Сергей Донской
Умри днес и тук (22)

Глава 22
От какво ли са направени жените?

По обратния път във вишневото ауди цареше мълчание. Намръщената Ингрид не откъсваше поглед от асфалтовата лента на шосето и като че ли беше изпаднала в транс. Чак когато Бондар спря да зареди, отбеляза, че си било чиста разсипия да налива от най-скъпия бензин. Репликата й остана без отговор — Бондар не беше готов за диалог. Три покушения срещу живота му за по-малко от две денонощия, неизвестните в сребристия джип и профашистката атмосфера в Пярну го бяха направили наистина необщителен. А седящата до него мошеничка предизвикваше в гърдите му единствено студена омраза.

Ингрид може и да нямаше нищо общо с доберманите, но пък точно тя го беше отвела на пустия бряг, та брат й да го пребие. Каповците го бяха изпреварили — и беше последвало нощното нападение. Ами ако Юхан беше решил вместо юмруци да използва нож? После, къде беше гаранцията, че Ингрид и брат й няма да направят още един такъв опит? Дали не беше по-добре да я изхвърли от колата още сега, преди с Юхан да измислят някой нов номер? Не, като разбереше, че годеницата му е изчезнала, професор Виноградски щеше да се обади в полицията и това щеше да означава край на задачата на Бондар.

Без да вади цигарата от устата си, той каза:

— Искам до довечера да изчезнеш. Измисли си някаква причина, и то веднага щом се приберем. Иначе ще нощуваш в най-близкия полицейски участък.

— Успокой се — отвърна Ингрид с глас, безцветен като пролетния естонски пейзаж от двете страни на шосето. — Вече измислих всичко. Ще кажа, че спешно трябва да замина за Щатите, за да оформя документите. Сергей Николаевич ще се върже. Толкова е наивен…

— Почти като мен — подметна Бондар, без изобщо да си прави труда да обръща глава към нея.

— Ти не си наивен — каза Ингрид. — Ти си непрекъснато нащрек, живееш така, все едно воюваш. Мисля, че изобщо не си човекът, за когото се представяш.

— Аз пък мисля, че се опитваш да ме преметнеш. По-добре недей. — Бондар изплю фаса през прозореца. — След двайсет минути пристигаме. Имаш три часа да си събереш багажа и да обясниш на Виноградски защо заминаваш. Точно в осем ще сляза долу да проверя доколко сериозно си възприела ултиматума ми.

— Не ми вярваш ли? — кисело попита Ингрид.

— Меко казано.

Всъщност Бондар не се съмняваше, че Ингрид ще изчезне от хоризонта. В нейното положение щеше да е глупаво да тръгва с рогата напред. Вярно, само в случай, ако наистина не беше забъркана в инцидента в кметството. Понеже версията за най-банален грабеж с опит за убийство беше прекалено неправдоподобна.

— Я ми кажи — попита Бондар, докато гледаше пътните табели, за да не пропусне отбивката — ти откъде го намери тоя педал Юри Куускемаа?

— Казаха ми, че на входа на кметството винаги имало екскурзоводи частници — отвърна Ингрид. — Другите искаха по петдесет долара, така че наех него.

Бондар очакваше приблизително такъв отговор. Каповците си разбираха от работата. Бяха наясно със скъперничеството на сънародниците си и го бяха използвали. Добре поне, че Ингрид не беше настояла да се качат на камбанарията на оная черква, Оливесте ли се казваше — полетът от сто двайсет и не знам колко си метра нямаше да му остави никакъв шанс. От друга страна, в кулата на кметството нямаше други туристи, което облекчаваше задачата на убийците. От трета — спонтанен ли беше опитът за убийство, или всичко беше предварително замислено?

Бондар се надяваше, че след минута-две ще си изясни този въпрос. И щом видя на хоризонта покривите на Пярну, отби на банкета, изключи двигателя и каза:

— Сваляй гащите.

— И наричаш това нежност? — възмутено възкликна Ингрид.

— Наричам го необходима предпазна мярка — невъзмутимо отвърна Бондар.

— Ама не мога да…

— Че защо?

— Знаеш защо.

— Нищо не знам.

— В мензис съм — трагично заяви Ингрид. — Но пък ако си чак толкова наточен, мога да… — Предпочете да завърши изречението с красноречив жест: сви пръсти и направи няколко бързи движения пред устата си.

— Да ми посвириш на саксофон? — Бондар го каза съвсем сериозно. — Не си падам по джаза.

— Какъв джаз!? — Ингрид като че ли се обърка. — Не се ли сещаш какво ти казвам?

— Май се сещам. — Каза го заплашително. — Страх те е да се събуеш, защото изобщо нямаш никаква превръзка. Номерът беше да ме накараш да се обърна, та оня да ме бутне от площадката.

— Идиот! Той ми открадна хиляда евро. Юхан ще ме подуе от бой. Защо си толкова жесток… и тъп! Ти изобщо не си човек!

— Възможно е — съгласи се Бондар. — Следователно нямаш проблем. Смъквай джинсите и ми докажи, че подозренията ми са неоснователни.

— Щом толкова държиш… — Ингрид се надигна над седалката и се изпъна назад. — На, гледай! Не те лъжа!

Само един бегъл поглед му беше достатъчен, за да се убеди, че наистина е така.

— Загащвай се и да тръгваме — изръмжа Бондар. — Колкото до минета, дето ми го обеща, отлагаме го за неопределено време.

— Мръсник — изхлипа Ингрид. — И откъде ми се взе на главата…

— Спокойно, скоро ще се разделим — обеща Бондар и потегли.

Когато се прибраха, Виноградски усети, че нещо не е наред, и почна да разпитва годеницата си какво е станало. Тя отвърна, че нямало нищо и че трябвало бързо да отиде до банята. Докато излизаше от стаята, си погледна часовника и Бондар се поотпусна. Нямаше търпение да изслуша отчета на Вера за свършената работа, но се позадържа долу, че да не изглежда невъзпитан. И чак след като изслуша поредната хвалебствена ода за бактериите, живеещи в хлорна среда, се направи, че се е сепнал:

— А защо съпругата ми не дойде да ме посрещне? Излязла ли е?

— Още преди обяд си влезе в стаята и не се е показвала — отвърна Виноградски; пролича, че не одобрява поведението на гостенката си.

— Да не сте се скарали нещо? — разтревожено попита Бондар.

— Ама моля ви, как може! — Професорът размаха ръце като огромен вентилатор. — Просто Верочка е малко неразположена…

— Защо, какво й е?

— Е, не знаете ли кога се казва, че жените са неразположени? — Ингрид ехидно се усмихна от вратата.

Бондар се понамръщи, качи се на втория етаж и бутна вратата. Беше заключена.

— Вера? — Нито звук. — Вера!

Чу тътрещи се стъпки, все едно към вратата идваше грохнала бабичка. Ключът се превъртя два пъти. Когато Бондар отвори и влезе, Вера, с гръб към него, вече беше до леглото и рухна на него по очи. Беше с любимото си черно бельо, но кой знае защо, с ботуши. Бондар погледна мръсните им подметки и попита:

— Излизала ли си?

— Дишах чист въздух — отвърна тя. Гласът й беше безжизнен.

— Какво е станало?

— Нищо особено.

На масичката имаше празно шише от ликьор и пълен с фасове пепелник. Бондар ги изгледа сърдито, пристъпи към Вера, хвана я през кръста, извърна я рязко към себе си и после пак я тръшна на леглото.

В първия миг му се стори, че се е намазала с подхранваща маска от малини или ягоди, но после изръмжа ядосано. Челото, бузите и брадичката й бяха жестоко охлузени, дори изподрани. Създаваше се впечатлението, че е паднала по очи на асфалта, като е карала колело, и се е влякла по него, при това дълго. Вече не й течеше кръв, но подутините и синините щяха да останат с дни.

— Как стана? — попита Бондар и уморено седна до нея. — И защо си се напила като…

— Нищо не съм пила — отвърна Вера; езикът изобщо не я слушаше. — Я намери още едно шише. Да пием за печалния край на провалената ни любов. Понеже не можеш да ме обикнеш, нали, Женя? Особено пък такава…

— Жените ме дразнят само в три състояния — студено отвърна Бондар. — Когато са в мензис, когато реват и когато са пияни.

— До мензиса ми има още много време — заяви Вера. — Вече си се наплаках самичка и…

— И се напи самичка.

Бондар се съблече до кръста, вдигна Вера на рамо и я отнесе в банята, където я подложи на насилствени водни процедури. И той се измокри целият, докато я натискаше под студения душ. Отначало тя протестираше бурно, но към края се укроти и само тракаше със зъби и трепереше. Водата, която се стичаше по лицето й, беше възрозова. Бондар й тикна в ръцете една кърпа, върна се в стаята, седна и запали цигара.

 

 

Не знаеше какво да правят сега. Идеята Вера да свали професора се проваляше — с тази физиономия можеше единствено да го уплаши, особено ако почне да му се усмихва. Самият Бондар пък изобщо не се надяваше да пробуди у Виноградски някакви патриотични чувства. Оставаше последното средство. Изпитано. Сигурно. Радикално.

Бондар извади валтера от багажа, вкара патрон в цевта, сложи предпазителя и пак прибра оръжието. Първо Ингрид трябваше да си замине. Може и да не беше от най-добрите представителки на нежната половина на човечеството, но все пак не заслужаваше смърт, поне още не. Колкото до професора…

Бондар въздъхна малко тъжно, което изобщо не пасваше нито на външността му, нито на дългогодишния му опит на оперативен сътрудник в централния апарат на ФСС. Убийствата бяха неотделима част от професията му. Вярно, не му доставяха никакво удоволствие и дори ги мразеше и когато му възлагаха да ликвидира някого, се стараеше да го направи по възможно най-простия от известните му начини и бързо да забрави всичко. Присъдата трябва да се изпълни и изпълнителят й трябва да се отнася към това със спокойствието на патологоанатом, така го бяха учили. Душевните терзания единствено пречат на работата и могат да доведат до нервен срив и дори лудост.

И все пак предстоящото ликвидиране на възрастния професор притесняваше Бондар. Не че бактериологът не заслужаваше да умре — той несъмнено беше заплаха за човечеството. Докато се мъчеше да убеди сам себе си в това, Бондар си напомни, че през последните десетилетия учени като Виноградски са създали над двайсет вируса и почти сто вида болестотворни микроби, довеждащи до стопроцентова смърт. Въпреки подписания през 1972 година договор за неразпространение на биологично оръжие десетки научноизследователски институти по целия свят продължаваха да усъвършенстват военните биотехнологии и превръщаха възбудителите на чума, холера, едра шарка и ебола в идеално оръжие за масово поразяване. Почти елементарен — и евтин — начин, между другото. Да отгледаш смъртоносна култура можеш дори в домашни условия, стига да разполагаш със специални познания. А още по-просто е смъртоносната болест да се разпространи. Болестотворните щамове не са придирчиви. Най-често всичко, което им трябва, за да се размножават, е постоянна температура и подходяща хранителна среда, обикновен желатин например. А пък ако почнеха да се размножават и в хлорираната чешмяна вода — ужас!

„За да не стане това, Виноградски трябва да умре“ — заключи Бондар.

„Без оръжие, жалък, с поръсени с пърхот рамене — включи се вътрешният му глас. — Жив човек. И едно помръдване с показалеца — и край, няма го. Няма и никакви угризения на съвестта, нали?“

„Да, по дяволите, да!“

„Какво чакаш тогава? Стани и натисни спусъка. Лесна работа. И няма да ти се развали нито сънят, нито апетитът“.

„И без теб знам какво да правя!“

„Леле, колко сме независими, колко сме самостоятелни! Да не си дошъл в Естония по своя воля, а? Все пак май други взимат решенията вместо теб“.

На това нямаше какво да възрази. Бондар тръсна глава, за да се отърве от слуховата халюцинация. За някои неща вътрешният му глас беше прав, за други грешеше. Професорът наистина щеше да умре — въпреки че беше побелял, ерудиран и възпитан. Убедеността в правилността на това обаче не помагаше на Бондар да се отърве от тягостното чувство, което го обземаше всеки път, когато се усещаше не човек, а само оръжие, спусък, винтче в огромния механизъм на ФСС, пешка в разигравана от други партия. Изобщо не му беше приятно да се чувства така.

Също както и да гледа обезобразената Вера.

Тя влезе, отпусна се безсилно на един стол, обгърна се с ръце и главата й клюмна. Мокрите й кичури скриваха лицето й и потрепваха.

— Измръзна ли? — попита Бондар и се ядоса на самия себе си, че не може да вложи в тона си дори капчица топлина. — Смени си бельото, мокро е.

— Нищо ми няма — тихо отвърна Вера и зъбите й изтракаха.

— Стига де, ще ти мине като на куче.

— Да де, то на кучките им минава лесно. — Вера вдигна глава. Не беше съвсем ясно това по лицето ли само вода ли е, или има и сълзи, но тя реши да си признае. — Извинявай, че плача. Не трябваше да ме пъхаш под душа.

— Е, малко дъждец не пречи. Нали после изгрява слънце — усмихна се Бондар и си помисли, че е много, ама много тъп.

— Ха, слънце! — Вера въздъхна измъчено. — Никакво слънце няма да изгрее. Защото съм лоша. Виж ме само — уж изтрезнях, и до мензиса ми има още много време, а рева като последна идиотка и не мога да спра. Не можеш да ме гледаш, нали? Нали мразиш жените да плачат.

— Забравих да направя едно важно уточнение.

— Какво? — В очите й пламна поне някаква надеждица.

Можеше ли Бондар да излъже очакванията й?

— Говорех за жените изобщо, не конкретно за теб — каза той и запали нова цигара. — Ти не си ми чужда, така че не предизвикваш у мен раздразнение, а съчувствие. Обаче само не ми подсмърчай! — подвикна рязко, понеже видя, че думите му май ще отприщят нов порой сълзи. — Искам да знам какво е станало. Хайде казвай!

И Вера побърза да си избърше очите и започна.