Сергей Донской
Умри днес и тук (30)

Глава 30
Полтъргайст в епископския замък

Утринното слънце не се любува дълго на земята. Повися известно време в небето, после се скри зад сивите облаци, явно недоволно от онова, което виждаше долу. Бондар също не беше във възторг от красотите на естонския пейзаж, но нямаше избор.

Единственото, което му доставяше поне малко удоволствие, беше да кара шведския камион. Волвото беше безотказна машина и всеки, дори някой начинаещ шофьор, щеше да се справи с това двайсеттонно чудовище без никакви проблеми.

Кабината с две легла беше просторна и удобна като капитанска каюта. Трите стъпала (едното сгъваемо) не налагаха на шофьора да изпълнява акробатически номера. Услужливата механика вдигаше седалката на оптималната височина — за това имаше цял комплект копчета и клавиши. Човек можеше да заеме каквато си иска поза — регулирането би задоволило дори йога. След като изпробва клавишите, Бондар погледна малкия дисплей, който показваше температурата отвън, нивото на маслото и разхода на гориво. Камионът беше чудо не само на техниката, но и на електрониката.

Бондар малко се поразстрои, като видя първите къщи на Каапсалу. Не само защото наближаваше раздялата му с чудесното волво, а и защото тук някъде наблизо беше епископският замък, където едва ли го очакваше гостоприемно посрещане. Пак стрелба, пак кръв. Пак смърт — независимо чия, неговата ли, чужда ли. Обзеха го тягостни предчувствия.

Градчето не му направи кой знае какво впечатление. Докато минаваше през него към морето, Бондар не забеляза никаква разлика между Каапсалу и Пярну, а пък за Пярну не хранеше добри спомени. Същите шарени къщички, същите оградки и зелени дворчета, същите човечета на велосипедчета. Страната Лилипутия мина покрай прозорците на волвото толкова бързо, че той дори не успя да си допуши цигарата, която бе запалил на влизане в градчето.

Съвсем лесно намери носа, на който се извисяваше каквото беше останало от епископския замък. Носът свършваше с обрасъл с гора хълм — издаваше се в морето почти километър и всъщност беше достатъчно далече от града. Което беше добре — поне никой нямаше да чуе стрелбата, а стрелба несъмнено щеше да има, поне според Бондар. Той изхъмка, хвърли фаса през прозореца и подкара към замъка. Пътят беше идеално гладък и пуст, но когато стигна до завоя към замъка, Бондар спря.

Да тръгне направо беше опасно. Просналото се през низината до върха на хълма шосе идеално се виждаше от прозорците на замъка. Вероятността войнствените му обитатели да не са установили денонощно наблюдение над единствения път към свърталището си беше минимална. От друга страна, едва ли бяха разставили постове в околната гора. То войната не е проста работа — трябва и опит, а откъде можеха да имат опит тия естонски „борци за свобода“?

Преди да излезе от пътя, Бондар погледна в двете огледала за задно виждане, но не видя нищо освен безлюден ландшафт и каросерията на камиона.

„Е, с бога напред“ — каза си, макар да не вярваше в никакъв бог.

Гората погълна волвото с шумолене й пукот. Отначало земята беше равна. Червеният камион пъргаво завиваше между боровете, трите му шестцилиндрови двигателя тихичко боботеха, изпод колелетата изхвърчаше пясък и суха пръст. Бондар въртеше волана като бесен, очите му търсеха полянки и просеки, водещи към хълма.

Не си правеше труда да заобикаля ниските храсти и по-малките криви дръвчета по полегатия склон. Мощният камион с еднаква лекота минаваше през тънките трепетлики и трошеше дебелите нападали борови клони. Понякога гумите приплъзваха на по-стръмните места, особено ако бяха покрити с нападали борови иглички, и волвото поднасяше. Бондар обаче превключваше, колелата захапваха земята с подновена енергия, камионът се люшваше тежко като зубър от Беловежката пуща и продължаваше напред.

Предавателната кутия на волвото беше многостепенна — шест стандартни и „половинки“ между тях, почти като на „КамАЗ“. Съвършената хидравлика обаче позволяваше превключването да става без умопомрачителното стържене и чудовищните вибрации, характерни за руските камиони. С две думи, имаше доста голяма разлика и на Бондар тази разлика му харесваше.

Склонът ставаше все по-стръмен и неравен, камионът се люшкаше като кораб в бурно море. Храстите ставаха все по-високи, дърветата бяха все по-нагъсто, коварни камъни направо връхлитаха челно. От време на време наклонът ставаше четирийсет и пет градуса и тогава Бондар натискаше педала на газта, стискаше волана и се навеждаше над него, все едно по този начин можеше да облекчи задачата на волвото.

Най-трудното беше на последния етап — когато трябваше да мине през хвойните, за да излезе на шосето възможно най-близо до замъка. Камионът ги газеше, правеше просека през тях, но те се заплитаха и го бавеха, почти го спираха, така че волвото преодоля последните десетина метра като ранен звяр, пробиващ си път през гъсталака. Затова пък, когато излезе на относително чисто пространство, до шосето оставаха само някакви си триста метра.

След двайсет секунди камионът изпълзя на тясната асфалтова лента, която водеше право към замъка. Бондар даде газ и запали цигара — не усещаше вкуса на дима.

Пред него се издигаше сива, зеленикава на места от мъха стена, висока поне четири метра. Над нея стърчеше кръгла кула, виждаха се и покрити с керемиди покриви — приличаха на шапки на великани, приклекнали зад манастирската стена. Самата стена се точеше неизвестно докъде вляво и вдясно и потъваше в храсталака и дърветата. На места беше порутена, но си личеше, че навремето надеждно е бранела монасите от плъзналите по цяла Европа разбойници. Времената обаче се бяха променили. Сега тъкмо разбойниците бяха вътре и излизаха да извършват нападенията си под покрова на нощта.

Един от тези разбойници охраняваше входа на замъка — жалък и нелеп в мишосивата униформа на пехотинец от СС. Въпреки автомата си часовоят не беше сериозно препятствие за Бондар. Без все пак да го изпуска от поглед, той преценяващо огледа двукрилата порта, обкована с ръждясали железа. Изглеждаше внушително. Часовоят пред нея — изобщо не.

— Разкарай се, докато не е станало късно — посъветва го Бондар и изплю фаса през прозореца. — Изчезвай, идиот такъв.

Часовоят не го чу, разбира се.

 

 

Младежът, който дремеше на един сандък пред портата, се казваше Лео Мурре. Както беше редно при носене на караулната служба, той беше облечен със сива полева униформа, стегната с колан. На потъмнялата тока беше изобразен вермахтовският орел със свастиката и пишеше „Gott mit uns“. На колана би трябвало да виси дълъг немски щик с ебонитови чирени, но Лео предпочиташе вместо него да носи мобилния си телефон — с паднали батерии, впрочем. Не си беше закачил и манерка в калъф от мъхесто сукно, нито пък кожена паласка с патрони; нямаше и шапка — хансовка, така че в облика му нямаше пълна историческа достоверност. Въпреки това Лео си въобразяваше, че прилича на истински защитник на фатерланда.

Не може да се каже, че чак изгаряше от желание да пролее кръвта си в името на общото дело, но пък в Легиона плащаха добре, а за пари и Лео, и другарите му бяха готови да си рискуват живота — поне на думи. Най-запалените от Легиона дори носеха на гърдите си така наречените „жетони на смъртниците“, намерени в горите на скелетите на хитлеристите. Жетоните представляваха овални алуминиеви пластинки — бяха колкото чаени лъжички и перфорирани през средата. От двете страни беше поставен личният номер на боеца. Ако той загинел, пластинката се чупела на две, едната половинка си оставала на трупа, а гробарите нанизвали другата на огромна безопасна. Поне така беше чувал Лео — и се възхищаваше на немския ред и акуратност.

„Да, от тях трябва да се учим“ — казваше Калмер и Лео не възразяваше. После и той си закачи такъв личен знак, въпреки че изобщо не бързаше да умира. Целта му беше да изкара пет хилядарки от новите европейски пари и да се прибере вкъщи осигурен за години напред.

Въпреки че за няколкото месеца служба Лео се беше „цивилизовал“, сърцето му все така го теглеше към родното му селце. Там сега беше толкова хубаво, толкова тихо и спокойно. Вече наближаваше пролетта — природата се подготвяше, събираше сили за нов цъфтеж. Лео си помисли за ланшната трева около кейчето — некосена, оплетена и жълтеникава като космите под мишниците на вдовицата Айна, първата жена в живота му. Тя ме су отдаде в стария навес за мрежи, по-точно той й се отдаде, покори се пред натиска й и й позволи да прави с него всичко, каквото искаше: просто лежеше по гръб, зяпнал блажено дупките в тавана — от тях висяха снопчета тръстика. Накацалите по изкорубеното било на покрива врани поглеждаха накриво боричкащите се под тях хора. Завиждаха, както си мислеше Лео. Защото Айна беше истинска магьосница. Всеки път, щом си спомнеше за нея, му се налагаше да си оправя мъжкото достойнство, което държеше да щръкне и да изскочи от униформените немски гащи.

Да, чудни времена бяха! Айна го яздеше като обезумяла, а около тях съхнеха проснатите по прътовете мрежи. И миризмата — миризмата на риба и на море — изпълваше целия свят. Потната Айна също миришеше на селда, особено когато се отпуснеше по гръб и разкрачена, за да си поеме дъх. Лео сигурно я обичаше, защото не му се щеше да стане и да си тръгне. В паузите между чукането си говореха за какво ли не, после почваха отново…

Изведнъж Лео видя Айна толкова ясно, че членът му изскочи от коженото си калъфче почти наполовина.

Съвсем гола, Айна седеше на някаква стара мрежа с тапи и строго го заплаши с камшик, сплетен от конски косъм. По косата и тялото й лъщяха люспи. „Бягай, момче — каза тя на възбудения Лео. — Бягай, докато не е станало късно“.

Нямаше никаква причина за паника, но Лео наистина се изплаши. Изскочи от навеса и се огледа трескаво. Небето беше лимоненожълто, морето — зеленикаво и приличаше на безбрежна стъклена равнина. Далече на хоризонта обаче се надигаше исполинска вълна, готова да залее не само рибарското селце на Лео, но и целия свят.

До ниския кей чернееше малка лодка. Лео се озова на седалката й и стисна веслата. Нямаше накъде да гребе, но нямаше и накъде да бяга, така че реши все пак да се насочи към вълната.

За негово отчаяние веслата изведнъж се превърнаха във въже на дънна мрежа. И тази невидима мрежа трептеше и се дърпаше. Той задърпа. Беше пълна с риба — и морска, и сладководна: селда, костури и кленове, и змиорки, и дори някакви малки акули — никога не беше виждал такива акули. И всяка риба му викаше нещо — а нали рибите не можеха да говорят…

— Ох! — възкликна Лео и се събуди. Секунда-две не чуваше нищо освен тупкането на сърцето си и бученето на кръвта в ушите си, после долови ниското боботене на автомобилен двигател. С всеки миг то се усилваше.

Лео стана и видя камиона. Беше червен. Излезе от гората и се насочи право към замъка, летеше по средата на пътя. Беше на двеста метра от портата и Лео не можеше да различи подробности, но веднага видя, че е волво. Преметна автомата си на гърди, застана с гръб към вратата и вдигна предупредително ръка.

Камионът изобщо не помисли да забави.

По гърба на Лео плъзнаха тръпки, обля го студена пот. Да вика за помощ? Да произведе предупредителен изстрел? Инструкциите се изпариха от главата му. Особено след като боботенето на приближаващия се камион стана толкова силно, че заглуши всичко, дори мислите му. Чак асфалтът трепереше под многотонната машина.

Разстоянието между червеното чудовище и Лео намаляваше… оставаха само седемдесет метра…

— Стой! — викна той. — Спри!

Гласът излезе от гърлото му като цвърчене на мишле.

Лео изстена от ужас и вдигна автомата да се прицели. Миг преди показалецът му да натисне спусъка обаче летящият към него камион се люшна вдясно. Лео — със закъснение се впечатли от поразително бързата реакция на шофьора — вече стреляше. Откосът мина вляво от шофьорската кабина, разбира се.

Камионът пак полетя по средата на шосето.

Като омагьосан, Лео стоеше и гледаше как плоскомуцунестата кабина се носи срещу него — камионът вече не ревеше, а издаваше някакво оглушително свистене. И това свистене се усилваше, усилваше се все повече и повече и внезапно напомни на младия естонец за старите филми, където падащите бомби и снаряди свистяха точно по същия начин. „Война?“ — глупаво си помисли той.

В следващия миг вече не можеше да мисли нищо — целият свят изведнъж се оказа запълнен от някакъв исполински червен квадрат.

Лео задавено вдиша мирис на масло и метал — и литна нагоре, право към очите на шофьора. В тях имаше повече съжаление, отколкото омраза, но имаше и омраза — и от нея дъхът на Лео секна.

А после камионът залепи гърба му за вратата и той чу страхотен грохот, от който и оглуша, и ослепя, и изобщо престана да съществува на този свят.

А предсмъртната му догадка за войната излезе вярна. Тя наистина започваше — стига да може да се каже, че започва нещо, което не е свършвало още от сътворението на света.

 

 

Понеслият на кабината си часовия и едното крило на портата камион влетя в тихия манастирски двор като блестяща ракета. По плочника се посипаха дъски, пирони, парчета желязо от обкова на вратата. Микробусът мерцедес отлетя към другия край, като ръсеше по пътя си тасове и стъкла. Със змийски съсък двайсеттонното волво спря.

Бондар изскочи от кабината и стреля два пъти в групата вцепенени мъже, наобиколили Вера. Натискаше спусъка хладнокръвно, все едно беше в стрелбище — избра си за мишени двамата, които правеха най-силно впечатление.

Първият беше онзи дребният, който му се беше изплъзнал в сблъсъка на кръстовището. Той се отметна назад и падна в ръцете на машинално подкрепилите го негови другари.

Следващият, който си получи куршума, беше някакъв белокос здравеняк, който понечи да си вдигне автомата. Бондар го простреля в челото, като мимоходом се позачуди на почти розовите му очи.

И викна:

— Вера! Бързо при мен!

Тримата оцелели естонци вече бягаха, препъваха се в шлиферите си. Бондар не стреля след тях — четири патрона така и така не стигаха за унищожаването на цялата жива сила на противника. „Стига за днес — каза си Бондар. — Време е да слизаме от сцената, колкото по-бързо, толкова по-добре“.

— Вера!!! — кресна той така, че насмалко да си скъса гласните струни. — Бързо тук, мамка ти!!!

Тя с усилие се надигна, опряла длани в земята, коленичи и се хвана за някакво странно съоръжение — нещо като колело с дъска отгоре. Беше гола, ако не се брояха мръсните й бикини. И беше отпаднала, изподрана още повече, разчорлена — изобщо не приличаше на високомерната красавица, с която го бяха запознали в кабинета на Лубянка. Очите й бяха помътени като след многодневен запой. Тя направи две крачки към волвото, залитна и пак се свлече на четири крака. И изохка нещастно:

— Вие ми се свят…

Само това му липсваше!

Бондар преодоля двайсетте метра, които го отделяха от Вера, за броени секунди, но тези секунди на затишие бяха последните. Антрактът свърши.

Маестро, туш!

Разнесе се грохотът на няколко автомата едновременно — усилен многократно от крепостните стени. Истинска адска какофония. Нещо подобно би могло да се възпроизведе единствено от племе амазонски диваци, които блъскат по тъпаните си, след като са се омаяли с кока. Или от бригада пияни миньори с къртачни пистолети…

Плочникът заизригва във фонтанчета каменна прах под оловната градушка.

Бондар вдигна Вера и скочи заедно с нея зад порутената ограда, останала от колонадата на галерията. Примитивната въртележка зад тях се пръсна на хиляди трески. Грохотът на изстрелите не спираше. Лаеха поне седем шмайзера едновременно. Вера напразно се мъчеше да ги заглуши с пронизителните си писъци.

Бондар подаде глава за миг, увери се, че автоматчиците стрелят от прозорците на манастира, и ги остави да изпразнят пълнителите. Откосите стихваха един подир друг — като гласове, неиздържали в общия хор. Куршумите оредяха, накрая пръскаха мазилката на полусрутената стена само тук-там. Бондар изчака моментното затишие и стана да привлече огъня върху себе си.

Та-та-та…

От една бойница на кулата забълва огън — човекът там беше успял пръв да смени пълнителя. Бондар стреля натам, като пренебрегна гърмежите на втория включил се шмайзер — стреля за всеки случай два пъти и с удовлетворение видя как автоматчикът горе пада от бойницата, разперил ръце.

Приклекна зад стената, която пак се разтресе от забиванията на десетки оловни жила. Писъците на Вера се извисиха с почти цяла октава. Нямаше смисъл да се коси толкова това момиче — засега куршумите не можеха да им направят нищо. Но не можеше да става и дума двамата да стигнат до камиона или да се измъкнат през портата — дворът се покриваше със стрелба отвсякъде. Без Вера Бондар може би щеше да рискува, но сега… Не можеше да я остави в замъка — да не говорим, че беше дошъл, за да я изведе оттук!

— Млъкни де! — каза й той. Никакъв резултат. Бондар пропълзя до нея и я дръпна за краката. — Млъкни най-после!

Вера го чуваше, но съвсем се беше побъркала от страх. Грохотът на автоматните откоси и гърмежите на пистолета, писъкът на куршумите, пукотът на пръскащите се камъни и воят на рикошетите я влудяваха. Дори не подозираше, че животинският писък на фона на адския концерт на стрелбата излиза от собственото й гърло. Щом усети, че я дърпат за краката, зарита и дори се опита да се изправи. Нечии ръце обаче я държаха здраво за глезените… а след това някой се хвърли отгоре й и я затисна.

Внезапно способността й да мисли се върна. Човекът, който я беше затиснал — и затискаше и устата й — беше капитан Бондар. И гласът, който викаше в ухото й, беше неговият.

— Стой мирно, тъпачко — викаше той. — Лежи и не мърдай. — Машинално облиза кръвта от ръката си: Вера го беше ухапала. — Спокойно. Аз съм. Всичко ще се оправи.

— Всичко ще се оправи — автоматично повтори тя. — Ти дойде… Женечка… мили…

— Шшшшшт!

От вратата на кулата започнаха да изскачат хора с автомати в ръце. Мярваха се за миг на стъпалата, после се скриваха зад камиона. Сигурно веднага залягаха — но нямаше да е задълго. Ей сега щеше да последва атака — и никой не можеше да я отбие само с два пистолетни изстрела.

Сега или никога!

— След мен! — изсъска Бондар, дръпна Вера да стане и я повлече към камиона.

— Ще ни убият, ще ни убият! — хлипаше тя, докато залиташе след него.

Бяха вече почти до кабината на волвото. Изведнъж на прозореца й изникна човек с автомат и ококорени от изумление очи. Бондар му заби един куршум в едното и блъсна Вера към стъпалата на кабината. Поредният противник изскочи иззад каросерията, Бондар повали и него и се метна след Вера.

Вече бяха в кабината… но изведнъж от втория етаж затрещя картечница.

Първият куршум изпищя, отплеснат от гърба на огледалото, следващият украси предното стъкло с огромна паяжина. Но това беше случайност — всъщност картечарят се целеше в двигателя и в гумите.

Волвото тежко приклекна, от радиатора блъвна черен пушек.

— Съпротивата ви е безполезна! — разнесе се неправдоподобно рязък и силен глас. — Имате трийсет секунди да се предадете. — Човекът, който говореше в мегафона, се изкашля: кашлица като автоматен откос. — Камионът е взет на прицел и от гранатомети. Десет секунди вече минаха.

— Какво ще правим? — ахна Вера.

— Ще се самоубием — навъсено отвърна Бондар. — Първо утрепвам теб, после се гръмвам и аз. Навита ли си?

— Петнайсет секунди! — отсече мегафонният глас.

— Давай. Ето, затварям очи… — прошепна Вера.

Ресниците й трепкаха като крилца на умираща пеперуда. Бондар я погледна — и такава нежност прониза сърцето му, че чак му спря дъхът. Тя наистина си мислеше, че ще я застреля, и беше готова за това. Вместо да я погали по косата, Бондар изкомандва:

— Слизай.

— Осем секунди! — тържествено се разнесе над притихналия двор.

— Не искам без теб. — Вера тръсна глава. — Нали щяхме да се убием…

— Шест секунди!…

— Нямам патрони — въздъхна Бондар и бутна вратата да я отвори. Това си беше чистата истина, но дори да му бяха останали патрони, никога нямаше да може да убие партньорката си, още повече че тя беше готова храбро да сподели съдбата му. Предпочиташе физическите мъчения пред мъките на съвестта.

— Три!…

Бондар скочи долу пръв, дръпна и Вера и демонстративно хвърли валтера на плочника. Доста усилия му струваше това обаче — да се раздели с любимото си оръжие. Все едно да му отрежат дясната ръка.

— Легнете по очи — прогърмя мегафонът. — Ръцете на тила!

Бондар се подчини без никаква вътрешна съпротива. Още повече че не държеше да гледа враговете, които го бяха победили. С лице върху плочите, той само слушаше стъпките им — приближаваха се — и стиснал устни, се радваше, че не са съвсем уверени. Все пак беше поразпердушинил това фашистко войнство. Осем на нула за него. А всичко, на което бяха способни те, беше най-много да докарат резултата до 8:2.

Какво излизаше — сбогом, Вера Савич?

— Обаче добре си прекарахме в Естония, нали? — каза Бондар, та поне малко да поободри хлипащата си партньорка.

Автоматно дуло натисна тила му, още едно се заби под лявата му плешка. Замириса на болница, Бондар се задърпа инстинктивно, но го затиснаха поне няколко души, вдигнаха му ръкава и му забиха във вената игла.

— Срещу какво ме имунизирате? — попита той, след като спря да се дърпа.

Отговорът беше ритник в главата.

— Много ме е страх да ме боцкат — каза той. — Още от мъничък…

Удар с приклад в тила.

Главата му забумтя като камбана. Все още някакви мисли се лутаха в нея, но… Бондар затвори очи и се остави на въздействието на онова, което му бяха инжектирали.

Нека най-после всичко… всичко да свърши… Да свърши по-бързо…