Сергей Донской
Умри днес и тук (1)

Глава 1
Март вечно поднася изненади

Бондар си вдигна яката. Сутринта, докато тръгваше от санаториума „Горичката“, слънцето напичаше като през лятото, но щом наближи Москва, времето рязко се развали. Сега пък, докато доближаваше най-прочутата сграда на Лубянка, заваля направо като из ведро.

Март вечно поднася изненади и много малко от тях са приятни. Същото може да се каже и за началниците. Първо насила те карат да си вземеш отпуска, а после също толкова безцеремонно ти я прекъсват. Е, на кой може да му хареса това?

Бондар изруга наум и забърза. Въпреки че обувките му бяха почти съвсем нови, му се струваше, че гази из локвите бос. Честита пролет!

На зебрата му се наложи да се дръпне, понеже по платното изфуча огромен джип с тъмни стъкла и съвсем гангстерски облик. Шофьорът нарочно караше точно покрай бордюра, та да залива пешеходците с потоци кална вода. Най-отвратителното обаче беше, че оплисканите граждани не размахваха юмруци след джипа и изобщо не проявяваха никакви признаци на негодувание. Отръскваха се, поизбърсваха се и тихомълком си продължаваха по пътя. Поведение, предизвикано не толкова от страх, колкото от дългогодишния навик да си унизително покорен на съдбата.

А дъждът не просто се лееше — направо плющеше и всичко наоколо изглеждаше не само сиво, ами съвсем обезцветено, да не говорим, че беше и мокро и мръсно.

Всичко това изобщо не допринасяше за добро настроение и Бондар влезе в управлението с такава навъсена физиономия, че проверката на документите му отне два пъти повече време, отколкото обикновено — дежурните старшини може би го заподозряха, че е терорист камикадзе, готов да се прости с живота си.

Докато решеше и приглаждаше мократа си коса пред огледалото във фоайето, Бондар се опита да изглади и вертикалната бръчка между веждите си, но от това изражението му не стана по-малко сурово. Сиво-сините му очи гледаха с неприязън дори собственото му отражение. А брадичката му — с кос бял белег през нея — бе все така вирната мъничко по-високо, отколкото се полагаше на капитан — в случая капитан Евгений Николаевич Бондар, инспектор в оперативния отдел на Управлението за контраразузнаване на ФСС на РФ.

Защо ли началникът на отдела го викаше по спешност? Едва ли за да го представи за правителствена награда. Преди две седмици Бондар беше разкрил организаторите на взрива в нощния клуб „Друс“ и дори беше получил самопризнания от главатаря им. Ръководството обаче не беше доволно от меко казано решителните действия на капитана. Прекалено голяма джабала беше вдигнал в луксозната сграда, в която живееха някои наистина влиятелни личности. Ехото от стрелбата и до днес отекваше в средствата за масова информация. Резултатът не беше повишение, а поредната черна точка в досието му. Тоест изненадващото му привикване при началството не обещаваше нищо хубаво. Бондар се приготви за поредното конско и влезе в асансьора.

Покрай него се промуши да се вмъкне пръв един от сътрудниците на отдела за електронна безопасност на апаратурата. Съкращението на отдела не звучеше много възпитано, особено когато ги кастреха на съвещанията. ЕБА това, ЕБА — онова. Да не говорим, че оперативните работници по принцип не харесваха побърканите на тема електроника хипарчета от ЕБА — те всичките бяха брадясали, рошави, затънали във виртуалните си видения и говореха на нещо средно между наркомански и хакерски жаргон. Та и този, който се провря покрай Бондар, също не можа да измисли нещо по-умно от това да размърда пръсти и да изръси:

— Хелоу, шефе. Как е хавата на тайния фронт? Да ти се намира някой излишен ордер за убийство, а? Тъщата вече съвсем ме съсипа.

И се захили като идиот — сигурно си мислеше, че е страшно остроумен. Между пръстите на лявата му ръка стърчеше грижливо загасена до половината цигара, очевидно вносна — но си миришеше на недопушен роден боклук.

— Ти заплата не получаваш ли? — попита Бондар и хвърли неодобрителен поглед към фаса.

— Че как! Вчера даже ни ги вдигнаха — похвали се младежът.

— Тогава що се стискаш за една цигара, Гоша?

— Геша се казвам.

— Не виждам кой знае каква разлика, Гоша — изхъмка Бондар. — Срамота. Голямо момче си, а се държиш като дете.

— Това е истински „Честърфийлд“ бе — каза малко обидено младежът и му показа филтъра. — Вносен, не е менте. Купен е директно от Сохо. Такива цигари…

Бондар не го доизслуша и слезе от асансьора.

 

 

Етажът беше тих и безлюден. Бондар бързо тръгна по червената пътека, спря пред вратата на началника на оперативния отдел, бутна я и влезе.

Личната секретарка на полковник Роднин Алтинникова откъсна поглед от монитора и благоволи да се усмихне очарователно. Бондар я поздрави и се помъчи да се усмихне също толкова приветливо. Беше симпатичен на секретарката и се стараеше да й отвръща с взаимност. Доколкото можеше.

Тя беше малко над четирийсетте, но съвсем побеляла — след една прекалено активна почивка на някакъв ски курорт се бе наложило да й направят трепанация на черепа и когато обръснатата й коса израсла, се оказало, че от светлоруса е станала съвсем бяла. Отначало Алтинникова много страдаше, но после разбра, че сребристите й къдри не само й придават неповторимо очарование, но и че я подмладяват по-добре от всякакви широко рекламирани средства.

Бондар се престори, че се любува на тъмносиньото й жакетче с по-светлосини райенца.

— Пак сте с ново костюмче, Светлана Афанасиевна. Много ви отива.

Тя се засмя и поклати глава.

— Ах, Женя, Женя! Същото го казахте и миналия път. И по-миналия.

— Ами защото винаги се обличате красиво — отвърна Бондар, без да му мигне окото.

— Да де, но това костюмче не съм го сваляла цяла зима. — В очите на Алтинникова се мярна нещо като тъга. — И все пак благодаря, Женя. Между другото, като заговорихме за дрехи… Василий Степанович каза преди да влезете при него да отидете при Саша Беляев. За да му се явите в преобразен вид, така да се каже.

— И в какъв по-точно? — Бондар се намръщи.

— Беляев знае. Получил е съответните нареждания.

Дощя му се да тресне с юмрук по бюрото, и то така, че всичките й канцеларски джунджурийки да хвръкнат чак до тавана.

— Може ли все пак по-конкретно, Светлана Афанасиевна? — мило попита Бондар, но все пак сключи ръце зад гърба си.

В отговор Алтинникова невинно заклепа с ресници и заприлича на Мерилин Монро.

— Василий Степанович иска да види как ще си паснете.

Бондар тръсна глава като човек, който подозира, че май сънува.

— С кого! — попита и се намръщи.

— С партньорката си. — Алтинникова се подсмихна.

— Тъй ли? Каква партньорка? От къде на къде пък партньорка?

— Нямам представа. Но интуицията ми подсказва, че е от онези.

— Кои онези?

— Ами проститутка де. Най-добрият ни женски кадър идва от пиацата. Имам предвид агентурната мрежа — бързо се поправи Алтинникова и се изчерви, но точно в момента Бондар най-малко от всичко на света се интересуваше от цвета на лицето й.

— Шефът да не се е побъркал? — изръмжа той. — И къде мисли да ме праща с тая к… с тая колежка?

Алтинникова, която наистина бе тайна покровителка на Бондар поне в душата си, се огледа предпазливо и понижи глас:

— Мисля — прошепна му заговорнически, — че ще ви пратят на Балтийско море. Цяла сутрин изготвям справка за Естония. Чак глава ме заболя от тъпите им имена — оплака се Алтинникова и кокетно пипна белите си къдрици. — Знаете ли как се нарича естонският парламент? Рийгикогу, представяте ли си. Ами министърът на вътрешните им работи? Сиймсаар Мунамяти, ужас! Вие например, Женя, можете ли да се сдържите да не се засмеете, докато говорите с него? — Алтинникова се изкиска. — Добър ден, господин Сиймсаар Мунамяти, как мина работното ви пътуване до Йесуу, вярно ли е, че покривът на полицейския участък в Пюхайе трябва спешно да се ремонтира?

Бондар се навъси още повече. Лично на него ситуацията изобщо не му изглеждаше смешна, ама хич.

— Мразя Прибалтика — изсумтя той.

— Е, не се разстройвате чак толкова, Женя — възкликна Алтинникова и ободрително го потупа по ръкава. — Поне морският въздух е полезен. Не че искам да кажа нещо, но според мен прекалявате с алкохола и никотина. Те са много вредни. Това мъжете сте наистина много глупави.

Гледаше го майчински загрижено. Почти майчински загрижено.

— Пием, понеже ни се пие — малко грубо каза той, — а пушим, когато не знаем къде да си денем ръцете.

— Със спътничката, която са ви намерили — многозначително отбеляза Алтинникова, — май няма да имате време за цигари, сериозно ви казвам.

— Знаете ли, Светлана Афанасиевна, ако бяхте по-млада, изобщо нямаше да се съобразявам с това, че сте жена! — Вече съвсем освирепял, Бондар тръгна към вратата, но на прага се обърна. — А, май някой има рожден ден другата седмица, нали? Като се върна от Естония, тежко й се пише на рожденицата.

Алтинникова се усмихна кокетно.

— Като ви подържат на диета от балтийска сельодка, ще видим на кой какво ще му се пише. И освен това… — тя пак се превъплъти в скромничеща Мерилин Монро — предстоящата командировка ще ви изцеди всичките сили, Женя. Едва ли ще стигнат да се справите с една скромна секретарка вече на четирийсет.

Бондар изскърца със зъби и изхвърча от приемната.