Сергей Донской
Умри днес и тук (35)

Глава 35
Добре дошли на Страшния съд

В централната кула — навремето храм — все още се бяха запазили парцали от атлазена драперия, парчета резбовано дърво покрай стените, олтарът и мраморните колони, които разделяха залата на нефове. На изронените фрески под купола пък имаше сцени от житията на различни светци — всички гледаха страшно, сякаш обвиняваха тъкмо Бондар за запустението на храма.

Охраната го набута в някаква врата зад балкона за хора, минаха по коридор, почти затрупан с прогнили пейки, качиха се по някаква стълба и влязоха в огромна стая, навремето вероятно манастирската библиотека. Миришеше на мишки. Беше сумрачно, понеже половината прозорци бяха заковани с дъски.

Вайдеман седеше с гръб към един от тези прозорци зад непропорционално дълга маса, завита с червена плюшена покривка. От двете му страни стърчаха високите резбовани гърбове на старинни столове — три отляво и три отдясно. Пред всеки стол имаше пластмасова бутилка минерална вода, чаша и пепелник. Освен това на масата имаше химикалки и големи бележници.

— Добро утро, капитане — каза Вайдеман с тон, който не обещаваше нищо добро.

Ако и ръцете, и краката му не бяха оковани и не бяха пазачите с автоматите, Бондар можеше да си помисли, че са го поканили да участва в някаква конференция. Но не му предложиха да седне, а го отведоха до стената срещу масата, където нямаше никакви мебели. Преди да се обърне към масата, Бондар забеляза специфичните дупки по мазилката на стената. Дупки от куршуми. Бяха много, но следи от кръв нямаше. Може би тук правеха имитация на разстрели? А може би просто някой пиян беше стрелял в стената.

— Какъв е този цирк? — недоволно попита той.

— Не се очертава нищо смешно — увери го Вайдеман. — Ще бъдете изправен пред съд. След няколко минути ще дойдат всички почетни членове на Естонската лига на борците за свобода. До един са грохнали старци, но не искат да се оттеглят, така че понякога се налага да им гъделичкаме самолюбието. Днес държат да си поиграят на трибунал и дойдоха специално от различни краища на страната.

— А къде ми е адвокатът? — насмешливо попита Бондар; наясно беше, че всичко това е глупав фарс.

— Няма да ви трябва адвокат — любезно го увери Вайдеман. — Вие сте руски шпионин, убихте осем члена на Лигата и участта ви е предрешена. Друг въпрос е, ако се бяхте съгласили…

— Вече ви отговорих.

— Именно затова съдът ще е чиста формалност. Ветераните просто искат да видят врага, когото ще осъдят на смърт. Ще гостуват в замъка до утре сутрин и няма да присъстват на екзекуцията. — Нова цинична усмивка изкриви устните му. — Пазят си нервите, вече не са млади.

— Аз може и да ги поизнервя — предупреди го Бондар. — Току-виж някое от тия старчета се гътне от инфаркт, като чуе какво мисля за тях.

— Изключено. Ветераните отказват да реагират на руския език, въпреки че навремето са го знаели идеално. Нещо повече — дори няма да общуват с вас пряко. На заседанието всеки ще каже само една дума: „виновен“ или „невинен“. — Вайдеман почеса гладко избръснатата си брадичка и заключи: — Мисля, че се досещате коя думичка ще кажат. Няма да ми се наложи да ви превеждам.

— Господи, колко главоболия си създавате, за да разстреляте един човек!

— Е, първо, изобщо не се надявайте да ви разстреляме — прекалено е скучно. Второ, главоболията ще са дори повече, отколкото си представяте.

— Значи ми е спукана работата — честно каза Бондар.

— Така си е — потвърди Вайдеман. — Ветераните са съвсем изкукали. По-лесно е да се оправяш с малки деца, честна дума. Решили са, че непременно трябва да ви видят лично — и вие тях. И са избрали наистина малко необичаен начин на екзекуция.

— По-точно?

— О, това е изненада и…

Бондар не чу продължението, понеже се чу немелодичният звън на камбанката над вратата и един след друг влязоха шестимата членове на трибунала на Естонската лига на борците за свобода. Вайдеман скочи и ги поздрави с вдигната ръка. Те му отговориха в същия дух — дотолкова бодро, колкото им позволяваха скованите им от артрит стави. После насядаха на столовете и се втренчиха в изправения срещу тях Бондар. Шестте чифта очи бяха пълни със застаряла омраза.

— И така, капитан Бондар, позволете да ви представя хората, по чиято воля ще умрете — тържествено започна Вайдеман. Личеше, че нарочно говори така, за да засвидетелства на „легионерите“ уважение и почит, каквито всъщност не изпитваше.

Пръв бе назован някой се Аарне Туулик, червясала гъба с бавни и предпазливи като на костенурка движения. Той съвсем лекичко наведе глава, когато чу името си, и така и не я вдигна чак до края на процедурата — пестеше енергия. Съвсем доскоро обаче същият господин Туулик беше имал предостатъчно сили — според думите на Вайдеман в началото на деветдесетте бил организирал серия терористични акции в местата на дислокация на съветските военнослужещи и семействата им. Сега, облечен в старомоден костюм и с бяла найлонова риза, той си беше жив труп. Вайдеман трябваше три пъти да му прошепне нещо на ухото, преди старецът да изхъхри:

— Сона!

— Господин Туулик ви призна за виновен, капитан Бондар — поясни Вайдеман. — Следващият член на трибунала е господин Юри Пуннинг. Когато през 1991-ва година в Талин се провеждаше кампанията за отделяне от СССР, господин Пуннинг организира безредиците около телевизията. В резултат на стълкновенията загинаха четиринайсет естонци, което подтикна народните маси към решителни действия…

Бондар внимателно погледна Пуннинг и си помисли, че е тъкмо такъв човек, който заслужава да го удушиш с голи ръце. Лицето му беше като от филм на ужасите — все едно беше съшито от парчета пергамент; и понеже беше наясно с това, Пуннинг си беше нахлупил шапката, та широката й периферия да скрива уродливостта му поне малко. Ефектът беше противоположен. Дори отнякъде да се появеше Фреди Крюгер, щеше да се почувства истински красавец в сравнение с Пуннинг. И това чудовище с шапка, което непрекъснато примигваше с мъничките си очички, каза важно:

— Сона!

„Два на нула за тях“ — помисли Бондар и превключи вниманието си на следващия — Маргус Нюганен. Старецът беше юрист и не само беше участвал в написването на Декларацията за независимост на Естония, но беше разработил и доста закони, които автоматично превръщаха руснаците в хора второ качество. До голяма степен именно на усилията на господин Нюганен русите не бяха получили пълноценно гражданство, бяха изгубили правото на адресна регистрация и бяха уволнени от десетки хиляди работни места. Нямаше нищо чудно, че тази престаряла жаба все още се дуеше от гордост, особено когато дойде нейният ред да изквака:

— Сона!

— Председателят на конституционната комисия в парламента на Естония, член на партия „Република“ Урмас Рейнсалу! — провъзгласи Вайдеман с гласа на водещ развлекателно телешоу.

Физиономията на тлъстия господин Рейнсалу приличаше и по цвят, и по форма на чукундур и беше изпъстрена със следите на множество пороци и грехове. Той блесна срещу Бондар с дебелите стъкла на очилата си, натика микрофончето на слуховото си апаратче още по-дълбоко в ухото си и каза с такъв патос, все едно обявяваше края на света:

— Сона!

Елмо Сааревяли държеше на чара си като престарял артист. Беше ударил осемдесетака, но бе облечен с претенции за оригиналност: велурено сако, лекомислено пъстра риза и шалче. Гризеше свирепо с порцелановите си зъби незапалената си лула. Изглеждаше така, все едно малко се притеснява от ролята, която трябва да изиграе, и че току намига на Бондар, за да му вдъхне кураж. Всъщност това си беше най-обикновен нервен тик.

— Кажи „сона“, деденце — подсказа му Бондар и също му намигна.

Дъртакът изгрухтя, насмалко да прехапе лулата и процеди през стиснатите си зъби:

— Сона!!!

Последна беше представена една доста запазена дама към шейсетте, най-младата от почетните членове на Лигата. През войната още си смучела пръстчето, но покойният й татко я взимал на масовите разстрели на евреите и тя очевидно не би възразила пак да участва в сходни мероприятия. Ерна Лауристин поддържаше тесни връзки с антируските организации в чужбина, така че се ползваше с несъмнен авторитет сред присъстващите. Всички я гледаха с уважение, докато тя най-сетне не благоволи да разлепи начервените си устни за едно малко префърцунено:

— Сона.

— Свършихте ли? — обърна се Бондар към Вайдеман.

Той се намръщи укорително.

— Тук се решава съдбата ви, капитане.

— Доколкото разбрах, тя вече е решена.

— Всяка присъда може да се обжалва — многозначително заяви Вайдеман. — Имате право на последна дума.

— Цели пет — поправи го Бондар. Огледа един по един дъртите есесовци и каза високо и ясно:

— Я се ебете в гъза!… Преведете, щурмшарфюрер.

Превод не последва. Да не говорим за бурни и продължителни аплодисменти.