Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Луда по онова момче (73)

Родителска среща

Вторник, 5 ноември 2013 г.

21 ч. Хммм. Не ми прилича да е безразличен. Искам да кажа, не съвсем. Пристигнах на родителската среща, признавам, с една идея закъснение, за да установя, че повечето родители вече се канеха да си тръгват, а класният ръководител на Били, господин Питлокри-Хауърд, си гледаше часовника.

Господин Уолъкър се появи, стиснал сноп формуляри за успеваемост.

— О, госпожо Дарси — подхвърли. — Все пак решихте да наминете?

— Бях на… служебна среща — отговорих високомерно (въпреки че много необяснимо все още не ме бяха поканили за среща във връзка с „Тук времето не тече“, моя осъвременен вариант на „Към фара“) и се настаних пред господин Питлокри-Хауърд с предразполагаща усмивка.

— Как е Били? — попита любезно господин Питлокри-Хауърд. Винаги се чувствам неудобно, когато хората говорят така. Понякога е ласкателно, стига да си представиш, че наистина ги е грижа, но аз параноично заключих, че според него нещо с Били не е наред.

— Добре е — отговорих наежено. — Как я кара в училище?

— Изглежда напълно щастлив.

— Добре ли се разбира с другите момчета? — попитах тревожно.

— Да, да, популярен е сред децата, много е жизнерадостен. Понякога в час доста се смее.

— Ясно, ясно — отвърнах, като изведнъж си припомних как мама беше получила писмо от директорката, в което тя изказваше съмнение за патологичен проблем със смеха. За мой късмет татко отиде и й дръпна едно конско, но може би става дума за някакво генетично смущение.

— Не мисля, че е нужно да се тревожим твърде много за смеха — намеси се господин Уолъкър. — Какъв беше проблемът в часовете по английски?

— Ами, правописът… — подхвана господин Питлокри-Хауърд.

— Още ли? — прекъсна го господин Уолъкър.

— О, ами, нали разбирате — изправих се аз в защита на Били. — Той още е малък. И също така като писател вярвам, че езикът е нещо, което постоянно се развива и променя и всъщност да умееш да изразиш мисълта си е по-важно от това да владееш правописа и пунктуацията. — Млъкнах за секунда и се замислих как Имоджен ме беше обвинила, че слагам точки и други препинателни знаци на разни странни места, където ми се е сторило, че биха изглеждали добре. — Освен това днес компютрите се грижат за правописа.

— Да, много е удобно — кимна господин Уолъкър. — Но в настоящия момент за Били е важно да се справи с тестовете си по правопис или ще се чувства като глупак. Така че, дали ще ви е възможно да се упражнявате заедно, може би докато тичате сутрин към входната врата точно след като звънецът е ударил?

— Добре — отговорих и го погледнах изпод свъсени вежди. — Как се справя със самото писане? Имам предвид от творческа гледна точка?

— Ами… — заговори господин Питлокри-Хауърд и запрелиства книжата си. — О, да. Помолих ги да опишат нещо странно.

— Нека видя — посегна господин Уолъкър и сложи очилата си. О, боже. Би било толкова хубаво и двамата да сложим очилата си за четене по време на среща, без да се смущаваме от това.

— Нещо странно значи? — попита и прочисти гърло.

Мама

Сутрин, когато се събудим, косата на мама стърчи във всички посоки. Все едно ще литне! После ни казва, че сме в армията и трябва да се приготвим по команда: „Рас, сър! Два, сър! Бес паника!“ Но после се слючва някой ГИГАНТСКИ ФАЛ! Изсипва мюслите в пералнята и ни дава да ядем персил. Мейбъл закасня за претучилишната група, вече бяха почнали. ГИГАНТСКИ ФАЛ ниво 2: Вика ни: Атон! сякъш е френцки полицаи щото чете френцка книга за родители и сега Мейбъл вика така на Плюнка и също вика мамкъ му. ГИГАНТСКИ ФАЛ ниво 3: когато мама работи пише на компютра и едновремено говори по телефона и дъвче никорет. Като не ме приеха в хора миналата година каза, че не било ГИГАНТСКИ ФАЛ ами X фактор и щяло да стане догодина. И стана! После ми намери Пухчо 2 дето беше изчезнал на бойното поле и ме гушкаше да заспя. Ама през ношта като слязох доло танцуваше сама на килъркуин… Бррр! Ооооф! Странно много странно.

Отпуснах се смаяна на стола. Нима децата ми ме виждаха по този начин?

Господин Питлокри-Хауърд беше вперил поглед в листовете си с почервеняло лице.

— Е! — обади се господин Уолъкър. — Както сама казахте, изразява каквото иска да изрази доста ясно. Това е една много нагледна картина на нещо странно.

Срещнах погледа му. За него не беше никакъв проблем, нали така. Беше обучен да дава заповеди и беше запратил синовете си в пансион, така че спокойно можеше да си позволи да използва ваканциите, за да усъвършенства музикалните и спортните им умения, като същевременно коригира правописа им на думата „нещастен“.

— Как са останалите предмети?

— Оценките му са много добри, като се изключи правописът. Домашните още са малко хаотични.

— Да прегледаме — настоя господин Уолъкър и взе да рови в папката му по науки, а после измъкна домашното за планетите.

— „Напишете пет изречения, всяко от които да съдържа факт за Уран.“ — Направи пауза. Изведнъж изпитах неудържим порив да се разкискам. — Написал е само едно. Проблем ли имаше с въпроса?

— Струва ми се, проблемът е, че се изискваха твърде много факти за такава безлична галактическа тема — обясних, като се мъчех да се контролирам.

— О, нима? Намирате Уран безличен? — Ясно видях как господин Уолъкър потисна смеха си.

— Да — успях да произнеса. — Да беше Марс, прословутата червена планета, на която неотдавна приземиха робот, или дори Сатурн с пръстените му…

— Или Марс с двойните му орбити — прекъсна ме господин Уолъкър и мога да се закълна, че хвърли поглед към гърдите ми, преди да забие нос в протоколите си.

— Именно — съгласих се със задавен глас.

— Но, госпожо Дарси — намеси се господин Питлокри-Хауърд с нотка на наранена гордост. — Лично аз съм по-заинтересуван от Уран, отколкото…

— Благодаря, за което! — не успях да се спра да изрека и после напълно се предадох на невъздържан смях.

— Господин Питлокри-Хауърд — заяви господин Уолъкър, възвърнал самообладание. — Струва ми се, изяснихме се. И — промърмори под нос — успявам да видя откъде произлиза кискането. Има ли нещо друго, свързано с работата на Били, което да обсъдим?

— Не, не, оценките му са много добри, разбира се с другите деца, жизнерадостен е, чудесно малко момче.

— Е, всичко това е благодарение на вас, господин Питлокри-Хауърд — отбелязах. — Много ви благодаря, задето ги учите така добре.

После се изправих и излязох в коридора, без да смея да погледна към господин Уолъкър.

Вече навън обаче седях в колата и се питах дали не е добра идея да се върна и да разпитам господин Питлокри-Хауърд по-подробно за домашните. Или може би, ако по случайност господин Питлокри-Хауърд е зает, ще се обърна към господин Уолъкър.

Когато се върнах обратно в коридора, господин Питлокри-Хауърд и господин Уолъкър разговаряха с Николет и впечатляващия й съпруг, който беше положил съпричастно длан на гърба на Николет.

Не е прието да слушаме консултациите на другите родители, но Николет се държеше така напористо, че ме изкуши.

— Просто се чудя дали Атикус не е малко претоварен — мънкаше господин Питлокри-Хауърд. — Струва ми се, че има прекалено много извънучилищни занимания и срещи за игра. Понякога ми се вижда напрегнат и тревожен. Отчайва се, ако не се чувства на върха.

— Къде е спрямо другите деца от класа? — попита Николет. — Колко близо е до първото място?

Опита се да надникне в списъка, но господин Питлокри-Хауърд го прикри с ръка. Тя отметна коса ядосано.

— Защо да не сме наясно с нивото им на представяне, съотнесено към останалите, и на кое място са в класа?

— Не ги класираме по места, госпожо Мартинес — отговори господин Питлокри-Хауърд.

— Защо не? — попита тя с привидно любезно и небрежно любопитство като на фехтовач, прикриващ изненадваща атака.

— Истински важното е да дават най-доброто от себе си — поясни господин Питлокри-Хауърд.

— Нека ви обясня нещо — погна го Николет. — Била съм изпълнителен директор на голяма верига от здравни и фитнес клубове, която се разрасна из цяла Великобритания и Северна Америка. Сега съм изпълнителен директор на семейство. Децата ми са най-важният, комплексен и вълнуващ проект, върху който някога съм работила. Нужно ми е да съм способна да преценявам прогреса им и да го сравнявам с този на връстниците им, за да мога да нанасям нужните корекции.

Господин Уолъкър я наблюдаваше мълчаливо.

— Няма нищо лошо в умереното желание за победа, но когато обсебеността от резултатите на околните замести удоволствието от самото занимание… — подхвана смутено господин Питлокри-Хауърд.

— Значи мислите, че извънкласните занимания и срещите за игра му носят стрес? — прекъсна го Николет.

Мъжът й положи длан върху ръката й.

— Скъпа…

— Тези момчета имат нужда времето им да бъде запълвано. Имат нужда от флейтите си, от рапирите си… Нещо повече — продължи тя, — аз не гледам на социалната им активност като на „срещи за игра“. Това са упражнения за тиймбилдинг.

— ТЕ СА ДЕЦА! — викна гръмогласно господин Уолъкър. — Не са корпоративни продукти! Онова, от което се нуждаят, не е постоянно четкане на егото, а увереност, забавления, привързаност, обич, усещане за значимост. Именно сега трябва да научат, че винаги ще има някой по-добър и някой по-слаб от тях и че тяхната значимост се крие в удовлетворението от това кои са, какво вършат и в усъвършенстване на умението да го вършат.

— Моля? — смая се Николет. — Значи няма смисъл от старание и амбиция, така ли? Разбирам. Ами в такъв случай мисля, че ще се насочим към „Уестминстър“.

— За нас трябва да е от значение в какви хора ще се превърнат като възрастни — продължи господин Уолъкър. — Светът е жестоко място. Барометърът за успех в бъдещия им живот не е задължителната победа, а как реагират на провалите. Способността да се изправят на крака, когато паднат, възвръщането на оптимизма и вярата в себе си са много по-добри предпоставки за бъдещ успех, отколкото на кое място са се класирали по оценки в трети клас.

Мили боже. Нима господин Уолъкър се е захванал да чете „Малка книга с насоки на Буда“?

— Светът не е жестоко място, ако умееш да побеждаваш — промърка Николет. — На кое място в класа е Атикус, моля?

— Не правим класация — отсече господин Уолъкър и се изправи. — Има ли нещо друго?

— Да, френският му — отвърна несмутена Николет. И всички седнаха обратно по местата си.

22 ч. Може би господин Уолъкър е прав, че винаги има някой „по-добър и някой по-слаб от теб“ в разни неща. Тъкмо вървях към колата си, когато зърнах една изкипрена, но изтощена майка да се препира с трите си прекалено натруфени деца и накрая избухна:

— Клемънси! Ти, проклета долна к***о!