Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (37)

Пенисът на прилепалото

Събота, 26 януари 2013 г. (продължение)

Пристигнахме в 12:59 ч., за да установим, че „Сейнт Осуалдс Хаус“ беше преобразен в нещо смесено между декор за състезание „Идеален дом“ и кралска церемония по засаждане на дървета. Навсякъде имаше червено-бели флагове на „Достоен пенсионерски живот“, червени балони, чаши бяло вино и момичета в строги костюми в стил „служител на месеца“, които се озъртаха, стиснали клипбордовете, с надеждата да открият нови хора с уклон към веселяшка разюзданост.

Затичахме според указанията им, заобиколихме сградата и стигнахме в градината в италиански стил, където церемонията вече течеше. Ник или Фил говореше по микрофона пред група застаряващи хора с шикозни каски на главите. Подадох на Мейбъл кошничката с шоколадови сърчица, която носехме, и тя мигом я изпусна на земята. Последва миг на покой и после а) Били ги стъпка, б) Мейбъл наду гайдата с такава сила, че Ник или Фил спря речта си и всички се обърнаха да видят какво става, в) Били на свой ред наду гайдата, г) мама и Уна закрачиха гневно към нас с безумни топирани прически и идентични пастелни тоалети, представляващи съчетание от рокля и манто, сякаш взети назаем от майката на Кейт Мидълтън и д) Мейбъл се опита да събере шоколадовите сърчица, но оскърблението и унижението й бяха така трогателни, та аз я поех в обятията си също като Дева Мария, осъзнавайки твърде късно, че няколко от шоколадовите сърчица сега се намираха притиснати между червено-бялата рокличка с жилетка на Мейбъл в стил Шърли Темпъл и палтото ми от „Джей Крю“ в пастелен цвят в стил Грейс Кели.

— Няма значение — прошепнах, докато закръгленото телце на Мейбъл се тресеше от плач. — Сърчицата бяха само за да покажем, че носим нещо. Ти си по-важна от тях.

В този миг мама изникна до мен и заяви:

— О, за бога, нека АЗ се заема с нея.

— Само че… — подзех, обаче беше твърде късно. Бледосиньото палто на мама в стил майката на Кейт Мидълтън сега също беше омазано с шоколад.

— О, небеса! — възкликна мама и остави ядосано Мейбъл обратно на земята, при което тя избухна в още по-гръмогласен рев и обви оклепаните си в шоколад ръце около обутите ми в кремави панталони крака, а Били започна да крещи:

— Искам да си ходя у домаааааааааа!

Телефонът ми бипна: Рокстър!

Джоунси. В природонаучния музей съм. Знаеш ли, че прилепалото има най-големия пенис, съотнесен към размера на тялото, сред всички живи същества?

Смаяна, изпуснах телефона, като едва не уцелих Мейбъл по главата. Мама се наведе да го вдигне.

— Какво е това? — попита. — Съобщението е изключително странно.

— Нищо, нищо — измънках и се хвърлих към телефона. — Просто… От продавача в рибарския магазин е!!

На фона на всичко това речта на Ник или Фил мина в кресчендо, достигайки до кулминацията с мощен рев:

— Каски долу!

Групата възрастни жители метнаха каските си във въздуха, при което Били отново избухна в сълзи и започна да вие.

— Аз също исках да хвърля каска във въздуха — отбеляза Мейбъл. — Дявол да го вземе.

Изпаднал в ярост, която познавах добре, Били се обърна към мен и заяви:

— Вината е изцяло твоя. Ще те убия.

Преди да се усетя какво се случва, аз също закипях вътрешно като същински парен котел и накрая изригнах:

— Аз ще те убия първа!

— Бриджет — намеси се мама помирително.

— Той започна! — отвърнах.

— Не, не съм. Ти започна, като закъсня толкова много! — възпротиви се Били.

Цялата история прерасна в един проклет кошмар. Но нямаше милост. Всички се оттеглихме в дамската тоалетна, за да се почистим. Успях да се мушна в една кабина и да отговоря на Рокстър по повод гигантския пенис на прилепалото.

Наистина ли? В какво състояние?

Почакай, ще проверя дали мога да го възбудя.

Изскочих от тоалетната с шоколадовите петна, порядъчно размазани и поради това още по-зле на вид, в лишена от стрес пауза, по време на която мама отиде да се преоблече, а децата бяха занимавани за кратко от клоун, който правеше животни от балони. Клоунът очевидно беше отегчен, тъй като Били и Мейбъл бяха единствените внуци под трийсет и пет годишна възраст, като се изключат няколкото правнучета, които обаче бяха бебета. Написах на Рокстър за клоуна и животните от балони, при което той отговори:

Би ли го попитала дали ще ми направи копие на прилепало с ерекция?

Аз: Трябва ли да е мащабно?

Хубавото на писането на съобщения му е, че ти предоставя мигновен близък емоционален контакт чрез размяната на кратки коментари в движение, свързани с ежедневието ти, без за това да е нужно време, да се налага уговарянето на срещи или каквито и да било трудности, изниквали по пътя в скучния стар свят, лишен от електронни комуникации. Като се изключи сексът, спокойно бихте могли да имате цяла една връзка, далеч по-пълноценна и здрава от много традиционни бракове, без изобщо да се срещате лично!

Може би занапред ще е все така. Замразената сперма просто ще идва от донора чрез сайта за запознанства, който първоначално ви е свързал. Хм, но в такъв случай жените ще свършат като мен, ще се опитват да препускат като луди от едното дете, което е свършило нещо мърляво и трудно за овладяване в тоалетната, и другото, което се е озовало притиснато между хладилника и вратата на хладилника. Може би бъдещето е на кибердецата, също като онези японски тамагочи, които ще създават илюзията, че сте родители за около два дни, докато не ви омръзнат. Но тогава човешката раса ще изчезне и… Ооо, ново съобщение от Рокстър.

Мисля, че вкарването в мащаб ще се окаже труден момент. Но бих желал да използва розов балон с цвят, близък до телесния.

Аз: Прилепалата не са розови.

Рокстър: Ако провериш, ще установиш, че съществува вид, обитаващ западните брегове на Америка, който е с яркорозов цвят. Но съм убеден, че клоунът е напълно наясно с това.

— Бриджет, още ли си пишеш с продавача на риба? — Сега майка ми, облечена в друг ансамбъл от рокля и палто в стил майката на Кейт Мидълтън, но този път в прилепалско розово. — Защо просто не ходиш в „Сейнсбърис“? Рибният им щанд е впечатляващ! Както и да е, хайде! Нали знаеш, че Пени Хъзбъндс-Босуърт сега е омъжена? — започна да каканиже и ме отведе настрани от децата и балоните им.

— Ашли Грин! Помниш Ашли, нали? Рак на панкреаса! Ковчегът на Уин едва се бил скрил зад завесата в крематориума, преди Пени да позвъни на вратата на Ашли с тавичка наденички на фурна.

— Не ми се струва, че е редно да оставям…

— Всичко ще бъде наред, мила, имат си балони. Както и да е, според Пени наистина трябва да ви съберем с Кенет Гарсайд. Той е сам. Ти си сама и…

— Мамо! — изсъсках, докато тя ме тътреше към помещението с плашещо наименование „Зала за функции“. — Това не е ли мъжът, който влизал по каютите на другите, докато бяхте на круиз?

— Е, хубаво де, той е. Но работата е там, че човекът очевидно изпитва силно сексуално влечение, така че му е нужна по-млада жена и…

— Майко! — избухнах и в този момент телефонът ми издаде звук за получено съобщение. Мама сграбчи телефона.

— Отново продавачът на риба — уведоми ме и ми показа съобщението.

6 метра в отпуснато състояние и 12 в еректирало.

— Ама кой е този продавач на риба? О, виж! Ето го и Кенет.

Облеченият в сиви панталони и розов пуловер Кенет Гарсайд изпълни няколко танцови стъпки към нас. За миг сякаш видях чичо Джефри. Чичо Джефри, мъжът на Уна, най-добрият приятел на татко, с неговите спортни панталони и голф пуловери, с танцовата му походка и неизменния въпрос: „Как върви любовта? Кога ще те задомим?“

Погълнаха ме тъга по татко и мисли на тема как би коментирал всичко това. После Кенет Гарсайд ме изтръгна от тях, като разкри комплект изключително бели изкуствени зъби върху лицето си с оранжев тен, когато изрече:

— Здравейте, красива млада госпожо. Аз съм Кен69. Това е официално оповестената ми възраст, тайните ми предпочитания и името ми в профила за запознанства. Но то може би вече няма да ми е нужно, след като се срещнахме лично.

Пфу, казах си и после мигом се засрамих от собствения си двоен стандарт, тъй като мозъкът ми бързо се справи със сметките и посочи услужливо, че възрастовата разлика между мен и Рокстър е с четири години по-голяма от тази между мен и Кенет Гарсайд.

— Ха-ха! — намеси се мама. — О, ето го и Пол. Ще разменя няколко думи с него на тема еклери — каза и се втурна към мъж в униформа на готвач, като ме остави при Кенет Гарсайд с неговите ослепителни изкуствени зъби, но в този момент Уна милостиво започна да потропва с лъжица по една чаша за вино.

— Дами и господа! Дойде време да разгледаме диапозитивите от круиза.

— Да ви предложа ли ръката си? — попита Кенет, сграбчи ме и ме поведе към банкетната зала, където бяха строени редици натруфени кремави столове със златни кантове, а на гигантския екран се мъдреше снимка на лайнера.

Когато се настанихме, Кенет Гарсайд подхвърли закачливо:

— Какво сме лепнали на панталона си? — и започна да търка коляното ми с носната си кърпа, а Уна се качи на подиума и заговори:

— Приятели! Роднини! Тазгодишният круиз, организиран от „Сейнт Осуалдс Хаус“ беляза връхната точка на една вече изтекла и удовлетворяваща година.

— Престанете — изсъсках на Кенет Гарсайд.

— Сега вече всичко е компютризирано! — продължи Уна. — И така! Повече няма да се бавя и ще коментирам, докато вървят диапозитивите, така че някои от нас ще имат възможност да преживеят отново красивите мигове, а други — да помечтаят.

Образът на кораба се превърна в мозайка от кадри, от които увеличението открои снимка на мама и Уна как се качват на лайнера и махат.

— Господата предпочитат блондинки! — обяви Уна в микрофона, след което зазвуча саундтракът към диапозитивното шоу — Мерилин Монро и Джейн Ръсел пееха „Две малки момичета от Литъл Рок“, докато вървеше снимка на мама и Уна в ужасяваща имитация на „Господата предпочитат блондинки“, легнали една до друга на двойно легло в каютата, погледнали кокетно към обектива, всяка с единия крак вирнат във въздуха.

— Мили боже — промълви Кенет.

После изведнъж съпровождащата мелодия беше заглушена от познати електронни тонове, а кадрите бяха сменени от потресаваща анимация, която изобразяваше дракон, бълващ огън срещу едноок лилав магьосник. Докато седях замръзнала на мястото си, до съзнанието ми достигна, че става дума за „Уизард101“. Възможно ли бе… Имаше ли как Били да се е добрал до компютъра и… Изведнъж „Уизард101“ изчезна и беше заменен от страница с ВХОДЯЩИ ИМЕЙЛИ, гласяща „Добре дошла, Бриджет“ с поредица от теми на имейлите, първият от които беше от Том и беше кръстен „Кошмар със снимки от круиза в «Сейнт Осуалдс Хаус»“. Какви ги вършеше Били?!

— Извинете ме, извинете ме — смотолевих, изпаднала в паника, и тръгнах да си проправям път през редовете насред всеобщото объркване, като упорито се мъчех да избегна погледа на мама.

Изскочих навън, а после се върнах обратно в банкетната зала, за да заваря Били да трака ожесточено върху една помощна маса на Макбук Еър, свързан с много кабели и Етернет хъбове.

— Били!

— Почакай! Трябва да завърша това нивоооо! Не съм влизал в пощата ти. Просто се опитвах да си припомня паролата си.

— Остави това — процедих. Със сила успях да го откъсна от компютъра, да затворя „Уизард101“ и другите прозорци в Яху и да го затътря обратно при балоните точно преди един травмиран на вид мъж с очила с телени рамки да влети и да се втурне към лаптопа.

— Някой пипал ли е тук? — попита, а очите му се стрелкаха невярващо из помещението. Погледнах към Били с надеждата, че ще си замълчи или ще излъже. Той се намръщи многозначително и успях да зърна как си преговаряше проклетите ми лекции на тема колко е важно да си честен и винаги да казваш истината. Не сега, прииска ми се да изкрещя. Правилно е да излъжеш, когато на мама й е нужно!

— Да, аз бях — отговори унило Били. — И не съм възнамерявал да влизам в имейлите на мама, но си забравих паролата.

21:15 ч. У дома. Вече в леглото. Навръх цялата тази потресаваща катастрофа продължава да стои и въпросът какво ще предприема на тема детегледач за петък вечер. Помъчих се да предумам мама, след като фурорът позамря, но тя ме изгледа студено и отвърна, че имала водна зумба.

21:30 ч. Пробвах с Магда, но тя ще ходи на кратка ваканция до Истанбул с Козмо и Уони.

— Ще ми се да имах възможност, Бриджет — каза ми. — Ние винаги можехме да разчитаме на майка ми за спешни случаи, сигурно е сложно да имаш деца на такава късна възраст. Проблемът е, че децата са твърде малки ти да помагаш на нея, а тя е прекалено стара да помага на теб, нали?

— Не — отговорих. — На водна зумба е.

Ще проверя Даниъл.

22:45 ч. Позвъних на Даниъл.

— С кого се чукаш, Джоунс?

— С никого.

— Настоявам да науча.

— С никого, просто…

— Ще те накажа.

— Просто реших, че обичаш да ги взимаш.

— Джоунс, винаги си била катастрофално несръчна лъжкиня. Беснея от сексуална ревност. Чувствам се като жалък стар глупак, на когото му е минало времето.

— Даниъл, не ставай смешен, ти си изключително привлекателен и жизнен, изглеждаш млад и си неустоимо сексапилен, и…

— Знам, Джоунс, знам. Благодаря, благодаря.

Накратко, Даниъл ще дойде в шест и половина в петък, за да ги вземе и да ги отведе в апартамента си.