Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджет Джоунс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mad About The Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2019)

Издание:

Автор: Хелън Филдинг

Заглавие: Бриджет Джоунс: Луда по онова момче

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Жечка Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-337-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7891

История

  1. — Добавяне

Партито на Талита

Беше най-горещият ден за годината и слънцето още беше високо в небето, когато се срещнахме, за да се отправим към партито на Талита. Рокстър изглеждаше върховно: в бяла тениска, със силен тен, леко набола брада. В поканата пишеше: „Неофициално лятно парти“. Малко се тревожех заради пролетнобялата рокля, въпреки че Талита лично я беше избрала, но когато ме видя, Рокстър каза:

— О, Джоунси. Изглеждаш перфектно.

— Ти също — отговорих ентусиазирано, като на практика едва си поемах дъх от възбуда. — Облеклото ти е съвършено.

При думите ми Рокстър, който очевидно нямаше представа в какво е облечен, погледна озадачено надолу и каза:

— Това са просто чифт джинси и тениска.

— Знам — отговорих, като вътрешно се хилех при мисълта за мускулестото тяло на Рокстър сред морето от костюми и панамени шапки.

— Мислиш ли, че ще има пълна шведска маса, или ще са само хапки?

— Рокстър — произнесох предупредително.

Той ме целуна бързо.

— Тук съм само заради теб, бейби. Как мислиш, ще поднесат ли топли ястия или само студени? Шегичка, Джоунси.

Тръгнахме ръка за ръка по дълга каменна пътека, водеща към огромна скрита градина с блещукащ под слънцето син плувен басейн, бели кресла и шезлонги за мързелуване и юрта — типично английско лятно парти с бегъл намек за бутиков хотел в Мароко.

— Да отида ли да донеса нещо за хапване… искам да кажа, за пийване?

Стоях на мястото си леко объркана, а Рокстър изтича да издирва бюфета. Озъртах се наоколо, малко притеснена от обстановката. Беше точно онзи момент, когато тъкмо сте попаднали сред море от хора и все още не успявате да забележите ничие познато лице. Изведнъж осъзнах, че съм се облякла неподходящо. Трябваше да сложа синята копринена рокля.

— О, Бриджет? — Козмо и Уони. — Пак се появяваш съвсем сама. Къде са „гаджетата“, за които слушахме толкова много, а? Може би пък да ти намерим някого тази вечер.

— Да — съгласи се заговорнически Уони. — Бинко Карудърс.

Те кимнаха по посока на Бинко, който се озърташе с типичното си налудничаво изражение, разбъркана коса и закръглено тяло, което вместо да изригва от обичайния омачкан костюм за ужас го правеше от чифт клоширани панталони в цвят аквамарин и кошмарна риза с жабо отпред.

— Решил, че празненството е в стил шейсетте години, а не шейсетгодишнина — изкиска се Уони.

— Каза, че е склонен да ти хвърли един поглед — обяви Козмо. — По-добре действай бързо, преди да го е забърсала някоя отчаяна прясно разведена.

— Ето, бейби. — Рокстър се появи до мен с две чаши шампанско в едната ръка.

— Това е Роксби Макдъф — представих го. — Роксби, това са Козмо и Уони.

При споменаването на имената лешниковите очи на Рокстър проблеснаха разбиращо, докато ми подаваше чашата.

— Радвам се да се запознаем — каза бодро и повдигна чаша към Козмо и Уони.

— Това племенникът ти ли е? — попита Козмо.

— Не — отговори Рокстър и демонстративно обгърна талията ми с ръка. — В такъв случай отношенията ни биха били ужасно странни.

Козмо имаше вид, сякаш килимчето на цялостния му социално-сексуален възглед за света е издърпано изпод него. Лицето му беше също като някоя ротативка с препускащи по него различни мисли и емоции, без да му е възможно да открие една окончателна комбинация, на която да се спре.

— Е — заговори най-накрая Козмо. — Тя определено цъфти.

— Ясно виждам защо — отбеляза Уони, втренчена в мускулестата ръка, обвита около талията ми.

В този момент се появи свръхентусиазираният Том.

— Това ли е Рокстър? Здравей. Аз съм Том. Честит рожден ден. — А после разясни на Козмо и Уони. — Днес е трийсетият му рожден ден. О, ето го и Аркиш. Трябва да бягам.

— До по-късно, Том — отговори Рокстър. — Умирам от глад. Да си вземем ли нещо за хапване, скъпа?

Когато се обърнахме, той плъзна ръка на дупето ми и я задържа там по целия път към шведската маса.

Отново се озовахме лице в лице с Том, вече с Аркиш под ръка, който имаше точно толкова добра външност, колкото на снимката в профила му. Усмихнах се широко.

— Знам, знам. Видях — каза Том. — Имаш отвратително самодоволен вид.

— Преживях трудни времена — отвърнах с треперещ глас. — Не заслужавам ли малко щастие?

— Само не се забравяй — посъветва ме. — Отвисоко се пада тежко.

— Ти също — кимнах аз към Аркиш.

— Нека просто се позабавляваме, а? — предложи Том и чукнахме чаши.

Беше една от онези опияняващи вечери, изпълнена с нега, влага и слънчеви лъчи, все още проблясващи по повърхността на басейна. Хората се смееха, пиеха и лежаха по шезлонгите, похапвайки ягоди в шоколад. Аз бях с Рокстър, Том беше с Аркиш, Джуд беше на трета среща с фотограф на дивата природа, работещ за „Гардиън“, който ми се стори симпатичен и изобщо нямаше вид, че би пожелал да уринира върху нея, а Талита изглеждаше зашеметяващо в дългата си до земята рокля с едно рамо, гушнала малко кученце — което според Том било абсурден аксесоар, — следвана плътно по петите от влюбения до уши среброкос руски милиардер. Присъедини се към нас с Том и Джуд, докато стояхме на ръба на басейна заедно със съответните ни половинки. Том понечи да погали Талитиното чихуахуа.

— От Нет-а-Порте ли си го набави, мила?

То понечи да го ухапе.

— Подарък ми е от Сергей — обясни Талита. — Петула! Не е ли прекрасна? Не си ли прекрасна, миличка? Ти сигурно си Рокстър. Честит рожден ден.

— Честит рожден ден и на двама ви — промълвих с усещането, че ще се разплача. Ето ни всичките: ядрото на Центъра за свалки, командния състав, направляващ емоционалните ни битки, веднъж целия чифтосан и щастлив.

— Партито е невероятно — заяви Рокстър с широка усмивка, изпаднал в пълен възторг заради комбинацията от храна, шампанско, ред бул и коктейли с водка. — Това буквално е най-хубавото парти, на което съм присъствал през целия си живот. Наистина никога преди не съм ходил на по-добро парти. Абсолютно фантастично е и храната е…

Талита докосна устните му с пръст.

— Ти си много сладък — каза. — Настоявам първият танц за рождените ни дни да бъде наш.

Един от облечените в черни костюми организатори на празненството ни приближи в гръб. Докосна ръката на Талита и прошепна нещо.

— Ще я поемеш ли за минутка, мила? — подаде ми тя малкото кученце. — Трябва да поговоря с музикантите.

Честно казано, никога не съм се чувствала спокойно около кучета, още откакто бях на шест и миниатюрният лабрапудел на Джефри и Уна ме нападна. Да не говорим за онези питбули, които неотдавна разкъсаха тийнейджър. Тази тревожност явно някак се предаде на Талитиното чихуахуа, защото в мига щом я хванах, тя излая, гризна ме и скочи от ръцете ми. Взирах се ужасено, докато тя летеше, гърчейки се във въздуха, лека като перце, първо нагоре, а после надолу право в басейна, където изчезна от поглед.

За част от секундата настъпи гробно мълчание, а после Талита писна:

— Бриджет! Какво правиш? Тя не може да плува!

Всички наблюдаваха как кученцето се показа с джавкане на повърхността в центъра на басейна, а после отново изчезна под водата. Изведнъж Рокстър изхлузи тениската си през глава, при което разкри идеално оформения си мускулест торс. Хвърли се в басейна в една арка от вода, пръски и мускули, а после се показа мокър и лъщящ на другия край на басейна, тотално подминал кучето, което пое една последна глътка въздух и потъна. За миг Рокстър придоби объркано изражение, а после се гмурна обратно под водата, след което се показа, гушнал скимтящата Петула. С широка усмивка на лицето Рокстър положи нежно малкото кученце в краката на Талита, опря длани на ръба на басейна и се оттласна навън от водата без всякакво усилие.

— Джоунси — обърна се към мен Рокстър. — Не хвърляме кучета.

— О, боже мой — произнесе Том. — О. Боже. Мой.

Талита пърхаше около Петула.

— Миличката ми. Бедното ми малко момиченце. Вече всичко е наред. Вече всичко е наред.

— Съжалявам — подхванах аз. — Тя просто се изскубна от…

— Не се извинявай — прекъсна ме Том, все още втренчен в гаджето ми.

— О, мили мой. — Талита вече беше насочила вниманието си към Рокстър. — Горкото ми смело момче. Нека ти помогна с тези мокри дрехи…

— Да не си посмяла да го обличаш — изръмжа Том.

— Всъщност — ухили се Рокстър, — струва ми се, нужни са ми още един ред бул и водка.

Талита го помъкна сред тълпата, но той сграбчи ръката ми и ме задърпа след себе си. Физиономията, която се запечата в главата ми сред морето от лица със зяпнали усти, беше това на Уони.

Докато тътреше Рокстър навътре в къщата, Талита се обърна към мен и промърмори:

— Ей така се гради имидж, драга моя.

Вече по-официален на вид, облечен в дрехи от безупречния гардероб на Сребърната лисица, Рокстър беше в пълно неведение за приноса си във връзка с моя имидж и по-заинтересуван от знаменитостите, които успяваше да зърне сред тълпата, повечето от чиито имена дори не бях чувала. Спускаше се мрак, фенерите осветяваха градината с меки отблясъци, гостите ставаха все по-пияни, музиката звучеше и хората започнаха да танцуват. Аз бях — макар и самодоволна — леко притеснена от факта, че използвам Рокстър за градене на имидж. Не че бях сторила нещо преднамерено, просто се случи. Всъщност, ако трябваше да съм честна, започвах безнадеждно да се…

— Да потанцуваме, бейби — предложи Рокстър. — Хайде.

Той грабна нов коктейл с водка, бира и ред бул, изгълта ги и поиска нови. Рокстър беше див, неудържим. Да си го кажем направо, Рокстър скоростно се гипсираше.

Приземи се на дансинга, където всички се поклащаха и въртяха дупета в рамките на общоприетото, като някои жени се бяха поразкрачили и провокативно движеха рамене. Никога преди не бях виждала Рокстър да танцува. Оркестърът свиреше хит на „Супертрамп“, а той припяваше и също като Джон Траволта сочеше в разни посоки съвсем в такт и точно преди инструменталната пауза посочи към оркестъра, сякаш ги дирижираше. Като ме видя, че се поклащам колебливо на едно място, грабна ръката ми и ми подаде питието си, като ми подсказа с жест да го изгълтам на екс. Това и направих и се присъединих към соченето, примирила се с факта, че Рокстър ще ме върти рисковано, ще ме прегръща по мечешки, ще ме преобръща и ще гали дупето ми под вперените погледи на всички. Какво да не му харесаш на това?

Отправих се залитаща към тоалетната с крака, очевидно нуждаещи се от хирургическа намеса, за да открия при връщането си дансинга празен. Поне така ми се стори на пръв поглед. Само дето забелязах, че Джуд, тотално пияна-заляна, се взираше натам с нежна усмивка. Рокстър щастливо си танцуваше соло, вече с халба „Кроненбург“ в едната ръка и сочейки с другата.

— Това беше най-прекрасната вечер в живота ми — заяви пред Талита, когато си тръгвахме, а после пое ръката й и я целуна. — В буквалния смисъл най-страхотната храна! И самото парти, то се знае. Беше върхът, ти също си върхът…

— Толкова се радвам, че дойде. Благодаря, че спаси кучето ми — отвърна Талита също като някоя изискана дукеса. — Да се надяваме, че не се е изчерпал докрай — промърмори в ухото ми.

Когато вече бяхме на улицата и отдалечени от разотиващите се гости, Рокстър спря под светлината на една улична лампа, стисна ръцете ми с широка усмивка на лицето и после ме целуна.

— Джоунси — прошепна, вгледан право в очите ми. — Аз… — Обърна се с гръб и направи няколко танцови стъпки. Беше толкова пиян. Отново се завъртя с лице към мен и в погледа му пробяга тъга, а после щастие и накрая изстреля: — Обичам те. Преди никога не съм казвал такова нещо на жена. Ще ми се да имах машина на времето. Обичам те.

Ако съществува Бог, сигурна съм, че има по-важни дела (като например кризата в Близкия изток) от това да осигурява идеален секс на скръбни вдовици, но тази нощ изпитах усещането, че е обърнал гръб на другите си грижи.

На следващата сутрин, когато Рокстър вече беше тръгнал за своя ръгби мач, а децата бяха закарани съответно на магическо и футболно парти, аз се върнах обратно в леглото, за да се насладя още веднъж на моментите от предишната вечер: Рокстър излиза от басейна, Рокстър на светлината на уличната лампа, щастлив и шепнещ: „Обичам те“.

Понякога, когато се случат много неща наведнъж, умът ти се разбърква и успяваш да анализираш подробно цялата информация едва по-късно.

„Ще ми се да имах машина на времето.“

Тази фраза изплува сред всички думи и образи от предишната вечер. Мигновената тъга в очите му, преди да каже: „Обичам те. Ще ми се да имах машина на времето“.

Това беше първият случай, когато споменаваше възрастовата разлика, като се изключат шегите на тема коленете и зъбите ми. Твърде много се бяхме опиянили от възбуда и екстаз, за да ни хрумне, че сред дълбините на киберпространството всеки от нас беше открил някого, когото харесва истински и не ставаше дума за едно преспиване заедно или дори за три преспивания, връзката помежду ни беше истинска, изпълнена с привързаност и приятни изживявания. Но в момент на опиянение той се издаде. За него имаше значение, а с това се появяваше и проблемът.