Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджет Джоунс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mad About The Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2019)

Издание:

Автор: Хелън Филдинг

Заглавие: Бриджет Джоунс: Луда по онова момче

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Жечка Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-337-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7891

История

  1. — Добавяне

Могъща майка

Понеделник, 22 април 2013 г.

60 кг (стопени дотам чрез секс); чукания 5; минути, прекарани да нахвърлям мисли за срещата 0; идеи за какво да говоря на срещата 0 (о, Боже).

11:30 ч. Зоната на рецепцията във филмовата компания.

О, Боже. Къде ми беше умът да правя секс цяла нощ? Цялата тази работа със скъсването и сдобряването ни тласна с Рокстър към сексуално безумие и никой от нас не можа да заспи. Всъщност тъкмо висях с главата надолу отстрани на леглото и Рокстър държеше краката ми във въздуха, като се оттласкваше помежду им, когато изведнъж…

— Мамоооо! — Бравата започна да трака яростно.

О, Боже, беше толкова трудно да спреш.

— Мамооо!

Рокстър се дръпна притеснено назад, така че аз се строполих надолу с главата…

— Мамо! Какъв беше този трясък?

— Нищо, миличък! — изсумтях от неудобната си поза. — Ей сегааа! — При което Рокстър изстена:

— И ааз… ей сегааа…

Опитах се да се обърна и неизискано навирих задник във въздуха, а Рокстър се разкикоти и ме издърпа обратно на леглото, като прошепна:

— Моля те, не пръцкай.

— Мамо, къде си? Защо вратата ти е заключена?

Станах, като се помъчих да поизпъна камизолата си, а Рокстър се скри от другата страна на леглото. Отместих райбера, открехнах вратата, забързано пристъпих навън и хлопнах зад гърба си.

— Всичко е наред, Били, мама е тук и всичко е съвсем добре. Какво има?

— Мамо — повтори Били, като ме наблюдаваше озадачено, — защо гърдите ти стърчат навън?

След като ги заведох на училище, сутринта протече кошмарно, докато се мъчех да реша заедно с Клои сложна матрица, състояща се от прибирания от училище, гниди и срещи за игра, сушах косата си (вероятно разпръсквах из банята гниди в по-ранен стадий от развитието им) и в крайна сметка открих тъмносинята копринена рокля на дъното на гардероба в състояние, изискващо гладене и почистване от шоколад, а сега съм тук и чакам за среща, за която не съм подготвена ни най-малко.

Офисите са невероятно плашещи на вид. Зоната на рецепцията напомня художествена галерия. Бюрото на рецепцията е като огромна бетонова свободно стояща вана, а на пода един мъж лежи по лице — може би друг амбициозен автор на сценарии, чиято „среща за анализиране на възможностите“ е протекла зле?

12:05 ч. О, всъщност е скулптура или по-скоро инсталация.

12:07 ч. Спокойна и уравновесена. Спокойна и уравновесена. Всичко е наред. Просто трябва да си припомня какво пише в сценария.

12:10 ч. Може би ще спечеля наградата на БАФТА за най-добър адаптиран сценарий. „Бих искала да благодаря на Талита, Сергей, Били, Мейбъл, Рокстър… Както и да е, достатъчно за тях! Родена съм преди трийсет и пет години и…“

12:12 ч. Хайде, стига вече. Налага се да вкарам мислите си в ред. Важното е, че тази осъвременена версия е една феминистка трагедия. Ключовата сюжетна линия е, че въпросната Хеда, вместо да е независима като Джуд, се спира на скучен и непривлекателен сухар, който надскача бюджета си, за да им купи къща в Куинс Парк. После, разочарована от интелектуалния меден месец във Флоренция, защото тя всъщност е искала да заминат за Ибиса, и незадоволена от калпавия секс, защото в действителност е искала да се омъжи за сексапилния си любовник алкохолик, се връща, за да се почувства още по-разочарована от мрачната им къща в Куинс Парк и в крайна сметка не намира друг изход, освен да се застреля и… Бррр!

17 ч. Бях изтръгната от бляновете си от високо тъмнокосо момиче, което беше облечено изцяло в черно. Зад нея стоеше по-нисък младеж, с коса, подстригана късо от едната страна и пусната дълга от другата. Усмихваха се малко прекалено широко, като че вече бях извършила нещо нередно и те се мъчеха да приспят бдителността ми, а после да ме убият и да ме зарежат като онзи тип на пода.

— Здравей, аз съм Имоджен, а това е Деймиън.

Последва неловък момент, когато се напъхахме в асансьора от неръждаема стомана с безумни усмивки на лицата и се чудехме какво да кажем.

— Много хубав асансьор — изстрелях аз, при което Имоджен отвърна:

— Да, нали?

Вратите се отвориха направо в изключително пищна заседателна зала с изглед към лондонските покриви.

— Нещо за пиене? — предложи Имоджен и посочи към ниска помощна маса, върху която имаше асортимент от дизайнерски минерални води, диетични газирани напитки, кафе, шоколадови бисквити, здравословни енергийни блокчета, овесени бисквити, купа с плодове в шоколад и, странно за този час на деня, кроасани.

Точно си сипах кафе и си взех кроасан, за да създам приятна атмосфера на делова закуска, когато вратата се отвори със замах и в помещението влетя висок и внушителен мъж с големи черни очила и безупречно огладена риза. Изглеждаше изключително зает и важен.

— Съжалявам — произнесе с плътен глас, без да поглежда към някого конкретно. — Конферентен разговор. Добре. Да се захващаме.

— Бриджет, това е Джордж, шефът на „Грийнлайт Продъкшънс“ — представи го Имоджен и в същия този миг чантата ми издаде силен пищящ звук. О, Боже. Явно Били беше направил нещо със сигнала за получено съобщение.

— Извинете — засмях се аз. — Ще го изключа. — Заех се да се ровя сред парченца сирене в чантата си в издирване на телефона. Работата беше, че пищенето не беше сигнал за получено съобщение, беше някакъв вид аларма, която не спираше, а чантата ми беше натъпкана с всякакви боклуци и не успявах да напипам телефона. Всички ме зяпаха.

— И така… — заговори Джордж и посочи към един стол до себе си, когато най-накрая успях да измъкна телефона, да го обърша от размазания банан и да го изключа. — И така… Харесваме сценария.

— О, това е чудесно — отговорих, като скришом превключих телефона на вибрации и го наместих върху коляното си, за в случай че Рокстър, искам да кажа Клои или училището, напишат нещо.

— Има някои наистина добри моменти — включи се Имоджен.

— Благодаря! — усмихнах се широко. — Нахвърлях си някои бележки за обсъждането ни и…

Телефонът завибрира. Беше Клои.

Майката на Козмата няма нищо против да заведа Мейбъл за игра, защото Козмата и Телониъс също имат гниди, но майката на Атикус отказва да приеме на игра Били, щом има гниди. Също така Били е повърнал в училище и те искат някой да го прибере незабавно, но аз не мога, а майката на Козмата не иска зарази в къщата, така че не мога да заведа Били там, та да прибера Мейбъл от Козмата.

Съзнанието ми се задълба в блатото от детски имена, наподобяващи спрежения на латински глаголи — Козмо, Козмас, Козмата, Тио, Тиа, Телониъс, Атикарс, — и в тази неприятна дилема, свързана с прибиране/повръщане, като се чудех как ли постъпваха всемогъщите майки в подобни ситуации.

— Най-общо казано, според нас тонът и осъвременяването на Хеда като цяло са нещо добро — обясни Имоджен.

— Образът на Хеда — добави категорично Джордж.

Имоджен почервеня леко, явно приемайки тона му като някакъв вид укор, а после продължи:

— Струва ни се, че една разочарована жена, която бива разкъсвана между разумния избор за съпруг и изключително артистичния…

— Именно, именно — прекъснах я аз, а телефонът ми отново завибрира. — Искам да кажа, макар да е било в по-стари времена, жените все пак е трябвало да вземат своите решения. И мисля, че Куинс Парк притежава именно този тип… — Хвърлих плах поглед към съобщението. Рокстър!

С какво си облечена и как върви срещата във филмовата компания?

— Добре, добре, нашата идея е… Ще снимаме на Хаваите — намеси се Джордж.

— Хаваите?! — смаях се.

— Да.

Осъзнавайки, че това може да е критичен кръстопът, събрах кураж и добавих:

— Въпреки че идеята е атмосферата да е някак по-норвежка. Действието се развива през мрачния ноември в тъмна и потискаща къща в Куинс Парк.

— Не пречи да е в Кауаи — отбеляза окуражително Имоджен. — Там вали непрекъснато.

— Така че вместо да се спираме на тъмна и депресираща къща…

— Може да е яхта — допълни Имоджен. — Искаме да вкараме блясъка на 60-те и 70-те.

— Нещо като „Розовата пантера“ — вметна Деймиън.

— Искате да кажете, че ще е анимация? — попитах, като тайничко пишех съобщение под бюрото.

Тъмносиня копринена рокля. Кошмарно.

— Не, не, нали разбираш, като оригиналната версия на „Розовата пантера“ с Дейвид Нивън и Питър Селърс — обясни Имоджен.

— Тя не беше ли заснета в Париж и Гщаад?

— Ами, да, но ние всъщност се прицелваме в създаваното усещане. Настроението — каза Имоджен.

— Яхта на Хаваите с усещане за Париж/Гщаад? — уточних аз.

— Където вали — добави Имоджен.

— Тъмно, покрито с облаци небе — заприглася Деймиън.

Изпаднах в униние. В основата на историята беше как всичко е разочароващо и опърпано. Но важното е, както казва агентът ми Брайън, като автор на сценарий да не представляваш някакъв вид пречка.

Телефонът завибрира. Рокстър.

СГХ. Х. Това същата синя копринена рокля, под която си бях пъхнал главата миналата седмица, ли е?

— И така — поде Джордж. — Хеда е Кейт Хъдсън.

— Ясно — кимнах, записах Кейт Хъдсън в бележките си в айфона и изтраках набързо едно съобщение, като се мъчех да не мисля за главата на Рокстър под роклята ми.

СГХ?

— Скучният съпруг е Леонардо Ди Каприо, а алкохоликът е…?

— Хийт Леджър — произнесе бързо Деймиън.

— Но той е мъртъв — възпротиви се Имоджен точно в момента, когато Рокстър ми писа.

Супер гигантски хамбургер. Искам да кажа, прегръдки.

— Да, да, да, да, да — не спираше да повтаря Деймиън. — Не Хийт Леджър, а някой като Хийт Леджър, само че…

— Да не е мъртъв — подсказа Имоджен, като се взираше ледено в Деймиън. — Колин Фаръл?

— Да — съгласи се Джордж. — Виждам го в този образ. Виждам Колин Фаръл. Стига да е в правия път, което мисля, че е така. Ами какво ще правим с другото момиче?

— Приятелката, онази, с която Хеда Габлър е ходила на училище? — попита Имоджен. Телефонът завибрира.

Били спря да повръща, така че мога да отида първо за него, но майката на Козмата пак не го иска пред вратата. Може ли да го оставя в колата?

— Алиша Силвърстоун — подхвърли Деймиън. — Би трябвало да е нещо като „Баровки“.

— Не — отсече Джордж.

— Не — сам оспори предложението си Деймиън.

— Знаете ли какво? — Джордж беше придобил умислено изражение. — Хеда по-скоро е Камерън Диас. Какво ще кажете за Брадли Купър в ролята на скучния съпруг?

— Ммм! Да! — произнесох се аз. — Но не е ли Брадли Купър твърде секси…

— Джуд Лоу в „Ана Каренина“ — съгласи се Имоджен с многозначителна усмивка. — Или да вдигнем възрастта като цяло и да поставим Джордж Клуни в нетипична светлина.

Почувствах се като попаднала в някакъв нереален свят, където просто си подмятахме реплики за изключително известни хора, които не биха проявили никакъв интерес да имат нещо общо с цялата история. Защо майката на Козмата си е втълпила, че гнидите и бацилите могат да скочат от тротоара през входната й врата и защо Джордж Клуни би искал да участва в написана от мен осъвременена версия на „Хеда Габлър“, снимана на Хаваите, в нетипична за него роля?

— А какво ще кажете, ако тя не умре? — предложи Джордж, изправи се и започна да крачи наоколо. — В книгата умира, нали така?

— В пиесата — поправи го Имоджен.

— Но там е целият смисъл… — намесих се аз.

— Да, но ако е романтична комедия…

— Не е романтична комедия, а трагедия — отсякох, а после мигом съжалих за прибързаността си.

Телефонът отново завибрира. Клои.

На улицата на Козмата не може да се паркира, а майка й няма как да дойде зад ъгъла заради бебето.

— Тя се застрелва — разясни Имоджен.

— Застрелва се? Застрелва се? — смая се Джордж. — Кой прави такива неща?

— Не можеш да кажеш „Кой прави такива неща?“ за някой, който се е застрелял — подхвана Имоджен.

— Именно това казват! В оригиналната пиеса! — включих се аз, като се опитвах да потуша чувството на гняв по адрес на майката на Козмата. — „Мили боже! Хората не вършат такива неща!“

Настъпи мълчание. Знаех си, че съм изтърсила нещо не на място.

Имоджен мяташе мълнии в моя посока. Налага се да спра да си чета съобщенията и да се СЪСРЕДОТОЧА. Очевидно бях попаднала насред някаква супер комплексирана битка за надмощие, която не схващах напълно, и ще се наложи едното или другото ми дете да остане без наблюдение, а обсебеността на Рокстър от храната — незадоволена. Имоджен ме подкрепи във връзка с факта, че не може да оспорваш дали хората се застрелват, или не — защото те, разбира се, го правят понякога, при това не само в пиесите, — но след това, вместо да отвърна на подкрепата й с подкрепа, аз всъщност застанах на страната на Джордж, като заявих, че вижданията му са обосновани в самата…

— Искам да кажа, съгласна съм с теб, Имоджен — заговорих. — Хората се самозастрелват непрекъснато. Всъщност не непрекъснато, но го правят. Погледнете… Погледнете… Хм. — Озърнах се трескаво в издирване на някаква насока, като си пожелах да можех да издиря в Гугъл „Съвременни знаменитости, които са се застреляли“. Вместо това написах едно кратичко съобщение до Клои:

Сложи хирургическа маска на Били.

— Добре — обяви Джордж и седна обратно на мястото си с важен делови маниер. — И така. Ще ти дадем няколко дни. Никакви такива Кейт Хъдсън да се застрелва. Това е комедия. Търсим комедия.

Взрях се слисано в Джордж. „Листата в косата му“ не е комедия. Трагедия е. Нима с моето писане неволно съм придала комична нотка на трагедията? Фактът, че Хеда Габлър се застрелва, е съществен. Но, както се изрази Брайън, във филмовия бизнес художествената достоверност трябва да върви ръка за ръка с прагматизъм и… Ново съобщение от Рокстър!

Може да им предложиш да продуцират „Гниди“ като анимация в стил „Пиксар“.

Всъщност това не беше лоша идея. Изведнъж по-рано споменатата идея за „Розовата пантера“ в комбинация с предложените „Гниди“ от Рокстър предизвикаха гениално хрумване от моя страна.

— Какво ще кажете за „Том и Джери“? — изстрелях. Джордж, който вече беше отворил вратата, за да си тръгне, се закова на място и погледна назад.

— Искам да кажа, че „Том и Джери“ е комедия, но и на Том, и на Джери се случват ужасни премеждия. Повече на Том, разбира се: размазват го разни неща, удря го ток и въпреки това някак…

— Той винаги се връща към живот! — допълни Имоджен и ми се усмихна.

— Искаш да кажеш, че тя се възражда? — попита Джордж.

— Като нещо смесено между „Златна възможност“, „Спешно отделение“ и „Страстите Христови“! — ентусиазира се Деймиън и побърза да добави: — Без спорните моменти за евреите.

— Пробвай се и ни изпрати пренаписания вариант до четвъртък, за да видим как стои — поръча Джордж със сериозен тон. — Трябва да тръгвам. Имам конферентен разговор.

Телефонът завибрира. Рокстър.

На срещата дадоха ли нещо за ядене?

След изпълненото с еуфория сбогуване — „Справи се наистина добре! Роклята ти е прекрасна!“ — и след размяна на прегръдки, при които аз се постарах да задържа главата си под странен ъгъл заради гнидите (не дай боже да прескочеха в асиметричната прическа на Деймиън), седнах в зоната на рецепцията и прочетох най-новите си съобщения.

Клои: Били вече е добре. Ще оставя майката на Козмата да прибере Мейбъл, а аз ще взема Били и после ще отида за нея. Става ли?

Рокстър: Току-що си тръгнах от офиса, за да си взема успокоителен хладен душ. Вълнението е породено от храната, а не от фантазии роклята/срещата. Дай пълен списък с предложените почерпки.

Вместо да обмисля току-що завършилото съвещание, да се обадя на Брайън и да го накарам да ги притисне за по-дълъг срок, а после да се втурна да проверя как е Били и да се погрижа да обясня на Клои, че ще се наложи сама да взема решения, когато съм във важна среща, пратих на Рокстър подробно описание на нещата за ядене в конферентната зала, а после добавих: Силно се съмнявам, че главата ти е била под роклята ми.