Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Умри сегодня и сейчас, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: Умри днес и тук

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 24.07.2006

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-713-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5086

История

  1. — Добавяне

Глава 33
Преглед за въшки

Бондар се будеше за кратко — и само за да потъне пак в съня; в промеждутъците мислеше — какво друго да прави човек в единична килия все пак?

Мислите му не бяха весели. Да се убеждава, че всичко ще се оправи или че поне ще се размине, ден след ден ставаше все по-трудно. Мислите в затвора никога не са оптимистични.

Какво ставаше с Вера? Какво щеше да стане с него, Бондар? Полковник Роднин сигурно вече не вярваше, че ще ги види пак. Но Бондар беше жив…

Всеки сътрудник на спецслужбите има какво да каже и всеки може да бъде заставен да си каже всичко. Рано или късно пленниците казват истината. Малко по малко, трошици само, но постепенно показанията стават все по-конкретни и подробни. Разкриват се имената на колеги и началници, правят се словесни портрети, казват се адреси, издават се оперативни връзки, осведомители и планове на засекретени операции. Бондар възнамеряваше да се държи до последно, но знаеше, че резултатът е предрешен. От какви обаче сведения се интересуваха тези естонски „борци за свобода“? И защо толкова дълго не бяха почнали да го измъчват?

Брадата му вече не бодеше, дори се закъдряше, мека, копринена на пипане. Следователно беше тук поне от четири дни. Даваха му вода и храна, бяха му дали и кофа. Защо пък чак такива грижи? Нали собственоръчно беше унищожил осмина естонски фашисти — нямаше как да се надява на снизхождение. Защо го глезеха? А може би обикновените изпълнители чакаха да дойде големият началник?

Не се надяваше, че с Вера ще ги сменят за някой чуждестранен шпионин. Задачата им беше не само секретна, но и чисто противозаконна от гледна точка дори на най-хуманния съд на света. Особено като се имаше предвид, че сто на сто щяха да им лепнат ликвидирането на професор Виноградски. Тоест две доживотни присъди. Така обаче би постановил официалният съд — а официален съд едва ли щеше да има. Най-вероятно щяха да ги гръмнат в някое мазе, дори направо тук, в замъка, като предварително изтръгнат от тях писмени показания.

„По-добре ще е направо да ни убият“ — помисли той и почна граховата каша: това му беше вечерята. Едва дъвчеше и преглъщаше — и му ставаше все по-трудно и по-трудно. Лъжицата също ставаше все по-тежка, все едно беше от олово, а не от алуминий. Бондар със закъснение се сети, че са му сложили в храната нещо гадно, но докато отмести канчето, потъна в мрак, също толкова лепкав, колкото и кашата от грах, която така и не беше доял…

И се събуди на съвсем друго място и по друго време.

Беше в светла стая, приличаше на болнична. Непривично светла и чиста след дните в килията. Размърда се и установи, че лежи на истинско легло и е завит с чисто одеяло. А после обърна глава и видя тримата, които очевидно търпеливо го бяха чакали да се събуди. Въоръжени с автомати, Кроманьонеца и Кошчей се бяха облегнали на стената от двете страни на вратата, а на един стол до леглото седеше непознато сивобрадо джудже — приличаше на умалено два пъти копие на Карл Маркс. На пълната прилика пречеха единствено святкащите му кръгли очилца. Щом видя, че Бондар се е събудил, джуджето изхъмка удовлетворено, прибра някаква спринцовка в куфарчето на коленете си и каза:

— Пациентът е в относително добро състояние и в момента не се нуждае повече от услугите ми.

— Къде съм? — попита Бондар; гласът му беше толкова прегракнал, че той не беше сигурен той ли го пита това, или някой друг.

Джуджето го изгледа с насмешка и мълчаливо стана и излезе. Накуцваше с левия крак.

— Ставай — каза Кошчей. — Дрехите ти са на стола.

Бондар седна в леглото, отметна одеялото и видя, че е гол. И освен това изкъпан — миришеше на тоалетен сапун. Прокара ръка по страните си — бяха съвсем гладки. Е, добре го бяха изкъпали и избръснали. Оставаше само да му дадат чисто бельо, преди да го разстрелят.

Чисто бельо впрочем имаше — на споменатия стол. А до него и дрехи: дебел пуловер, джинси и кубинки без връзки.

— Пуши ми се — нахално заяви Бондар, докато се обличаше под бдителния надзор на пазачите си.

— А кафенце да искаш случайно? — подигра му се Кроманьонеца.

— С кафето си направи клизма.

Кроманьонеца се ядоса и вдигна шмайзера да го удари с приклада, но старшият му го спря. По неизвестни причини Кошчей явно държеше пленникът да не бъде наранен. Ще рече — трябваше да го представят на някого чист, избръснат и в опрятен вид. На кого? Защо? Е, това щеше да се изясни съвсем скоро.

— Тръгвай — заповяда Кошчей и посочи с дулото на шмайзера към вратата.

Бондар излезе в широк сводест коридор, настлан с каменни плочи. По стените още имаше черни петна от димелите някога тук факли, но сега осветлението беше съвременно — под тавана досадно съскаха неонови лампи. Двамата пазачи преведоха Бондар покрай няколко врати и го натикаха в някаква стая.

Беше непропорционално висока, дълга и тясна — и свършваше с тесен прозорец с решетка. Стъклото очевидно беше сложено наскоро. Бондар си помисли, че навремето през този прозорец някой е гледал рицари с брони, йезуити с тонзури и разни други средновековни индивиди, разхождащи се из манастирския двор. Виж, персонажът, който седеше зад канцеларското бюро под прозореца, също като него беше от доста по-късна епоха — епохата на великия Райх.

Беше широкоплещест, петдесетинагодишен, с квадратна брадичка, червендалест и с късо подстригана светла коса.

И с черна униформа с нацисткия череп на дясната петлица. На лявата пък се кипреха есесовските руни. Нямаше никакви отличителни знаци на пагоните, но пък за сметка на това имаше лента със свастика над лакътя.

Изглеждаше наистина странно с тази униформа зад светлото талашитено бюро. Ако се съдеше по инвентарния номер отстрани на плота, тази мебел беше свила гнездо в замъка, след като бе напуснала някое учреждение подир разпадането на Съветския съюз.

Без да чака покана, Бондар седна на самотния стол пред бюрото. Пазачите застинаха зад гърба му като истукани.

Мъжът го изгледа студено и на отличен руски попита:

— Как сте, Евгений Николаевич?

„Аха, значи още не знаят трите ми имена“ — помисли Бондар.

— Нормално — отвърна светски на глас. — Е, малко ме боли главата. Поради липса на чист въздух.

Мъжът се усмихна.

— Можем да ви изведем на разходка веднага. Ще ви разстреляме под открито небе — и никога вече няма да ви боли глава.

— Ей, най-после — възкликна Бондар.

— Искате да умрете? — сякаш се учуди непознатият.

— Поне за мен това е най-лесният изход от тази ситуация. И почти безболезнен, казват.

 

 

От последвалия разказ на решилия да е откровен щурмшарфюрер Вайдеман Бондар научи, че основателите на Лигата отдавна били планирали да заловят руски агенти. Да постигнат тази си цел им помогнал един от високите чинове в естонските служби за сигурност — числял се инкогнито в редовете на „борците за свобода“ и осведомявал съратниците си за всичко, което ставало в къщата на Виноградски. Точно по негова инициатива било свалено наблюдението на гостите в съдбоносната вечер, когато бе загинал професорът. Самонадеяната Ингрид си мислела, че й е оказано доверие, но всъщност ръководителят на операцията бил разчистил пътя на похитителите на Вера.

Заключението беше наистина неочаквано:

— Та така, капитан Бондар. — Натърти на последните две думи с истинско наслаждение.

Бондар се вцепени. Нямаше смисъл да отрича. Вера беше проговорила и едва ли се беше ограничила само с името и званието му.

— Учудвате ли се? — попита Вайдеман; удължаваше удоволствието си като гастроном, който вкусва любимото си ястие.

Бондар не държеше да гъделичка самолюбието му и отвърна кратко:

— Не.

— Ние знаем много — похвали се Вайдеман; гледаше го внимателно, за да види и най-малката промяна в Изражението му. — Включително предпочитанията ви в секса. Партньорката ви не страда от ненужна скромност.

— Аз също — каза Бондар. — Дайте ми цигара.

— Цигарите са вредни. Лично аз предпочитам добрата и питателна храна.

— И непринудените разговори с приятен събеседник.

— Имате чувство за хумор — Вайдеман се понамръщи, — но ви липсва инстинктът за самосъхранение. Дори не ме попитахте какво искаме от вас.

— Смятайте, че съм попитал — увери го Бондар. — Ако възнамерявате да получите откуп, ви очаква разочарование. Не сме чада на олигарси.

— Ама разбира се, че не сте — каза Вайдеман с насмешка. — Вие сте изчадия на Лубянка.

— Дори да сте прав — отвърна Бондар, — това не ви помага. Русия не плаща на терористи. Дори не преговаря с терористи.

— Ние не сме терористи! Ние сме патриоти. — Вайдеман нервно сплете пръсти. — И двама хванати на местопрестъплението агенти на ФСС ще ни помогнат да постигнем целта си.

— И как по-точно?

— Ще направим видеозапис, на който двамата с Вера откровено ще опишете всичките си злодеяния. И ще кажете, че Русия редовно праща в страната ни шпиони и диверсанти, за да дестабилизира Естония. После ще има няколко подробни интервюта, та никой да не се усъмни, че записът е подправен — и ауфвидерзеен. Пускаме ви.

Бондар поклати глава.

— Бих се съгласил, ако наистина по някакъв начин бях свързан със спецслужбите. Но аз съм най-обикновен бизнесмен, веднага ще си проличи. За Вера пък изобщо да не говорим…

Вайдеман се намръщи.

— Не ми играйте игрички.

— Документите ни са у вас. — Бондар вдигна рамене. — Можете да се уверите сами.

— Вижте, стига с тия увъртания. Дори уменията ви в стрелбата с огнестрелно оръжие са достатъчни да ви идентифицираме като специалист. Така че недейте да упорствате — няма смисъл. Какво ви пречи да излезете по телевизията и после да си живеете живота?

— Нищо не ми пречи и да откажа и да умра.

— А приятелката ви? Дори да поиска да умре, тя все пак няма цианкалий в яката, нали? Да продължавам ли?

„Не!“ — блесна като мълния в ума на Бондар.

— Разбира се — отвърна той на глас.

— Вие сам не ни оставяте избор — заплашително каза Вайдеман. — Омръзна ни да чакаме. Искаме да проговорите, и то възможно по-скоро. Имате достатъчно развито въображение, нали? Представете си следната картина: няколко грубияни вкарват в тази стая жената, която съвсем доскоро сте държали в обятията си…

— Гола, нали? — поинтересува се Бондар и преметна крак върху крак.

— Естествено — потвърди Вайдеман; лицето му вече не беше просто червендалесто, а пурпурночервено. — Правите се на хладнокръвен, така ли? На безмилостен циник? Е, и ние можем да сме безмилостни с враговете. — И тресна с юмрук по бюрото.

— Продължете, моля — възпитано каза Бондар.

— И значи вкарват Вера… — Вайдеман се облиза. — Тя не знае какво я чака, но е уплашена. Погледът й ви моли за помощ…

— А аз равнодушно се обръщам на другата страна.

— Няма да стане! Ще ви бием препарат, за да не изпаднете в несвяст и да видите всичко, от край до край. — Заплахата беше придружена от змийско показване на език. — Според мен трябва да започнем от най-нежните части на женското тяло, не мислите ли? Да наредя ли да я доведат?

— Не.

— Значи сте съгласен с нашите условия?

— Първо искам цигара — отвърна Бондар: тоест нито „да“, нито „не“.

Напрежението в стаята изведнъж спадна. Вайдеман измъкна отнякъде девствено чист пепелник, сложи го на бюрото и кимна на охраната. Някой от двамата тикна в устата на Бондар едно марлборо и щракна запалка под носа му. Бондар за секунди изсмука тютюна до филтъра и каза:

— Още една?

— Може — благоволи Вайдеман. И когато и втората цигара стигна до филтъра, попита: — И?

— И! — отвърна Бондар, скочи от стола и нанесе на щурмшарфюрера жесток десен прав. На мъжественото лице на Рейн Вайдеман се изписа изражение на детска обида, после изчезна. Не обиденото изражение, а самото лице — Вайдеман рухна заедно със стола, на който седеше, и просто изчезна.

Бондар изобщо не успя да се обърне — прикладът беше по-бърз.

Хвърлиха го в килията с окървавена глава и подут от ритници. Дори да изплюе кръвта от устата си изискваше неимоверни усилия — и болеше, — но той все пак се усмихна. Благодарение на детинското му избухване не бяха натикали Вера в онази стая. Още един спечелен ден. Важното е да не мислиш колко още такива дни ще има.