Сергей Донской
Умри днес и тук (8)

Глава 8
Да живее Естония — майка на реда!

На руската граница процедурата по проверка на визите, паспортите и багажа отне десетина минути. След четиристотин метра нашите пътешественици спряха пред естонските граничари, които се оказаха много по-ревностни. Посветиха на семейство Спицини и на колата им цял половин час от скъпоценното си време. Багажът им беше внимателно разгледан на екрана на един компютър, при което на няколко пъти ги помолиха да покажат различни подозрителни неща: самобръсначка, термос, дамски несесер, бельото също.

Бондар се похвали наум за предвидливостта си, благодарение на която валтерът си кротуваше под разпраната тапицерия на задната седалка. И все пак тъпата педантичност на граничарите и митничарите го изправяше на нокти. Един рус до бяло естонец, след като им взе паспортите, започна да им обяснява като на идиоти, че туристическата виза им позволява еднократно влизане в Естония и че е валидна за три месеца.

— Разбрах де, разбрах — повтаряше Бондар, но русият пазител на реда продължаваше да повтаря едно и също.

Бондар вече нямаше нерви да го слуша. Все едно го бяха пуснали на запис на бавни обороти тоя естонец — едва успяваше да скалъпи по някое изречение на руски, а и на разбирането засичаше.

— К-ъде о-тивате?

— В Пярну — отвърна Бондар. — Идваме от Москва.

— От Моск-фа?

— Да.

— В П-ярну?

— Да, да.

— А с-ащо прес Талин? — подозрително попита служителят.

— Талин е древен град. Искаме да го разгледаме.

— С-тран-но. Губите ф-реме.

— Заникъде не бързаме — обясни Вера.

— С-ъщо с-тран-но — бавно отвърна естонецът. — Ф-сички пързат, само фие — не.

От което следваше, че лично той не обича да си губи времето. Тук обаче, в Естония, времето май креташе като костенурка. Бондар имаше чувството, че е затънал в лепкаво тресавище, от което няма да може да се измъкне и до Второто пришествие. Особено когато русият граничар беше сменен от също толкова рус до бяло митничар с воднисти очи.

— Носите ли ф-алута?

— Две хиляди долара — отвърна Бондар.

— За двамата?

— Да, за двамата, за двамата — нетърпеливо се обади Вера.

— Суми над 4350 американски долара се дек-ларират.

— Ние носим два пъти по-малко.

Със същия успех можеха да си контактуват с говорещ папагал. В отговор митничарят заяви, че суми над единайсет хиляди американски долара трябва не само да се декларират, но и че за тях трябва да има документи, доказващи произхода им. Тирадата му продължи около три минути — естонецът по някакъв начин успяваше да изговаря всяка дума за два, че и три пъти по-дълго време от нормалното.

— Имаме точно две хиляди долара — уморено каза Бондар. — Не четири хиляди триста и петдесет и не единайсет хиляди. Две хиляди. — И за по-нагледно вдигна два пръста.

— Да, яс-сно. — Естонецът кимна важно. — Ще дек-ларира-те ли нещо?

— С огромно удоволствие — каза Вера. — Но нямаме какво.

— Ще с-мените ли доларите за крони?

— Какъв е курсът?

— З-за това т-рябва да п-опитате в бюрото за об-мяна на валута — бавно отвърна естонецът и също така бавно им махна да минават.

Бондар вече беше целият потен в идиотското си палто — но играта на нерви тепърва започваше. Да сменят част от доларите за крони отне толкова време, че той успя да стъпче един фас и почти да допуши следващата цигара. След което пък трябваше да заредят, а към този процес в Естония очевидно се отнасяха със същата бавна разсъдливост, както и към всичко останало. За четирийсет литра деветдесет и пет платиха триста седемдесет и две крони — почти трийсет и пет долара. Дебелогъзият служител на бензиностанцията — с фирмен гащеризон — напълни резервоара с такова достойнство, все едно зареждаше не кола, а самолет, дори може би космическа ракета.

— Като в замъка на Спящата красавица — каза Вера, докато излизаха от бензиностанцията.

— Това е то Европа — съгласи се Бондар.

— Дай газ, Женя. Че и аз ще взема да заспя.

— Слушам, мадам.

Не му трябваше подканяне. И на него вече му идваше до гуша от това заспало царство. Аудито полетя като птица покрай чистичките дворчета, подстриганите храстчета и кукленските къщички с червени покриви. Шосето беше тясно, гладко и право като прокарана с линия черта. Без никакви дупки. На всяко кръстовище имаше табели — в Естония не би се изгубил дори първокласник.

Въпреки че вече наближаваше обяд, всички насрещни коли караха с включени фарове. И щом Бондар даваше мигач, че ще изпреварва, всички покорно се изтегляха към банкета и го пускаха да мине.

Тази идилия продължи до момента, когато аудито беше настигнато от един бял форд, който на свой ред го изпревари. За лош късмет във форда се возеха полицаи с радар. Естонски полицаи, разбира се, така че общуването с тях си беше истинско мъчение. Все едно да те пекат на бавен огън. Бондар дори заподозря, че не говори с тъпи плиткоумници, а с коварни йезуити, които нарочно му лазят по нервите.

В хода на монотонния разговор стана ясно, че: а) глобата за това, че караш без включени къси, е 600 крони (около 40 евро); б) превишаването на скоростта с двайсет километра в час се наказва с глоба от 3500 крони или с отнемане на правата за срок до три месеца; в) че няма смисъл да се опитваш да се разбереш с катаджиите и да им предлагаш да платиш веднага и на място — това било равнозначно на подкуп на длъжностно лице.

— Глобите се са-плащат само по п-анков път — каза длъжностното лице и сви белезникавите си вежди над прасешките си мигли.

— Банков имате предвид? — сети се Вера: беше слязла да се поусуче около мъжете.

— И-менно. — Полицаят кимна. — По панков път, да.

Бондар събра съответните суми, раздели ги на курса на долара и си помисли, че ще трябва да се вмести в максимално сбити срокове и че ще е най-добре вече да не натиска педала на газта. Парите се топяха неудържимо.

— Веднага ще платим, нали, Женя? — Вера го подръпна за ръкава. — Дай да идем да намерим някоя банка.

— Не с-се на-тяфайте, че ще ус-пеете да ислесете от страната, пез да сте си платили г-лобата — предупреди ги полицаят, докато подаваше квитанцията на Бондар. — С-федения-та феднага флизат в ком-пютъра и моше да и-мате проблеми.

— Вече си имаме — въздъхна Бондар, докато сядаше зад волана. — Още откакто минахме границата.

— Интересно — отбеляза Вера, щом потеглиха — те и в кревата ли са такива загубеняци?

Когато аудито спря пред жилището на професор Виноградски, часовникът показваше 16:45 московско време, а километражът — че са изминали точно 1022 километра. На Бондар обаче му се струваше, че е направил околосветско пътешествие. Заедно с безброй естонци, които броят всички телеграфни стълбове и му обясняват поотделно и подробно за какво е вдигнат всеки.