Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджет Джоунс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mad About The Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2019)

Издание:

Автор: Хелън Филдинг

Заглавие: Бриджет Джоунс: Луда по онова момче

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Жечка Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Здравка Букова

ISBN: 978-619-150-337-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7891

История

  1. — Добавяне

Летният концерт

Четвъртък, 4 юли 2013 г.

Профучахме през красиво оформения парк. Бяхме закъснели, защото Били се опита да проследи маршрута по айфона и направихме погрешен завой. Измъкнахме се от колата и ни посрещна ароматът на прясно окосена трева, листата на кестените надвисваха сочни и зелени, светлината преливаше в златисто.

Олюлявайки се под тежестта на калъфа с фагота, постилката, дамската ми чанта, кошницата за пикник и втора кошница, пълна с диетична кока-кола и овесени бисквити, които не се побраха в първата кошница, двамата с Били се запътихме към пътеката с табела: „ЗА КОНЦЕРТА НАСАМ“.

Излязохме на открито и ахнахме. Изглеждаше като картинка: изискана, обрасла с глициния къща със стара каменна тераса и ливада, спускаща се към езерото. Терасата беше оформена като сцена с музикални стативи, роял и редици от столове долу. Били стискаше здраво ръката ми, докато стояхме и се чудехме накъде да поемем.

Момчета препускаха наоколо и наместваха инструментите и стативите развълнувано. После Джеремая и Бикрам викнаха:

— Били! — Той ме погледна с надежда.

— Върви — казах му. — Аз ще донеса нещата.

Докато го наблюдавах как се отдалечава, зърнах останалите родители да подреждат постелките за пикник на ливадата край езерото. Никой друг не беше сам. Всички бяха част от прекрасни двойки, които вероятно не се бяха оформили в сайт за запознанства или в Туитър, а във времената, когато хората все още се срещаха в реалния живот. Адски застрашително започнах да си представям какво би било да съм тук с Марк, щяхме да сме навреме, защото щеше да шофира той и да използва безпроблемно сателитния навигатор, щяхме да носим скромно количество багаж, който Марк щеше да е прегледал, преди да тръгнем, щяхме да си държим ръцете, с Били и Мейбъл между нас. Щяхме да сме заедно, четирима върху постелката вместо…

— А кухненската маса донесохте ли?

Обърнах се. Господин Уолъкър изглеждаше неочаквано елегантен в черен панталон от костюм и бяла, леко разкопчана риза. Гледаше по посока на къщата и нагласяваше копчетата си за ръкавели.

— Имате ли нужда от помощ за всичко това?

— Не, не, ще се справя — отговорих и в този момент от кошницата изпадна една пластмасова кутия, при което на тревата се изсипаха яйчени сандвичи.

— Оставете — нареди ми той. — Дайте ми фагота. Ще пратя някой да донесе останалото. Имате ли с кого да седнете?

— Моля ви, не ми говорете, сякаш съм някой от учениците ви — троснах се. — Аз не съм Бриджет Дарси-Самотната, нито съм безпомощна и мога да нося кошница за пикник. Само защото държите всичко под контрол, уредили сте езеро и сте подготвили оркестъра, не значи, че…

На терасата се чу трясък. Един цял ред от музикални стативи се сгромоляса, при което запрати виолончелото надолу по хълма, а то беше последвано от пищяща група момчета.

— Напълно под контрол — съгласи се той и изсумтя развеселено, а в следващия момент контрабасът и тубата паднаха с трясък и повлякоха след себе си още музикални стативи. — По-добре да вървя. Дайте ми това. — Той взе фагота и се запъти към къщата. — О, и между другото, роклята ви… — викна през рамо.

— Да?

— Леко прозира, когато застанете на слънце.

Погледнах надолу към роклята си. О, по дяволите, наистина прозираше.

— Много ефектно — извика, без да се обръща.

Останах, вперила поглед в гърба му, възмутена и сконфузена. Това беше просто… сексистко. Принизяваше ме до безпомощен сексуален обект и освен това… беше женен и… просто… просто…

Залових се да събирам багажа, когато мъж, облечен като сервитьор, приближи и каза:

— Бях помолен да отнеса това вместо вас, госпожо.

После прозвуча нечий друг глас.

— Бриджет! — Беше Фарзия Сет, майката на Бикрам. — Ела да седнеш с нас!

Всичко беше съвсем добре, защото татковците се настаниха встрани и си говореха за бизнес, а ние, момичетата, имахме възможност да поклюкарстваме, като периодически тикахме храна в устите на екзалтираните си отрочета, които ни налитаха като някакви чайки.

Когато дойде време за концерта, Николет, която, естествено, беше председател на комитета за концерта, сложи начало на проявата с невероятно подлизурска реч на тема колко вдъхновяващ и стимулиращ бил господин Уолъкър.

— Възбуждащ. Водещ до оргазъм. Променила е леко тона, като видя внушителната му къща — промърмори Фарзия.

— Това неговата къща ли е? — попитах.

— Не знам. Той я осигури във всеки случай. И оттогава Николет не спира да му се слага. Чудя се как ли реагира оранжевата му съпруга.

Николет най-после приключи, а господин Уолъкър се качи на терасата и застана пред оркестъра, като даде знак за край на аплодисментите.

— Благодаря — произнесе с лека усмивка на устните. — Трябва да призная, че съм съгласен с всяка дума. А сега — причината, поради която сте тук. Пред вас са вашите невероятни синове.

При тези свои думи той вдигна палка и от оркестъра му прогърмяха ентусиазирани — може би леко фалшиви — фанфари. Всъщност беше наистина приказно, светлината се омекотяваше и музиката се носеше около нас.

Изпълнението на „Ерата на водолея“ от флажолетния ансамбъл не се удаде кой знае колко добре на шестгодишните флейтисти. Всички се кискахме неудържимо, но на мен ми доставяше удоволствие. Били беше един от най-малките и редът му дойде чак накрая, а дотогава аз вече не бях на себе си от притеснение. Наблюдавах го как приближава до пианото, стиснал нотите си, така малък и безпомощен, и ми се прииска да се втурна и да го прегърна. После господин Уолъкър се запъти към него, прошепна му нещо и седна зад пианото.

Не знаех, че господин Уолъкър може да свири. Започна с впечатляващо професионална джаз интродукция и кимна към Били да се включи. Макар изпълнението да беше без думи, успявах да доловя всяка сричка от „Бих направил всичко“ докато Били пухтеше с усилие, а господин Уолъкър любезно следваше всяка сгрешена нота и правеше вариации върху нея.

Наистина бих, Били, наистина бих сторила всичко за теб, помислих си, а очите ми се напълниха със сълзи. Моето малко момченце и всичките му малки битки.

Разнесоха се аплодисменти. Господин Уолъкър прошепна нещо на Били и погледна към мен. Били се пръскаше от гордост.

За мой късмет Ерос и Атикус се качиха на сцената, за да изпълнят своя собствена адаптация на „Пъстървата“ на флейтите си и превзетият им маниер пресуши сълзите ми на гордост и екзистенциално отчаяние и ме върна към състоянието на потискана истерия. А после свърши, Били се втурна усмихнат към мен, за да получи прегръдка, след това побягна нанякъде с малката си банда.

Беше топла и мека вечер: красива и романтична. Другите родители се разпръснаха, разхождаха се покрай езерото ръка за ръка. Аз поседях сама на постелката за известно време, като се чудех какво да правя. Имах нужда да пийна нещо, но щях да шофирам. Осъзнах, че кошницата с диетичната кока-кола и овесените бисквити е изостанала някъде. Хвърлих поглед към Били. Продължаваше да препуска наоколо заедно с останалите, като се удряха един друг по главите. Тръгнах към храстите, намерих кошницата и погледнах обратно към сцената.

Над дърветата бавно се издигаше голяма оранжева луна. Двойките се смееха за различни неща, прегръщаха общите си отрочета и си припомняха всички съвместни години, които ги бяха довели дотук.

Вмъкнах се в храстите, където никой не можеше да ме види, и обърсах една сълза, а после отпих голяма глътка кока-кола, като си пожелах да беше чиста водка. Порастваха. Вече не бяха бебета. Всичко се случваше толкова бързо. Осъзнах, че не само съм тъжна, но и уплашена, уплашена да не се изгубя, докато шофирам в тъмното, уплашена от всички предстоящи години, в които ще се налага да върша всичко това сама: концерти, връчвания на награди, Коледи, тийнейджърски неволи…

— Човек дори не може да се нафирка, нали?

Ризата на господин Уолъкър изглеждаше ослепително бяла на лунната светлина. Профилът му изглеждаше почти аристократичен.

— Добре ли сте?

— Да! — отвърнах негодуващо и прекарах опакото на дланта през очите си. — Защо все ми НАЛИТАТЕ? Защо постоянно ме питате дали съм добре?

— Знам кога една жена се вглъбява в тежки мисли, а се преструва, че не го прави.

Той направи крачка към мен. Въздухът беше наситен с мирис на жасмин и рози.

Поех насечено дъх. Като че луната ни беше притеглила един към друг. Той протегна ръка, сякаш бях дете, или Бамби, или нещо от този сорт, и докосна косата ми.

— Няма гниди, нали? — попита.

Насочих лице към него, опиянена от аромата му, чувствайки грапавата му буза притисната до моята, устните му върху кожата ми… и после внезапно си припомних всички онези противни женени типове от сайтовете и избухнах:

— Какво ПРАВИТЕ??? Само защото съм сама, това не значи, че съм ОТЧАЯНА или ЛЕСНА ПЛЯЧКА. Вие сте ЖЕНЕН! „О, аз съм господин Уолъкър. Аз съм женен и съвършен.“ И какво имате предвид с това ДА СЕ ВГЛЪБЯВАМ? Наясно съм, че съм калпава майка и необвързана, но не е нужно постоянно да ми натривате носа с това…

— Били!!!! Майка ти се целува с господин Уолъкър!

Били, Бикрам и Джеремая изскочиха от близките храсти.

— О, Били — обади се господин Уолъкър. — Мама просто… ъъъ… ударила се е и…

— Устата ли си е ударила? — попита Били с озадачено изражение, при което Джеремая, който има по-големи братя, прихна.

— О! Господин Уолъкър. Търсех ви.

Господи боже. Сега и Николет.

— Чудех се дали не е редно да отправим няколко думи към родителите, за да… Бриджет! Ти пък какво правиш тук?

— Търся овесените бисквити — обясних бодро.

— В храстите? Колко странно.

— Може ли да получа една?

— Искам и аз.

Адски милостиво момчетата се разкрещяха и започнаха да нападат кошницата ми, така че ми се откри възможност да се наведа и да прикрия смущението си.

— Искам да кажа, стори ми се, че би било добре да оформим някакъв финал — продължаваше Николет. — Хората искат да ви видят, господин Уолъкър. И да ви чуят. Мисля, че сте извънредно талантлив. Така е, честна дума.

— Не съм убеден, че точно реч е подходяща за момента. Може би е добре да ги ориентираме към приключване. Бихте ли се погрижили, госпожо Мартинес?

— Разбира се — отвърна студено Николет и ме изгледа особено, а в този момент Атикус дотича и обяви:

— Мамо, искам да се срещна с терапевта сииии!

— Така — обърна се към мен господин Уолъкър, когато Николет и момчетата изчезнаха. — Бяхте пределно ясна. Поднасям извинение. Ще се връщам при останалите, без да изнасям реч.

Точно се канеше да си тръгне, но после се обърна.

— Само за сведение, животът на другите невинаги е тъй идеален, колкото изглежда, след като разчупиш черупката.