Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (23)

Вглъбяване в тежки мисли

Понеделник, 26 ноември 2012 г.

60 кг; последователи в Туитър, впечатлени от знанията ми, свързани със самопомощ при срещи и правила при свалки 468; романтични перспективи 0.

12:30 ч. Току-що се върнах от Оксфорд Стрийт. Улицата е преобразена от лавина светлини, блещукащи лампички и романтични живи картини по витрините на магазините и озвучавана от празнични мелодии, с което натрапва събуждащото паника усещане, че Коледа внезапно е избързала да дойде, а аз съм забравила да купя пуйка. Какво ще правя? Не съм готова за неизбежното препятствие „следване истеричния пример на околните“ и за усещането, че е нужно да свърша належащото, освен още цяла купчина задължения, свързани с Коледа. И още по-лошо, да си наложа да преглътна спомените за идеалното семейство от двама възрастни и две деца, домашната идилия, мъчителните емоции, неизбежните препратки към предишни празнувания, някой от нас в ролята на Дядо Коледа и…

13 ч. Къщата ми изглежда тъмна, изоставена и окаяна. Как бих могла да се справя с писането на сценария, като се чувствам така?

13:05 ч. Вече е по-добре, отново нахлузих слънчеви очила с диоптър. Но още не мога да понеса мисълта за купуването на елха и изваждането на украсата, която купихме заедно с Марк, и… Поне го има круиза, организиран от „Сейнт Осуалдс“, който да очакваме.

13:20 ч. О, боже. Какво да правя по този въпрос? Трябва да дам отговор на мама след по-малко от четири седмици. Децата, току-виж, се удавили и въобще ще е едно невъзможно прекарване, но ако не отида, ще се мъча да организирам приличен празник за малките сама. Самаааа!

Неделя, 2 декември 2012 г.

21:15 ч. Току-що се обадих на Джуд и й споделих за психологическия си срив.

— Поразрови се онлайн.

21:30 ч. Влязох в сайт за самотни родители. Последвах съвета на Джуд и послъгах леко за възрастта си, защото кой изобщо би си направил труда да погледне профила на жена над петдесет? Макар Талита да не бива да узнава, че съм и помислила такова нещо. Не съм сложила никаква снимка.

21:45 ч. Ооо, имам съобщение! Съобщение! Вече! Ето, видяхте ли, там, навън ИМА хора и…

О. Изпратено е от четирийсет и девет годишен мъж, който се е нарекъл „5пътинанощ“.

Ами, това е… това е…

Кликнах на съобщението, което гласи: Здрасти, секси! Ха-ха!

Кликнах на снимката му. На нея се вижда покрит с татуировки дебелак, облечен в черна мушамена рокля и с руса перука на главата.

Марк, моля те, помогни ми, Марк.

21:50 ч. Хайде, хайде. Продължавай напред. Просто трябва да си наложа да превъзмогна всичко това. НАЛАГА СЕ да спра да си казвам „само Марк да беше тук“. Трябва да престана да мисля как спеше с ръка, преметната през раменете ми, сякаш ме закриля, за физическата близост, за миризмата под мишниците му и наболата му брада. За начина, по който се чувствах, когато вдигнеше телефона, щом го потърсеха по работа и мигом превключваше на професионална вълна, но после насред разговора ме поглеждаше с кафявите си очи, изпълнени с плам, но в същото време показващи уязвимост. Или пък как Били го молеше да редят пъзел и прекарваха часове да се трудят над някой изключително сложен, защото и двамата бяха толкова умни. Не мога да продължа да обгръщам в тъга всяка хубава случка от живота на децата си. Изборът на Плюнка за ролята на бебето Исус в първата пиеса за Рождество Христово на Мейбъл (Мейбъл беше кокошка). Първият истински коледен концерт на Били. Мейбъл и Били ми купуват с помощта на Клои машина за неспресо, а после Мейбъл ми издава „изненадата“ всяка вечер с потаен шепот. Не мога да преживея още една такава Коледа. Не мога да преживея още една такава година. Не мога да продължавам по този начин.

22 ч. Току-що звъннах на Том.

— Бриджет, трябва да поскърбиш. Не си позволи да скърбиш, както е редно. Напиши писмо на Марк. Вглъби се. ВГЛЪБИ СЕ.

22:15 ч. Качих се на горния етаж. Открих Били и Мейбъл, гушнати заедно на горното легло. Изкачих се тромаво по стълбата и се сврях до тях, а Били се събуди и каза:

— Мамо?

— Да — прошепнах.

— Къде е тати? — Усетих как сърцето ми се сви от мъка заради Били и го придърпах ужасена към себе си. Защо тази вечер всички се чувствахме така?

— Не знам — подхванах. — Но… — Били отново беше потънал в сън. Останах сгушена до тях на леглото, притиснала ги здраво.

23 ч. Обляна в сълзи, седя на пода, заобиколена от изрезки и снимки. Не ме е грижа какво говори мама, ще се потопя в скръбта си.

23:15 ч. Току-що отворих кутията с изрезките и извадих една.

Марк Дарси, британският адвокат, експерт в сферата на човешките права, е загинал в суданската област Дарфур, когато бронираното превозно средство, в което пътувал, се натъкнало на земна мина. Дарси, международно признат авторитет по въпросите за трансгранични съдебни спорове, и Антон Давиниер, швейцарски представител на Комисията за правата на човека към ООН, са жертвите при инцидента, съобщи „Ройтерс“.

Марк Дарси беше водеща международна фигура при разрешаването на международни кризисни ситуации и прилагането на правосъдни мерки. Към него редовно се обръщаха международни организации, правителства, опозиционни групи и публични личности за съвети по широк спектър от въпроси. Той бе водещ поддръжник на Амнести Интърнешънъл. Тъкмо неговата намеса малко преди гибелта му доведе до освобождаването на британците Иън Томпсън и Стивън Йънг, държани седем месеца в плен като заложници от бунтовнически режим, след като екзекуцията им изглеждаше непредотвратима.

Безброй са изказаните съболезнования от държавни глави, доброволчески организации за подпомагане и частни лица.

Марк Дарси остави вдовица — Бриджет, син — Уилям, на две години, и дъщеря — Мейбъл, на три месеца.

23:45 ч. Вече ридая, изрезките и снимките лежат по пода и спомените ме заливат.

Скъпи Марк,

Ужасно много ми липсваш. Безкрайно те обичам. Звучи толкова банално. Също както като се опиташ да пишеш на опечалени. „Най-искрените ми съболезнования по повод загубата ви.“ Все пак, когато хората ми писаха след смъртта ти, бях благодарна дори когато не знаеха какво да кажат и редяха безсмислици.

Работата е там, Марк, че просто не мога да се справя сама. Наистина, наистина не мога. Знам, че съм заобиколена от децата и приятели, а освен това пиша „Листата в косата му“, но съм така самотна без теб. Имам нужда да ме утешиш, да ми дадеш адвокатски съвет, както се шегувахме на сватбата ни. И да ме прегърнеш. И да ми кажеш какво да предприема, когато оплескам всичко. И да ме убеждаваш, че ме бива, когато ми се струва, че съм негодна за нищо. И да ми вдигаш ципа. И да ми сваляш ципа и… О, боже, първия път, когато ме целуна, аз казах „Добрите момчета не се целуват така“, а ти отвърна: „О, да, точно така го правят“. Адски ми липсваш в леглото и навсякъде другаде.

И ми се щеше животът ни… Не мога да понеса, че не ги виждаш как растат.

ПРОСТО ТРЯБВА ДА ПРОДЪЛЖА НАПРЕД И ДА ПОСТИГНА ВЪЗМОЖНО НАЙ-ДОБРОТО. Животът не протича според желанията ни, а аз съм голяма щастливка, че имам Били и Мейбъл и че ти се беше погрижил всичко да ни е наред финансово и да имаме собствена къща. Разбирам, че трябваше да заминеш за Судан, знам колко дълго се труди да освободиш онези заложници, сигурна съм, че се беше погрижил да е достатъчно безопасно. Не би тръгнал, ако допускаше, че съществува риск. Вината не е твоя.

Просто ми се иска да можехме да сме заедно и да споделяме всички мънички мигове. Как Били някога ще разбере какво е да бъде мъж, без баща му да е до него? Ами Мейбъл? Те си нямат татко. Не те познават. Бихме могли да сме си заедно вкъщи за Коледа, ако само… Престани. Никога не казвай „бихме могли“, „трябваше“ или „ако само“.

Съжалявам, че съм такава неумела майка. Моля те да ми простиш. Толкова съжалявам, че прекарах седмици да изучавам книги за въртене на любов и че създадох своя подправена кибер версия, достъпна за мъж, носещ мушамена рокличка, и задето се разстройвам за нещо различно от факта, че не си до мен. Обичам те.

Твоя Бриджет хххх

23:46 ч. Току-що чух тупване. Някой е станал от леглото.

Полунощ. Мейбъл беше слязла от двуетажното легло и стоеше права, дребният й силует в пижама се открояваше на фона на прозореца. Коленичих до нея.

— Ето я луната — произнесе. Обърна се към мен тържествено и ми довери: — Следи ме.

Луната беше пълна и светла над малкото ни дворче. Тръгнах да обяснявам:

— Ами, Мейбъл, луната…

— И — прекъсна ме тя — онзи бухал.

Погледнах към мястото, където сочеше. На оградата наистина имаше бухал, осветен от лунната светлина, взираше се в нас, без да мига. Преди никога не бях виждала бухал. Мислех, че бухалите са на изчезване и се срещат само в провинцията и в зоологическата градина.

— Да спуснем пердетата — предложи Мейбъл и започна да ги дърпа с делови и властен маниер.

— Всичко е наред. Те бдят над нас.

Тя се изкатери на горното легло.

— Кажи ми онова за малката принцеса.

Още стресната от бухала, аз задържах ръката й в своята и издекламирах приспивното стихче, което Марк измисли за нея още като беше съвсем новородена.

— Моята малка принцеса е също толкова сладка, колкото и хубава, също толкова нежна, колкото и красива, също толкова мила, колкото и прекрасна. И където и да иде, каквото и да стори, мама и татко винаги ще я обичат. Самото защото е така прекрасна и защото е…

— Мейбъл! — довърши тя.

— И за мислите — обади се сънено Били.

Успявах да дочуя гласа на Марк, когато шепнех:

— Всички мисли се прибират. Също като малките птички в техните гнезда и зайчетата в дупките. Мислите не се нуждаят от Мейбъл и Били за през нощта. Светът ще продължи да се върти и без тях. Луната ще блести без тях. И всичко, което трябва да свършат Мейбъл и Били, е да си отдъхнат и да се наспят. И всичко, което Били и Мейбъл трябва да свършат, е да…

И двамата спяха. Надникнах през прозореца да проверя дали бухалът наистина беше там. Ето го, продължава да ме наблюдава, без да мига. Гледах в отговор много дълго, а после отново дръпнах завесата.