Сергей Донской
Умри днес и тук (7)

Глава 7
От Москва до най-далечни краища…

В десет и четвърт багажът на младоженците Спицини вече беше натоварен във вишневочервеното ауди, което ги чакаше пред входа. Двамата седнаха отпред и внимателно провериха документите си. Приятно ги изненада, че неизвестните експерти, които ги бяха изготвили, бяха запазили истинските им лични и бащини имена. От друга страна, ако бяха питали новопръкналия се Женя Спицин, той би предпочел да замине на това сватбено пътешествие сам-самичък. Ако се съдеше по изражението на Вера, тя изпитваше аналогични чувства. Е, поне в едно мненията им съвпадаха.

Това все пак не беше единственият плюс. В жабката намериха подробна пътна карта на Естония, придружена с описанието на всички населени пунктове — доста дебела брошура.

— Значи ще си ми личен щурман — подметна шеговито Бондар; беше решил да подобри отношенията си със спътничката си.

— А ти ще си ми личният шофьор — озъби се тя.

Създаваше се впечатлението, че насила са я тръшнали на дивана в хола. Доста изнервящо. Бондар включи двигателя малко прекалено рязко и измърмори:

— Сложи си колана, мила.

— След теб, скъпи — злобно му отвърна Вера.

За отмъщение Бондар подкара толкова внезапно, че тя си удари главата в облегалката. Колата беше пъргавелка, макар и доста поочукана. Точно като някои курви, дето се мислят за Клеопатри.

— Удари ли се? — загрижено попита Бондар.

— Гледай си пътя — изсъска Вера.

— Не ме учи!

— Като си тъп, ще те уча!

— О, така ли?! Я стига!!!

Колата спря още по-рязко, отколкото беше потеглила, и Вера — насмалко да пробие предното стъкло с глава — се дръпна към вратата. Погледна Бондар и уплашено, и предизвикателно едновременно. Той посегна да я потупа по ръката — и тя трепна. Думите му обаче бяха толкова неочаквани, че Вера чак замига.

— Виж какво — кротко й каза Бондар. — Ако ще продължаваме в същия дух, всеки срещнат веднага ще разбере, че изобщо не сме влюбени младоженци, ами първи врагове.

— Нищо не мога да направя — отвърна Вера. — След всичко, което стана между нас…

Беше жена и да пледира към здравия й разум беше все едно да учи кокошка да минава на зелено или да убеждава оса, че да жили каквото й падне е лошо. Само емоции — змийско кълбо емоции. И Бондар реши да използва тях, та гадният характер на спътничката му да не превърне пътуването им в ад.

— Извинявай — каза и я погали по косата. — Да, не съм джентълмен и няма да стана джентълмен. Нито кавалер, разбира се. Нямам проблем да ти набия ума в главата с два-три шамара…

— Само посмей! — изквича Вера. — Веднага слизам и се обаждам на полковника…

Репликата й все едно не бе чута.

— … с два-три шамара — повтори Бондар. — Но не мисля да го направя. И знаеш ли защо? Защото си най-свястната жена, която съм виждал напоследък. — Спомни си Наташа и автоматично извади цигара и я захапа. — Умна си, красива си, мила си с мен… — Това вече очевидно си беше преувеличение и той заговори по-бързо, за да смени опасната тема. — Виж, изобщо не мисля да те бия! — („Искам, разбира се!“ — мина му през ума.) — Разбира се, че не. Виж, дай да забравим всичко и да почнем отначало. Става ли?

— Става — изсумтя Вера. — Значи мир. Обаче никакви цуни-гуни повече. Изобщо не се надявай.

— Слава богу! — възкликна Бондар и подкара аудито.

Каза го толкова искрено, че Вера нямаше как да не попита подозрително:

— Май си доволен, а?

— Доволен съм, че се разбрахме.

Това обяснение й се стори правдоподобно и тя млъкна, макар че като че ли не беше много доволна. За да не й е скучно, Бондар пусна радиото и то запя някаква идиотщина:

Ах, страдам, страдам, страдам аз,

без тебе страдам във захлас,

ела и ме вземи…

Да се наслаждава човек на такива кретенщини означаваше, че няма нито една мозъчна гънка, но Бондар търпеше. Беше за предпочитане пред това да слуша нещо подобно от устата на спътничката си. Поне с момиченцата от радиото не му се налагаше да си приказва, докато с Вера би се наложило да поддържа нещо, наподобяващо диалог. Една жена, която пее, е за предпочитане пред жена, която е решила да мисли, нали така. „Особено — каза си Бондар наум — ако пее тихичко, без микрофон и възможно някъде по-далече“.

След кратък размисъл пое по шосе Е95 (същото М10), което водеше към Естония през Ивангород и Нарва. По Новорижкото шосе щеше да е по-бързо, но Бондар реши да си запази по-краткия път през Печора за на връщане — връщането току-виж се превърнало в отчаяно бягство. Не мислеше да пресича границата и на отиване, и на връщане на едно и също място. Елементарна предпазливост.

Вера задряма и той с облекчение спря радиото — и му стана почти хубаво, но не чак като навремето. Въпреки че пътят беше нормален и на места дори хубав, не изпитваше удоволствие от шофирането. Откакто беше изгубил семейството си в катастрофа, карането на кола вече не му доставяше едновремешното удоволствие. Сексът също — навъсено си помисли Бондар, като погледна спящата си спътничка.

Беше скучна като нощното шосе. От време на време се мяркаха реклами, окичени с лампички като коледни елхички. Известно разнообразие предлагаха и пътните знаци и табелите. „Ленинград — 250 — четеше Бондар. — Хм, интересно. Отдавна вече няма такъв град, но излиза, че все пак може да стигнеш до него“. При 140 километра в час имената на другите населени пунктове изглеждаха също толкова отвъдни: Луга… Вира… Малка Шамбала… Голяма Шамбала…

 

 

Бондар тръсна глава да пропъди съня, запали поредната цигара и почна да си спомня всичко, което му беше известно за страната, в която отиваше.

Историята на естите беше забулена с мъглата на митове и сказания, скрили всички реални събития и факти. Първата естонска жена се била излюпила от яйце, мъжът й бил долетял от някаква свещена гора на огромен орел, а пък синът им Калевипоег — неизлюпен и недолетял отникъде — станал всенародно обикнат могъщ герой и защитник на естонската земя.

Никой не знаеше къде всъщност е родината на този герой. Естите се лутали по света, докато един ден не видели на пътя един камък. Вълшебните руни на този камък гласели, че на север от него има безчет животни със скъпи кожи и кристалночисти езера, пълни с риба, а на юг, на много дни път, по зелените хълмове се виели натежали от гроздове лозя. Една част от племето поела на север и така се появили фините. Друга част тръгнала на юг и така се появили унгарците. Онези пък, които не можели да четат, тръгнали право напред, стигнали до морето и си останали там, понеже ги мързяло да се връщат. И така се родила Естония.

Много дълго пиратските набези на естите всявали в крайбрежните поселища ужас не по-малък, отколкото всявали викингите, но през тринайсети век на това се турил край, понеже страната била поробена от Ливонския орден. Именно тогава в Естония били прокарани пътища и били построени черкви и замъци. Понеже немците може и да не ги бива за друго, но в строителството равни нямат. По същото това време местните жители били научени на ред и дисциплина, при това толкова добре, че щом видели немски рицари, покорно лягали край пътя и по-специално жените си вдигали полите. Тъй че не е чудно, че скоро туземците станали значително по-руси (естите, както и фините впрочем, първоначално били чернокоси и мургави).

Колкото до родния си език, успели да го запазят — може би все пак не в девствено чистия му вариант, но с всичките му четиринайсет падежа. Това най-вероятно било последица от презрителното високомерие на завоевателите, а и евентуално от плиткоумието на естонците, които така и не успели да научат немски.

Истинските трудности обаче започнали с Реформацията, когато естонците решили, че са страшни завоеватели, съюзили се с презрените рицари и решили да заграбят руските земи. И почва Ливонската война и само след година по-голямата част от Естония вече е руска. През следващите шейсет години страната е ту полска, ту датска, ту немска, ту шведска. После пък идва Северната война, след която естонско-скандинавските богатири се свират в дупките си и изобщо и не помислят да вадят нож и на умряло куче.

До Октомврийската революция Естландия се води руска, макар и понемчена територия. Чак след рухването на Руската империя Естонската република живва като самостоятелна държава и живее в тази самозаблуда чак до четирийсета година, когато другарят Сталин учтиво, но с твърда ръка въвежда необходимия ред. Естонците посрещат руските танкове с радостни усмивки и с цветя, но — нещо, което е характерно за тях — затаяват злобата в сърцата си.

Всичко това свършва с поредното рухване на Руската империя и с поредното обявяване на независимостта на Велика Естония, което става през деветдесет и първа година. Няколко години минават, докато се установят границите, докато се въведе собствена валута, докато се създадат несъкрушима армия и флот и се подпишат най-различни международни договори — и ето ви я Естонската република. Съвсем суверенна европейска страна, минала по неповторим исторически път.

Бондар се усмихна саркастично, чукна с пръст фаса през прозореца и установи, че непрогледната нощ се е сменила със сивкава утрин. В сивотата се виждаха запуснати села, заблудени сред безкрайните поля. Жителите им изпращаха аудито с погледи, все едно виждаха неидентифициран летящ обект. Един абориген даже падна от велосипеда си.

В седем сутринта Бондар събуди Вера, натика я зад волана и легна да подремне на задната седалка, след като предварително скри там и валтера си. Точно след три часа и половина се събуди и нареди почивка. В единайсет предобед, по-замаяни, но пък вече умили се и даже закусили, влязоха в Ивангород.

По времето на СССР той бе едно цяло с Нарва; преди революцията двата града бяха враждували векове. Безброй врагове бяха нападали русите, заселили се на десния бряг на реката — и тевтонските рицари, и потомците на скандинавските викинги, и литовците, и шведите! Сега река Нарва, като в отколешните времена, разделяше двете древни крепости, извисили се на хълмовете една срещу друга. Границата минаваше по реката. От руската страна чакаха да я преминат двайсетина коли. След като поразпита и разбра, че опашката ще се точи поне два часа, Бондар реши да огледа ивангородската крепост. И въпреки че Вера му се лепна, крепостта му направи страхотно впечатление.

Отдавна не беше виждал такова военно чудо. Огромни бастиони във формата на паралелепипед, високи стени, тесни бойници — всичко излъчваше мощ и скрита заплаха. В крепостта имаше стара православна черква, кубетата й блестяха.

— Като на кино — коментира Вера и врътна капризно глава. — Обаче е страшно мръсно. Виж тяхната каква е, нали?

Бондар погледна чуждата крепост оттатък реката и вдигна рамене.

— Киното всъщност е там. А тук си е чистата истина.

Вера сбърчи нос.

— Много ти е мръсна чистата истина. Виж колко е чисто при естонците, направо красота…

— И благодат — изръмжа Бондар.

— Защо, какво лошо има?

— Тяхното си е чист декор за туристическия бизнес. Куклен театър. За нищо на света не бих бранил крепост като тяхната.

Вера се усмихна снизходително.

— Че кой днес брани крепости? Защо да ги брани?

— За да не го поробят ония чистичките — отвърна Бондар. — За да не сринат нашите черкви и да вдигнат на тяхно място техните кирхи. За да не ни асфалтират гробищата за аутобани.

— Че какво ти пука за черквите и гробищата? — учуди се Вера. — Да не би да си вярващ?

— Вярващ съм. — Бондар кимна към трицветното знаме, което се вееше над главната кула. — В Русия вярвам.

— Глупости — възкликна Вера. — То пък голямата разлика! Нашето знаме е бяло-синьо-червено, тяхното — синьо-черно-бяло. Много важно!

— Сериозно? А хората?

— Какво хората? И те са еднакви. Само дето оттатък границата са по-добре облечени и…

— И са чистички, красиви и възпитани — саркастично продължи Бондар.

— Точно така — предизвикателно възкликна Вера. — А нашите са мръсни, пияни и гадни.

— И защо?

— Откъде да знам защо?!

— Защото Русия от векове е била принудена да се брани, вместо да се пудри и да се прави на красива, затова. Те правят модни парцалки, а ние — бомби и ракети.

— Те също се въоръжават — възрази Вера. — Дори по-бързо от нас.

— Защото си имат приятелчета — обясни Бондар. Мъчеше се да говори разбираемо, все едно говореше с дете, а не с печена мръсница, дето знае и две, и двеста. — Значи докато Германия напада Русия, ония оттатък океана си дъвчат дъвката, нагъват си хамбургерите и се наливат с кока-кола. След това Щатите почват надпреварата във въоръжаването, а пък Европа изобретява чорапогащите и миниполите. На нас някой да ни е дал тая възможност?

— Стига де! — Вера се намръщи. — Това е било едно време. Студената война отдавна свърши. Можем да си живеем, без да ни е страх от нищо. Да правим мерцедеси вместо ракети. Да разпуснем армията. — Тя пак погледна замъка оттатък реката. — Вземи Естония например. Никой не я закача, нищо че е мъничка и слаба. И знаеш ли защо? Защото не се перчи. И ние трябва да почнем да живеем така.