Сергей Донской
Умри днес и тук (20)

Глава 20
Талин — град на контрасти

Стигнаха Талин без премеждия и Бондар без особено желание се приготви да изпълнява ролята на турист. Ингрид още от самото начало хвана бика за рогата: веднага щом спряха на паркинга, слезе от колата и посочи една далечна кула, забила се в увисналия тумбак на облаците.

— Това е прочутото талинско кметство. Наистина трябва да го видите. Ще отидем пеша, през Стария град.

— Защо не с колата? — унило попита Бондар: вече беше успял да прецени, че разходката ще е доста дълга.

— Цената за паркиране в центъра е много по-голяма — обясни Ингрид. — Тук плащаме десет крони. По-нататък е три пъти по-скъпо.

— Какво, само платени паркинги ли има?

— Около Стария град — да. В него не може да се влиза с коли. Глобата за паркиране на непозволено място е трийсет долара.

Мисълта, че ще трябва да прави отчет за отпуснатите му пари, сломи съпротивата на Бондар, така че той плати за парченцето асфалт, на което бе спрял аудито, и тръгна с Ингрид.

Колкото повече се приближаваха към центъра, толкова повече се очертаваше обликът на средновековието, разкрасен с шарени билбордове и ярки реклами. Реставрираните стръмни покриви, покрити с нови розови керемиди, изглеждаха нелепо, кацнали върху тъмните, оцвъкани от безброй поколения гълъби камъни. Все едно грохнал старец да си нахлупи бейзболна шапка, като при това обърне козирката й назад.

— На колко години е Талин? — попита Бондар, докато крачеше по калдъръма.

— Трудно е да се каже — отвърна Ингрид. — Отначало се е казвал Коливан, после — Ревел. Бил е от две части — Долни и Горни град — Горни град е бил на хълма Тоомпеа. Двата града враждували и били разделени със стени. — Ингрид кимна към крепостната стена. — На хълма живеели благородниците, а долу — занаятчии и търговци. Между другото, сега вървим по най-късия път между двете части на Стария град — Пик Ялг.

— Пик… какво?

— Преведено означава Дългия крак.

— Тебе би трябвало да те изберат за символ на тази улица — каза Бондар. — Защо си ги обула тия джинси? С поличка си много по-ефектна.

— Виж какво друго съм обула.

— Видях — каза Бондар и си отбеляза, че тя най-после минава на „ти“. — Маратонки. И какво?

— А сега погледни тоя калдъръм и дупките между камъните. Да тръгна тук на високи токчета? Всички ще пукнат от смях. — Спря и потърка калдъръма с крак. — Вярно, времето е загладило камъните, но да минеш с кола оттук е все едно да те натикат в бетонобъркачка. Можеш да си прехапеш езика.

— Вярно си е — съгласи се Бондар.

— Сериозно ти говоря. Навремето файтонджиите се надбягвали по тази улица. И някои наистина стигали до финиша без езици.

— Голям кеф за кучетата и котките.

— Моля?

— Ами сигурно са тичали зад тях и са си похапвали пресен език — обясни Бондар.

— Много тъпо. — Ингрид се намуси.

Докато се мусеше и мълчеше, Бондар също така мълчаливо се любуваше на градския пейзаж. Вниманието му беше привлечено от малка оранжева табела, на която схематично беше изобразен процесът как се краде дамска чанта. След малко му направи впечатление, че колкото по-нагоре по Тоомпеа се изкачват, толкова по-чести стават тези табелки. Надписите бяха на естонски, но смисълът им беше ясен и без превод. Също както и на текстовете на безбройните табели: „Massazhi salong“, „Sexy diskoteeka Terminaator“, „Stripteaase“ и „Erootika tsenter“.

— Да, виждам, че Естония се е приобщила към световната култура и се е пропила с духа на западната цивилизация — заключи Бондар. — Само бардаци.

— И ти можеш да се приобщиш — хладно отвърна Ингрид. — За петдесет крони на час.

— Не плащам за тия неща. А и нали се разбрахме да ми пуснеш на връщане?

— Пошло и грубо. И освен това — защо ми говориш на „ти“.

— Ти почна първа — безметежно я осведоми Бондар. — Какво ще кажеш вече да си тръгваме, а?

— Само за това мислиш! — намуси се Ингрид. — Непрекъснато се подиграваш, че Западът бил бездуховен, обаче си абсолютно равнодушен към архитектурните паметници. — Хвана го под ръка и почти го повлече към една черква, от която се носеха унили звуци на орган. — Ела да ти покажа прочутия храм Пюхавяйму. На седемстотин години е!

— А, не, докато не ми преведеш името му, не стъпвам там — засмя се Бондар. — Много подозрително звучи.

— Означава Храмът на Светия Дух — каза Ингрид. — Виждаш ли камбаната на стената? На нея пише: „Отмервам еднакво време за всички — за слугата и слугинята, за господина и госпожата, и никой не може да ме укори“.

Влязоха тихо вътре и се огледаха. Стените на храма бяха украсени с фрески, а под тях имаше дървена ламперия с резбовани изображения на светци. Десетки хора — като че ли съвсем оглушали от гръмогласния орган — седяха на пейките. Повечето държаха на коленете си разтворени книжки, гледаха ги съсредоточено и мърдаха устни.

— Хубаво е, нали? — прошепна Ингрид.

— Много мило паство — одобри Бондар. — Много прилежно. Учат се да сричат по букварчетата ли?

— Не богохулствай! — изсъска Ингрид. — Органа имам предвид!

— Да ти кажа, виждал съм пияни акордеонисти — същото е, само басовете са повечко. Нито мелодия, нито ритъм.

— Той импровизира.

— Нали това казах — нито мелодия, нито ритъм — упорито повтори Бондар, с което си спечели унищожителните погледи на всички околни, които можеха да го чуят.

Следващата им спирка беше на една къса уличка — петдесетина крачки, не повече. Казваше се Сайа Кяйк — Кифлената уличка, но изобщо не миришеше на кифли, понеже и от двете страни имаше само магазинчета за сувенири. Ингрид реши да потърси подарък за Виноградски — всички продавачи се надпреварваха да им предлагат какви ли не джунджурийки — и в резултат Бондар се сдоби с някакъв идиотски ключодържател с русалка, а Ингрид — с гердан от уж кехлибар.

— Не съм убеден, че професорът ще го носи — отбеляза Бондар.

— Значи ще се наложи да го нося аз — отвърна Ингрид: за пръв път проявяваше чувство за хумор.

Минаха под една арка и излязоха на площад, обсаден отвсякъде от пластмасови масички и столове. Половината клиенти, които седяха на тях, пиеха кафе, а другата половина пиеше бира от чаши със столчета. Фасадите на сградите приличаха на декори от някакъв исторически филм и на фона им клиентите с модерните си дрехи изглеждаха неуместно. По калдъръма се разхождаха дебели като кокошки гълъби. Беше пълно със западни туристи, които снимаха всичко това и се смееха доволно. Беше топло, чисто и тъпо.

— Какво ще кажеш? — почти с трепет попита Ингрид.

— Такива площадчета има във всяко европейско градче. — Бондар вдигна рамене. — Все едно ги клонират. И в Австрия, и в Швейцария, и във Финландия даже.

— Но кметство като талинското няма никъде!

Имаше предвид една свъсена каменна сграда с тесни вертикални прозорци. Приличаше на огромен склад с островръх керемиден покрив. До сградата беше долепена кула, висока и тънка като заводски комин и до половината покрита със скеле и полиетиленови платна, а най-долу — от ограда, облепена с еднакви плакати, на които беше нарисувана руска каска, пробита от куршум. На всяка каска беше кацнал орел, гордо разперил криле.

— Какво пише? — попита Бондар: гледаше написаното на латиница на плакатите.

— Никой не е забравен, нищо не е забравено — преведе Ингрид.

— Хм, така си е. Никой и нищо.

— Защо се ядосваш тогава?

— Ако питаха мен, още сега щях да я бутна тая ограда. С танкове.

— Ама и вие руснаците сте едни… Най-обикновена ограда, какво ти пречи? След един месец има празненства за шестстотната годишнина на кметството и сега го реставрират. Писаха, че от тавана били свалили двеста кубика боклук.

— Обаче има още доста, като гледам — изсумтя Бондар; идеше му да се изплюе на пометения плочник. — Дай да ходим да обядваме.

— Да, и аз огладнях. Но после ще дойдем пак, нали?

— Защо?

— Искам да вляза в кметството.

— Нали каза, че го ремонтирали?

— Само отвън. Вътре пускат — питах по телефона.

— Е, ако си достатъчно нежна…

— Винаги съм нежна — върна му го Ингрид и се усмихна малко насила. — Видя ли, вече започваме да се цитираме един друг. Което значи, че почти сме стигнали до разбиране. Много внимавай, понеже може да ме изгубиш и да съжаляваш. Много да съжаляваш.

 

 

Зачуден какво ли е намислила Ингрид, Бондар послушно я последва. Минаха под поредната арка и спряха пред някакво ресторантче — казваше се „Олде Отто“ и на витрината имаше дребно старче от папиемаше.

Следващите трийсет минути прекараха в съсредоточен избор на ястия от менюто и в дружното поглъщане на същите. Обядът струваше на Бондар почти сто и петдесет крони, но би задоволил и най-големия лакомник.

Изпиха три литра бира — различна: с канела, с мед, билкова — билковата приличаше на сироп за кашлица. Изядоха по едно огромно парче свинско печено плюс картофи по селски, ще рече — забъркани с пържен лук и сурово яйце. Накрая минаха към плато пирожки, пълнени с дроб, ориз, ябълки, боровинки и още нещо, което не се поддаваше на определение. С тях вече минаха на ликьор и кафе, понеже наистина нямаха място за още бира. Ингрид разказа историята за селянката, която забъркала в кафето на един гостенин брашно, та да е „по-гъстичко“.

— И оттогава — каза тя — всички естонци го пиели така чак до средата на двайсети век. Но не обичат да им го припомнят.

— Много интересно — каза Бондар и внимателно огледа утайката в чашата си. — Ти впрочем пила ли си такава гадост? И харесва ли ти?

— Знаеш, че съм американка.

— И как ти се казва американският бойфренд?

— Нямам бойфренд — сопна се Ингрид. — Нали ти казах. Не обичам мъжете. Всичките сте мръсници.

— Че защо? — учуди се Бондар.

— Защото мислите само за себе си и само ни използвате — жените имам предвид.

Нямаше проблеми с ролята на лесбийка. Впрочем всяка жена може до безкрайност да разправя за униженията, които е понесла от мъжете. Особено ако е подпийнала. Бондар й наля пак. Ликьорът като че ли не я отпускаше, а я правеше все по-агресивна. Което не беше лошо всъщност. Като се разгорещи, човек казва доста неща, които иначе би премълчал.

— Като кажеш „мъже“, ти пламват очите — отбеляза Бондар.

— От злоба — върна му го Ингрид.

— Да бе, от злоба! Нали те видях с оня тип нощес. Направо му се беше увесила на врата.

— Не е вярно! Изобщо не сме се докосвали!

— Ами какво правехте в тъмното, а? И какво ще каже Сергей Николаевич, като разбере?

Това я притесни. Тя се изчерви и не каза нищо. Виждаше се, че не иска Бондар да я мисли за мръсница, но и че не може да каже истината.

Той побърза да усили натиска:

— Вярно, че да се чукаш прав си е доста възбуждащо, но пък чак пред хора…

— Не сме се чукали — възрази Ингрид, но възражението й не беше прието.

— Добре, мога да разбера, че мамиш попрестарелия си годеник… но защо ще ме лъжеш и мен? — Бондар запали цигара, дръпна и примижа с едното око като че ли от пушека. — Твърдиш, че всички мъже били мръсници. Добре, съгласен съм. Ами жените какви са тогава? И в частност ти?

Нападките му явно постигаха целта си. За миг изглеждаше, че Ингрид ще лисне ликьора си в лицето му — но се сдържа. Здравият разум победи емоциите.

— Много скоро ще разбереш всичко — обеща Ингрид. — Обещавам.

— Искам истината сега — натърти Бондар.

— На връщане.

— А, не! Давай да допиваме и да си ходим тогава. Край на екскурзията.

— Ами кметството? Нали щяхме да се качим на кулата…

— Пикал съм ви и на кулата, и на кметството — изръмжа Бондар.

— Нали обеща… — Очите на Ингрид се напълниха със сълзи.

— Казвай тогава истината, веднага.

— Сега мога да ти кажа само едно: не съм американка и изобщо не съм стъпвала в Щатите.

— Това го разбрах и без тебе. Давай нататък.

— Не мога. Юхан ще ме убие.

— Кой е пък тоя Юхан?

— Брат ми — тихо каза Ингрид. Много нещастно.

— Значи с него се срещна нощес, така ли? — сети се Бондар.

— Да.

— А той защо ме нападна?

— Защото ни пречите — ти и жена ти — прошепна Ингрид и зачегърта покривката с пръст. — Юхан си мисли, че професорът ще хлътне по твоята Вера и тогава — край на плановете ни.

— А те са?

— Не ме питай, моля те.

— Казвай какви са — настойчиво продължи Бондар.

— Къщата — призна неохотно Ингрид.

— Значи бракът е само предлог да станеш съсобственичка на къщата на Виноградски?

— Предлагат ни четирийсет хиляди долара за нея. Това са много пари. Искаме да се изселим във Финландия.

— По дяволите, значи си най-обикновена измамничка! — изруга Бондар и запали нова цигара.

— Не говори така. Не знаеш как се чувствам…

— А как според теб се чувства човек, срещу когото си насъсквате кучетата?

— Никога не сме имали кучета. И кола нямаме. Нямам представа откъде са се взели доберманите. — Ингрид се поокопити и продължи: — Да, оставих те сам на плажа, защото Юхан искаше да те пребие — щеше да се престори на хулиган. Но появата на джипа обърка всичко.

— И жалко — каза Бондар и стана. — С много по-голямо удоволствие щях да извия врата на брат ти, отколкото на кучето. Той поне го заслужава.

Ингрид извади от чантата си кърпичка, заподсмърча и се примоли:

— Не ме проваляй. Знам, че съм много гадна, но ти казах истината. И освен това ти… — вдигна насълзените си очи към него — ти ми харесваш. Подари ми този ден и довечера ще се махна.

— Няма да имаш кой знае колко време да си събереш багажа — сухо я предупреди Бондар.

Остави пари на масата и тръгна към изхода. Подсмърчането зад гърба му беше свидетелство за окончателната капитулация на Ингрид. Ако се осмелеше да каже нещо — край на огледа на кметството. Но тя мълчеше обречено и се влачеше зад Бондар като кученце. Той скръцна със зъби, обърна се, хвана я за ръка и я поведе през площада.