Сергей Донской
Умри днес и тук (23)

Глава 23
Таралежови ръкавици

Перспективата да прекара целия ден сама с професора я потискаше, но не колкото мислите за съвместната екскурзия на Бондар и Ингрид. Представяше си ги щастливи, как се смеят неизвестно на какво и, разбира се, как се любят — в колата, в някоя горичка, в някаква хотелска стая в Талин. Безкрайните връщания към тази тема я доведоха дотам, че в съня й многократно се повтаряше все същото, но с такива фантастични подробности, че тя просто не издържаше и се хвърляше върху естонката да й издере очите, да й прегризе гърлото…

Яростните схватки със съперницата й почваха къде ли не, но всеки път свършваха в спалнята на професор Виноградски, като самият професор и Бондар се явяваха ръкопляскащата публика. Ингрид, кой знае защо, беше с булчинска рокля и щом впиеше зъби в гърлото на естонката и усетеше вкуса на кръвта й, Вера се будеше — сърцето й блъскаше в гърдите, все едно току-що се е спасила от удавяне в безкрайно дълбок вир. И тя обръщаше глава и гледаше профила на Бондар, ясно очертан дори в предутринния здрач. Мисълта, че може да се събуди и да види на съседната възглавница нечий друг профил, я ужасяваше. На предостатъчно профили се беше нагледала в живота си. Така че Вера Савич стискаше очи и се молеше на Всевишния Бондар да остане в живота й — въпреки че не вярваше нито в бога, нито във вълшебната сила на молитвите. Опитът я беше научил да не вярва в такива неща. Горчивият й опит.

А пък навремето целият смисъл на съществуванието й се свеждаше до една-единствена цел: мъжете да я харесват — всички мъже. Точно този хипертрофиран женски ексхибиционизъм я качи на пиедестала на конкурса „Мис Краснодар-2000“. Тогава това й изглеждаше трамплин за скок във висините. И Вера скочи. След което, както става, падна — и не само на земята, ами в дълбока пропаст, дори не пропаст, а помийна яма.

— Заформя се една работа — каза й веднъж Ела, за приятелките си Елка, която участваше в същия конкурс, но отпадна на предпоследния етап. — Може да не съм кралица на красотата като някои, обаче си хванах един чичка — страхотен е. Знам, че си мечтаеш за звездна кариера, разбира се, обаче трябва и да се живее, нали? Тоест — предлагат ни лека работа за добри пари. Хиляда и петстотин долара седмично, без да правим нищо. Навита ли си?

След което Елка обясни, че от двете с Вера се искало само едно — да са красавици, а те си бяха красавици все пак. Приятелят й Миша, чичко Миша тоест, имал туристическа фирма и щял да ги прати в Турция, за да работят като придружителки на ВИП персони: да ги посрещат на летището, да ги настаняват в хотелите, да ги водят по екскурзии. Плахите опасения на Вера бяха разсеяни само с няколко думи.

Опасно ли? Че нали чичко Миша й бил предложил ръката и сърцето си — нима щял да направи нещо лошо на бъдещата си съпруга?

Не знаели турски? За какво им бил турски, след като клиентите на фирмата били най-вече руски милионери!

„Знаем по малко английски и това е съвсем достатъчно — уверено говореше Елка. — Покрай работата ще научим и турски, и всичко каквото трябва. Договорът е за един месец, после можем да го продължим, ако искаме. Ако речем — изкарваме по шест бона и си се прибираме. Ако искаме, ще си го продължаваме месец за месец — ще решим на място. Твоите родители скоро ще видят какво значи пенсионерски глад — моите едва изкарват от пенсия до пенсия. Няма какво да му мислим, да ти кажа. Бон и половина е минималната заплата — за максималната направо не смея и да мисля. — Елка се изкикоти. — Освен това излизаме в чужбина безплатно, ще живеем в скъпи хотели. Никаква проституция — гарантирам ти го. Фирмата е много стабилна“.

На другия ден седнаха в един скъп ресторант с любовника на Елка, за да обсъдят подробностите по предстоящото заминаване. Чичко Миша беше представителен, галантен и щедър. Увери ги, че за двете места, които им предлага, има десетки кандидатки, но че го прави заради Елка и за най-добрата й толкова красива и умна приятелка. Вера беше поласкана. Зави й се свят — и от шампанското, и от светлите перспективи.

След една седмица чичко Миша ги откара на летището, даде им два еднакви плика, щипна поощрително Елка по бузата и каза:

— Това са всички необходими документи: билетите, договорите — всичко. Няма да има никакви проблеми дори на митницата — ние сме солидна фирма. И недейте да се преуморявате от работа — ходете на разходки, почивайте си, забавлявайте се, бонбончета… — Намигна им и добави: — Шоколадови бонбончета. С две думи — приятен път и приятно прекарване. Ако има нещо, Елка ми знае номера на мобилния телефон — винаги можете да се свържете с мен.

След което каза, че в Анталия щял да ги посрещне Азис — турчин, но знаел руски идеално; щял да държи табела с надпис „Топ-Ескорт“. Щял да ги откара в Кемер, да ги настани в хубав хотел, да им даде пари, да им помогне с пазаруването на дрехи и така нататък — и изобщо, да ги въведе в работата.

Азис наистина знаеше руски и държеше споменатата табелка. Обаче не ги откара в Кемер, а в някакви планини, в малка двуетажна вила.

— Тука ще живеете — каза, без да обръща внимание на възмутените им възклицания.

— Но къде са туристите? — възкликна Елка. — Нали щяхме да живеем в луксозен курорт? И парите — за дрехи и така нататък?

— Има време — отвърна Азис и се ухили. — И дрешки ще ви дадем, и туристите ще дойдат.

— Безброй туристи — чу се друг глас.

Вера се обърна, видя още двама турци — хилеха се също като Азис — и побягна. Но как се бяга на високи токчета? Настигнаха я, удариха й два шамара и я попитаха заплашително:

— Ти за какво си дошла тук ма? Да работиш или да се правиш на много честна?

— Да работя — отвърна Вера; трепереше цялата в косматите лапи на турците. — В Кемер!

— За тебе тука е Кемер.

— Значи си тръгвам.

— Без пари, без билет за връщане?

— Ще отида в полицията — заплаши тя.

— И ние можем да те откараме там, крадла с крадла — каза Азис. — Ти открадна от уважаемите ми приятели златен часовник, пари и кредитни карти. Всички сме свидетели. Ще те тикнат в затвора — а знаеш ли какво значи турски затвор?

— Ще се обадя на Миша! — Елка се разплака. — Ще му разкажа какви сте…

Отговорът дойде незабавно:

— Давай, обаждай се. Нали Миша ви праща на нас. Това му е бизнесът. И ние си имаме бизнес. Ако не сте послушни, ще ядете бой, имайте го предвид.

Най-страшното не беше, че наистина от време на време ги биеха — дори след като се примириха с участта си. Най-страшното беше, че побоите не бяха нищо в сравнение с издевателствата и мъченията, на които ги подлагаха: бяха ги превърнали в робини.

 

 

След този толкова печален опит Вера беше непоколебимо убедена, че всички мъже са мръсници, и се държеше с оглед на това си убеждение. Днес обаче това й кредо беше претърпяло известни промени и сега тя би казала така: „Всички мъже са мръсници… освен един“.

И този един беше отпрашил на сто километра заедно с една белезникава естонка, от която можеше да се очаква всичко! Така че не бе чудно, че Вера беше страшно изнервена. Просто няма смисъл да описваме какво се надигна в душата й, когато Виноградски я хвана нежно за лакътя и й предложи да пийнат като за начало чай и да си поговорят за живота.

Ръката му беше потна, все едно той вече се надяваше да види безбройните оргазми на Вера, причинени само от докосването му.

— Ах, Сергей Николаевич — възкликна тя. — Не ме пипайте! Не ви разкрих тайната си, за да се възползвате от слабостта ми.

— Да, разбирам. — Виноградски закима; изпиваше я с очи. — Но обмислих предложението и реших, че…

— Какво?

— Елате в трапезарията да поседнем и да поприказваме.

Седнаха на масата — остатъците от закуската не бяха вдигнати — и Виноградски заговори развълнувано като гимназистче на първата си среща:

— Трябва да ме разберете, Вера. — Гласът му ту звучеше глухо, ту внезапно преминаваше в юношески фалцет. — Има едно понятие: съвместимост. Неочакваната ви покана ме накара да се замисля: дали сме готови за толкова отговорна и рискована крачка? Ами помислете си: зарязвам си годеницата, идвам при вас в Москва, късам си нервите, съсипвам си здравето, харча пари в крайна сметка…

— Пътуването — прекъсна го Вера — е за моя сметка, нали ви казах.

— Да де — кимна той, все едно това си беше в реда на нещата. — Но пък аз вече не съм млад и не мога да си позволя да действам слепешката. Ами ако ви разочаровам? Или, хм, стане обратното — вие, така да се каже, да не сте в състояние да отговаряте на, хм, очакванията ми?

„Ах, дърт мръсник такъв! — помисли си Вера с весела злоба. — За пари ще ми мислиш, а? Всеки дъртак на твое място вече да е получил инфаркт от радост, а ти си вдигаш цената! Похотлива маймуна такава!“

— Споменахте, че сте стигнали до някакво решение — напомни Вера, без да вдига поглед. — Какво по-точно? Между другото, Женя съвсем скоро заминава и трябва да знам мога ли да разчитам на вас.

— Но аз искам да се уверя в същото! — Виноградски се оживи. — Нали все пак първо трябва да видя за какво става въпрос.

Намекът беше толкова недвусмислен, че нямаше къде повече, но Вера все пак реши да се престори, че не го разбира.

— Между другото — каза тя, — вчера се обадих на татко. Той ви помни. Каза, че много ще се радва, ако такъв изтъкнат специалист като вас почне работа в неговия институт като шеф на лаборатория.

— Татко ви? — повтори професорът. — А, да, Спицин, Спицин… Микробиолог, така ли?

— Един от най-добрите в Русия. — Вера понижи глас.

— Изобщо не съм чувал за него! — някак съкрушено възкликна професорът.

— Защото оглавява секретен институт.

— Кой по-точно?

— Казах ви — секретен — вече съвсем прошепна Вера. — Доколкото знам, е пряко свързан с бактериологичното оръжие. Но аз съм далече от тия неща, нали разбирате.

— И много лошо — строго отсече Виноградски. — Ако ние, хората, изчезнем от лицето на света, и то неподозирано бързо, причината няма да е ядреното, а бактериологичното оръжие. Не ви ли е интересно от какво може да умрете?

— Изобщо.

— Не говорете глупости! С този проблем отдавна се занимават най-добрите умове на човечеството, а вие ще ми казвате, че изобщо не се интересувате от него! Срамота! — Възмущението на професора беше толкова силно, че той чак стана и почна да обикаля овалната маса. — Първото в историята на световната литература упоменаване на терористичен акт с прилагането на бактериологично оръжие впрочем е на Хърбърт Уелс. Уелс е фантаст, но много негови предсказания се сбъдват или скоро ще се сбъднат. — Виноградски спря зад Вера и заговори още по-разпалено: — В историята на Уелс един терорист анархист открадва от лабораторията азиатска холера, за да зарази цял Лондон. Вярно, впоследствие се изяснява, че микробът е съвсем друг, и единствената вреда, която предизвиква, са сините петна по лицата на жертвите. — Пренебрежителен смях. — Оттогава… оттогава науката е толкова напреднала… о!

— О! — писна и Вера, понеже пръстите на професора заопипваха гърдите й.

— Да — о! Изобщо не можете да си представите!

— Ама разказвайте, разказвайте, много е интересно!

— Мисля… мисля, че има и по-интересни неща.

— Какви? — Вера си представи как върху й се сипе пърхот и трепна.

— Геронтофилията например — изпъхтя Виноградски; навиваше зърната на гърдите й: едното по часовниковата стрелка, другото — обратно на нея.

— Не-не, доразкажете ми първо за биологичното оръжие. Не може така — да ми разпалите интереса и да спрете на най-интересното място!

— А, още не сме стигнали до най-интересното място… — почна Виноградски.

И изохка и не довърши. Понеже Вера скочи от стола и уж пътьом го блъсна с лакът. Ако се беше забавила още секунда, ръката на професора щеше да се озове между краката й. Страшно й се искаше да го фрасне в муцуната, но вместо това се помъчи да се направи на изключително възбудена и задиша тежко.

— Ка… какво правите, Сергей Николаевич! Не ви ли е срам?

— Но нали… доколкото разбрах, вие го искате… — Виноградски се обърка.

— Да, искам го. Но си има граници на приличието и не бива да ги прекрачваме така веднага. — Вера толкова хареса театралната си интонация, че повтори: — Да, точно така — не бива! Трябва първо да се опознаем, поне мъничко.

— Мъничко, хм. — Виноградски погледна часовника на стената. — Наистина ли предпочитате да си говорим, вместо да… — И хвърли поглед към спалнята.

— Не само да си говорим — отвърна Вера многозначително. — Но няма да отречете, че духовната близост между мъжа и жената е също толкова важна като физическата, нали?

— Няма, разбира се.

— Ами говорете тогава! Докато не удовлетворите любопитството на една жена, не можете да удовлетворите и нея. — Вера го заплаши с пръст.

Виноградски изсумтя озадачено, после седна на стола, от който тя беше скочила преди минутка.

 

 

— Та докъде бяхме стигнали?

— До бактериологичното оръжие — напомни му Вера и седна на неговия стол.

— И какво по-точно искате да научите?

— Ами например… Например защо никой не го използва, след като е толкова ужасно?

— Хубав въпрос. — Виноградски вирна брадичка. — Наистина, защо въпреки привидната простота на целия си замисъл оръжието никога не е било използвано, във всеки случай на необходимото равнище? Защо?

— Нали точно това ви питам.

— Нека помислим малко.

— Ами хайде — съгласи се Вера.

— Логично обаче.

— Добре, логично.

— И така, имаме поне петдесет високоразвити страни, които разполагат с бактериологично оръжие. Има и стотици и хиляди терористи и така нататък, които по принцип също биха могли да предприемат бактериологична атака. — Виноградски възбудено потри ръце. — Сериозно ви казвам: всеки недообразован специалист може да си отгледа бубонна чума направо в мазето: за това не са необходими никакви супермодерни технологии.

— Но терористите предпочитат бомбите — каза Вера — и не се интересуват от бактериите, ако не се брои сибирската язва май.

— Опитът със сибирската язва стресна не само световната общественост, но и самите терористи — обясни Виноградски. — Те осъзнаха, че по този начин ще насочат срещу себе си цялото отрицателно обществено мнение. Когато гръмваш някоя сграда или влак, всички гледат репортажа по телевизията, докато спокойно си вечерят, и са сигурни, че такова нещо изобщо не може да им се случи. Заплахата от глобална епидемия обаче плаши всички без изключение. В смисъл, когато пратиха пликовете със сибирската язва, терористите за пръв път разбраха, че никой не одобрява действията им. — Виноградски съкрушено поклати глава. — Защото терористите винаги имат скрити фенове, които с удоволствие наблюдават хаоса в лагера на врага. Спомнете си световната реакция на събитията от единайсети септември. Много, наистина много хора злорадстваха и си мислеха: така им се пада на американците. Пликовете с язвата обаче предизвикаха противоположна реакция.

— Разбирам — замислено каза Вера. — Малко е сложничко да си се представиш в небостъргач, върху който връхлита отвлечен самолет. Лично аз никога няма да се окажа в такава ситуация, сигурна съм. Да получиш обаче писмо по пощата — това е съвсем елементарно.

— Браво, точно така си е — одобри Виноградски. — Веднага напипахте същината на проблема. Ако терористите решат например да отровят водата в даден град, цялото човечество ще се надигне срещу тях — а пък нали главният им коз е тъкмо мълчаливото съчувствие на обикновените еснафи.

— Значи бактериологичното оръжие никога няма да се използва, така ли излиза?

— Точно тук вече грешите. Може да се използва — от могъща държава, която плюе на общественото мнение и не зачита нормите на международното право. Държава, оглавявана от фанатик, обладан от идеята за световно господство.

— Слава богу, Хитлер отдавна е мъртъв.

— Пак грешите.

Вера вдигна вежди.

— Искате да кажете, че е жив?

— Не е задължително днешният Хитлер да се нарича Хитлер — загадъчно отвърна Виноградски.

— Не ви разбирам.

— Няма нищо сложно. Бактериологично оръжие вече е използвано, при това в наистина грандиозен мащаб. На практика е унищожено населението на цял един континент. Само че за това някак си не е прието да се говори. — Виноградски помълча, после продължи: — Докато ние, руснаците, се разкайваме пред целия свят за глада през трийсетте години на двайсети век, за сталинските репресии и ГУЛАГ, другите си мълчат, все едно са безгрешни. Германците например се правят, че изобщо не са вкарали милиони мирни жители в крематориумите. Американците пък се преструват, че са победили индианците в честни битки — с карабини и колтове.

— Защо, не е ли така?

— Против аборигените масово се е прилагало бактериологично оръжие, да-да, не ме гледайте така учудено. Мисионерите обикаляли страната и щедро подарявали на индианците одеяла, взети от хора, умрели от едра шарка. — Виноградски захихика и Вера си помисли, че въпросните мисионери сигурно са се кискали по същия начин. — Индианците били храбри и неподкупни, но нямали имунитет към тази зараза. И измрели почти поголовно. Кажете ми — някой да пречи подобна технология да се приложи и днес?

— Всъщност никой.

— И аз мисля така. И няма да се учудя, ако почнат да се разпространяват наркотици, заразени със смъртоносни бацили. Или пък ако Армията на спасението започне да раздава на клошарите китайски дрехи, минали през специална обработка. И все пак най-ефикасният начин си остава заразяването на водохранилищата. — Виноградски закри очите си с ръце и заклати трагично глава. — О, не издържам вече…

— Ами след като това ви тревожи толкова, защо не се откажете от изследванията си, докато не е станало прекалено късно? — попита Вера направо, трогната от искрения му порив.

Между пръстите му се прояви пролука и през нея надникна едно пламнало око.

— Не ме разбрахте — глухо каза Виноградски. — Не издържам на обзелата ме страст. Имам чувството, че не желаете близостта ни. Защо тогава ми приказвахте как сме щели да идем заедно в Москва?

И стана и решително тръгна да обикаля масата, разперил ръце, все едно ще лови кокошка или заек. Вера — като хипнотизирана — също стана и се втренчи в кабинетната пижама на професора: тя изглеждаше като посипана със сода или талк. О, де да беше сода или талк!

— Пие ми се — бързо каза Вера. — Какво ще ми предложите?

— Медена бира — отвърна Виноградски. — Нали ви обещах.

— О, не, бира — не. Нещо по-силно.

— Уви, нямам нищо друго.

— Дайте ми ключовете от таратайката си тогава. — Вера протегна ръка към него.

— Защо пък да е таратайка? — Виноградски чак се обиди. — И защо толкова бързате? Не искам да ме оставяте сам.

— Веднага се връщам. Нали е на един хвърлей място.

— На един — хм, хвърлей… място… Е, добре. Но не ме карайте да чакам много. Направо изгарям от нетърпение.

„Да изгориш на пепел дано, докато се върна“ — прокле го Вера наум.

Но колкото и да се постара да се забави, след четирийсет минути вече се връщаше с фолксвагена на професора. На дясната седалка побълбукваше еднолитровото шише ликьор, по жилите на Вера се разтичаше приятната топлина на един голям коняк от бара до магазина — но настроението й беше ужасно.

Отначало тя дори се зарадва, когато някакъв сребрист джип й препречи пътя. Това й предлагаше поне мъничка отсрочка преди порнографския спектакъл, който й предстоеше да разиграе. Тя спря, подаде се през прозореца и погледна въпросително двамата мъже, които слязоха от джипа.

— Топър тен — поздрави я единият. — Пътна полиция.

— Никакво нарушение не съм направила! — възмути се Вера.

— Просто формалност. Токументите, ако обичате.

Мъжете — и в думите, и в движенията им имаше нещо роботоподобно — едновременно тръгнаха към фолксвагена, като извадиха вървешком ламинираните си карти.

— Но аз наистина не съм в нарушение, какво искате от мен? — Вера чак сега се сети, че е в чужда кола и че документите й са в къщата на Виноградски.

— Опикнофена проферка. Шофьорската ви книшка, ако обичате — каза единият и й тикна под носа картата си: беше на естонски естествено и Вера не можеше да разбере нищо.

— Кои сте вие? — попита все пак.

— Полиция. Имате ли шофьорска книшка или труги то-кументи, които да потфърждават самоличността ви?

— Не — въздъхна Вера. — Отседнала съм обаче съвсем наблизо, у професор Виноградски. Казвам се Спицина.

— Слезте от колата, госпожо Спицина.

— От къде на къде?

— Шофиране ф нетрезво състояние — безстрастно поясни другият робот. — Без книжка. Ще се обадим на господин Виноградски да изясним случая. Дотогава слезте от колата.

Нямаше как да не се подчини. Слезе и загледа ядосано блюстителите на реда, като ругаеше наум „тъпите естонци“. Техните двама представители — облечени скромно и прилично, но с подозрително зачервени очи — се изместиха така, че Вера се почувства в капан. Единият сложи ръка на рамото й и я побутна по-далече от фолксвагена; другият веднага се вмъкна зад гърба й, с което й отряза пътя да скочи вътре.

— Ами обадете се де! — нервно каза тя. — Какво се туткате?

— Какво се туткаме? — повтори този, който я държеше, но не гледаше нея, а колегата си.

Тя се обърна. Вторият естонец сви рамене. Беше прибрал картата си и сега ръцете му бяха зад гърба му. Позата му беше някак напрегната. Все едно си сваляше невидими белезници или мачкаше топка глина, или криеше някаква изненада.

Гадна изненада. Опасна.

— Е, ще се обадите ли най-после? — Вера вече беше уплашена, съжаляваше, че не беше опитала да заобиколи джипа покрай канавката.

— Туткаме се значи — изхъмка първият.

— Обижда ни — изсумтя вторият.

— Много лошо.

Вера объркано въртеше глава от единия към другия. Понечи да възрази, но те изобщо не я слушаха. Първият внезапно пусна рамото й, стисна я за лактите и я наведе. А вторият извади ръце иззад гърба си. С лявата стисна Вера за косата, за да не може да мърда. А дясната заплашително се вдигна към лицето й…

Като видя ръкавицата на нея, Вера писна и се задърпа като хваната в мрежа риба — но беше късно.