще си доволна да разбереш, че всички сме в офиса — започна Джордж. — Ето как стоят нещата. — На фона прозвуча разплискване на течност. — Ако разговаряш със Сафрън, за нищо на света не й намеквай, че не подкрепяш сто процента Сток…

— Джордж? — произнесох с подозрение. — Къде си и какъв е този шум?

— В офиса. Просто… кафе. Добре. Амбъргрис е запалена за Стокхолм, така че недей…

Чу се странно проскърцване като от търкане на гума, шумен плясък, все едно нещо огромно се пльосна в голямо количество вода, приглушен вик и после тишина.

— Добре — включи се Имоджен. — Ще проверя какво стана там и ще ти се обадя пак.

11 ч. Позвъних на Талита да попитам дали напоследък е разговаряла с Даниъл.

— О, боже! — възкликна тя. — Не си ли чула?

Работата е там, че Даниъл има склонност към пристрастяване, която се влоши с възрастта. В един момент всички започнаха да споделят с осъдителен тон как са изключително разтревожени за Даниъл, тъй като започваше да се държи все по-ужасно по събиранията. Няколко обаятелни жени се опитаха да го „сложат в ред“, докато накрая не беше откаран в рехабилитационна клиника в Аризона, след което се върна с освежен вид и леко смутено изражение. Доколкото беше известно на всички ни, при него нещата бяха наред. Но явно скорошната раздяла с поредната обаятелна жена го беше тласнала към невъздържан гуляй, по време на който изпразнил цялото съдържание на шкафа си за алкохол от 30-те години в рамките на един уикенд. Бил открит в потресаващо състояние миналия понеделник сутрин от чистачката си и в момента се намираше в отделението за алкохолици и наркомани в същата болница, в която аз посещавах клиника за борба със затлъстяването.

О, боже. О, боже, а аз оставих Били и Мейбъл да преспят при него.

11:30 ч. Току-що Имоджен позвъни отново. Стана ясно, че макар да заяви как се намирал в офиса и посръбвал кафе, Джордж всъщност бил на гумена лодка в река Иравади, на която слязъл от луксозния си плаващ дом в местен стил, за да „улови сигнал“. Някак вълнението от минаваща наблизо моторница разклатило неговата гумена лодка и съборило Джордж, последван от айфона му, в буйните води на Иравади.

Джордж бил добре, но загубата на айфона била истинска катастрофа. Реших да оставя „Грийнлайт Продъкшънс“ да се справят с последиците от случката и се завтекох да посетя Даниъл.

14 ч. Току-що се върнах. Плашещо. Болницата „Сейнт Катрин“ представлява озадачаваща смесица от викториански затвор, клиника от 60-те години и Йемен. Бродих наоколо без посока, докато най-накрая не открих вярното крило, купих вестници за Даниъл от магазинчето за подаръци заедно с картичка с пате, на която пишеше: „Дръж глава над водата“, и добавих с химикалка: „Проклет мръсник“, а после импулсивно написах вътре: „Където и да отидеш и каквото и да правиш, винаги ще те обичам“. Човек не бива да поощрява такова поведение, но можех да си представя как всички щяха да дойдат и да му скачат по нервите.

Отделението беше от типа „заключени отделения“. Натиснах зеления бутон. В някакъв момент се появи жена с бурка и ме пусна да вляза.

— Идвам при Даниъл Клийвър.

Тя не даде вид, че името й е познато, просто поредното в списъка й.

— Ето там вляво. Първото легло зад завесата.

Разпознах чантата и сакото на Даниъл, но леглото беше празно. Да не би да е избягал? Помъчих се да поразтребя, а в следващия миг се появи наподобяващ скитник човек, облечен в пижама и небръснат. Косата му беше разрошена, а окото посинено.

— Коя си ти? — попита подозрително.

— Аз съм, Бриджет!

— Джоунс! — произнесе той, като че в главата му се беше задействал бушон. После бързо угасна и той се строполи на леглото. — Можеше да предупредиш, че ще идваш. Щях да поразчистя. — Отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

— Глупак — казах аз.

Заопипва за ръката ми. Издаваше много странни шумове.

— Какво стана? Защо не можеш да дишаш?

В очите му проблесна нещо като бегло напомняне за стария Даниъл.

— Ами, работата е там, Джоунс — заговори и ме притегли към себе си. — Ако трябва да съм честен, малко се повеселих. Изпих, общо взето, всичко налично. Много се зарадвах да открия шише с нещо, което взех за ментов ликьор, и го изгълтах цялото. — На лицето му цъфна познатата печална усмивка. — Оказа се препарат за миене на съдове.

И двамата се разтресохме от смях. Осъзнавах, че ситуацията е по-скоро трагична, но все пак беше смешно. Ала после Даниъл започна да се задушава, издаваше хрипове, а от устата му излизаше пяна. Ясно се виждаше какво се е случило. Същото е, както като ти свършат таблетките за миялната, и вместо тях ти се стори добра идея да използваш течен препарат, а той вземе, че се разпени вътре до крайност.

Сестрата дотича и се погрижи за него. После той взе картичката и я отвори. За миг изглеждаше, сякаш ще се разплаче, но след това я метна на шкафчето точно в мига, когато се появи зашеметяваща блондинка с невероятно дълги крака.

— Даниъл — възкликна блондинката с тон, от който ми се прищя да отметна коса в нейна посока и да й прехвърля малко гниди. — Виж се само! Редно е да се засрамиш от себе си. Това трябва да спре.

Вдигна картичката.

— Какво е това? От теб ли е? — попита укорително. — Ето виждаш ли, точно в това е проблемът! Всичките му проклети приятели: „Скъпият стар Даниъл“. Това му дава свобода да прави каквото си науми.

— По-добре да тръгвам — казах и станах.

— Не, Джоунс, недей — помоли Даниъл.

— О, моля те — изсумтя момичето точно в мига, когато Талита се появи с кошница, пълна с ядими подаръци, опакована с целофан и с голяма панделка на върха.

— Виждаш ли? Виждаш ли? — посочи момичето. — Точно за това говоря.

— И КАКВО имаш предвид с това… захарче? — попита Талита. — КОЯ точно си ти и КАКВО общо има това с теб? Познавам Даниъл от двайсет години и периодически сме спали заедно през повечето от тях…

Едва не изстрелях: „Какво?!“. Нима Талита е спяла с Даниъл, когато и аз спях с него? Но после си казах: „Какво значение има?“.

Извиних се и си тръгнах, като си мислех, че след определена възраст хората просто постъпват, както постъпват и или ги приемаш, или не. Все пак не съм съвсем убедена дали изобщо мога да оставям децата на грижите на Даниъл, най-малкото докато не се върне от рехабилитация и не може ясно да различи вилица от четка за коса.