Сергей Донской
Умри днес и тук (6)

Глава 6
Предстартово броене

Когато Бондар си върна способността да възприема околния свят, откри, че Вера преспокойно си пафка, все едно не е станало нищо. Ако се съдеше по пепелта на цигарата, всичко бе станало не само бързо, а катастрофално бързо. Потвърждението на това предположение дойде веднага.

— Минута и половина — каза Вера и се наведе от дивана да тръсне цигарата в пепелника. Долната половина на тялото й си остана под Бондар.

— Засече ми време ли? — попита той и се надигна от нея.

— Не, просто преброих до сто. Все трябваше да се занимавам с нещо, нали.

— Защо го направи?

— Реших да ти се отблагодаря за разкошната вечеря. Наистина ти благодаря. Беше великолепно.

Нацупените й устни свидетелстваха за обратното.

— Почти две седмици съм на сухо — изръмжа Бондар, макар изобщо да не мислеше да се оправдава.

— Е, на пропусналите може само да им съчувства човек. Наистина си много напорист. Не може да те спре човек.

— Стига вече!

— О, още не съм почнала — парира Вера. — Толкова си пъргав, че човек не може да те настигне, мили съпруже.

Изпод показното й равнодушие избиваше зле скрито превъзходство. „Ще видиш ти — обещай Бондар наум. — Ще те науча аз тебе“.

Смъкна потника си — в създалата се ситуация с потник изглеждаше адски тъпо, — отиде до масата и донесе плика, който беше получил в управлението.

— Хубава фигура имаш — одобрително каза Вера. — Надявам се, че следващия път ще мога да стигна поне до триста.

— Много е лесно — увери я Бондар. — Три по сто си е точно триста. Важното е да не объркаш броенето. Стигаш до сто, свиваш едно пръстче и почваш пак. Ти си умно момиче, ще се справиш.

— Между другото съм завършила педагогика — отряза го Вера.

— Тъй ли? Е, значи освен да броиш можеш и да четеш. На. — Бондар й подаде няколко странички.

— Какво е това?

— Информация за страната, в която отиваме.

— Изобщо не ми е изтрябвала! — Вера изпръхтя негодуващо и понечи да стане от дивана.

— Къде тръгна? — Бондар я хвана за ръката и я спря.

— В банята.

— Има време. Чети.

— Искам да се подмия.

— Засега ще се оправиш и с това. — Бондар й подхвърли смачканата тениска — вече я беше използвал по предназначение.

— Ти луд ли си бе? — възмути се Вера. — Тя е съвсем чиста… Беше де.

— Няма страшно. Като идеш да се измиеш, ще я опереш. Имаме… — Бондар си погледна часовника — два часа и малко. Ще изсъхне на радиатора. Така че почвай да четеш, драга. На глас.

— Разрешете да не заставам в стойка „мирно“, другарю капитан.

— А, лежи си — милостиво разреши Бондар.

От монотонния й глас му се доспа. Всъщност какво толкова й беше сложното на най-малката прибалтийска държавица с площ само 45000 квадратни километра? Хиляда и петстотин островчета, хиляда езера, блата и торф на четвърт от територията. Всичко останало — унила плоска равнина, покрита с гори. Като научи, че най-високият връх в Естония се издига на цели 318 метра над морското равнище, Бондар се запита има ли в тази страна алпинисти и ако да, дали са вдигнали знаме на покорения връх.

— Изобщо не слушаш — обади се Вера.

— Слушам, слушам — каза Бондар; зяпаше тавана. — Много внимателно слушам.

— И какво прочетох току-що?

— Че естонското време е с два часа пред московското.

— А, не! — тържествуващо възкликна Вера. — Тъкмо напротив. По-назад са с два часа. През зимата с един, през лятото — с два.

— Бавен народ — заключи Бондар. — Обаче колкото и да е странно, в тоя студ там май водят по-активен живот от нас.

— Там не е студено. Не става и горещо, впрочем. Средната температура през януари — Вера погледна листовете — е минус пет градуса. През юли — плюс шестнайсет. Дължи се на съчетанието на морския и умереноконтиненталния климат.

— Ей, вадят късмет някои хора! Не харчиш нито за зимни дрехи, нито за летни. Караш си с демисезонните — демисезонен народ са това естонците.

— За твое сведение от милион и половината естонски граждани триста хиляди са руснаци.

— Трийсет процента православни срещу седемдесет процента католици — пресметна Бондар.

Вера пак зачете и каза:

— Никакви католици няма. Били лютерани, моля ти се. Какво е това лютерани?

— Не знам точно, но подозирам, че са последователи на Луцифер — вдъхновено излъга Бондар и пусна лявата си ръка на пътешествие по тялото на Вера.

Тя трепна.

— Как така?

— Ако си имат съответния член в конституцията, няма проблеми — убедено каза Бондар и ръката му продължи да изследва издутините и вдлъбнатините по пътя си.

— Спри де! — изсумтя Вера. — Идва най-интересното. Естонската крона е равна на сто сента или цента и е вързана твърдо за еврото.

— С какво?

— Стига глупости… Още не са минали към еврото… Махни си ръката де… Една естонска крона се равнява на около една шестнайсета от еврото…

— Много добра пропорция — оцени Бондар и включи в изследването и дясната си ръка.

— Стига си ме опипвал!… Валута се сменя в банките и чейнджовете към хотелите, летищата и ав… автогарите… ъъъ-ммм… — Вера почваше да се позадъхва, въпреки че не беше хукнала наникъде, а си лежеше на дивана, без да прави никакви физически усилия. — В много хотели, ресторанти и магазини… ммм… се приемат всички видове кредитни… кредитни карти… има много банкома… ахт, ти!…

— Отлично, малката!

И след като й писа отличен, Бондар я облада — и то толкова настървено, все едно беше мечтал за този момент през целия си съзнателен живот. Този път обаче не забрави да се контролира — и Вера много скоро го изпита собственолично. Дори да се беше опитала да брои, броенето й най-много да стигна до двайсет, не повече. За броене на пръсти и дума не можеше да става — те си се бяха сгърчили още от самото начало.

Скоро от гърлото й се изтръгна задъхан хлип, все едно беше изплувала от всмукващ я водовъртеж. Хлиповете се заредиха, все по-високи и все по-отчаяни. Ако се съдеше по разкривеното й лице, можеше да се приеме, че я измъчват до смърт. Бондар се постара да доведе сладката й мъка до апогея. И точно когато тя щеше да изстене от облекчение, се надигна и излезе от нея, от треперещото й тяло. За да сме обективни, тук трябва да кажем, че тя изобщо не искаше да го пусне. Усилията й обаче се оказаха напразни — Бондар съвсем лесно се освободи от обятията й.

— Ка… какво ти стана? — сърдито попита тя и трепна: доколкото можеше да се съди по пламналия й поглед, изобщо не от гняв.

— Реших, че май си сбъркала в броенето — каза Бондар и й обърна гръб. — Лично аз стигнах до хиляда. Все трябваше да се занимавам с нещо, нали така.

— Махай се! — изсъска Вера.

В гърба го удари топка смачкани листове.

— Ще сложа чай — каза той и стана.

— Не!

Чак стъклата задрънчаха от пронизителния й вик.

— Защо, не обичаш ли чай? Кафе ли искаш?

— Ела! — Гласът на Вера премина в шепот. — Моля ти се.

Бондар се обърна. Слабините вече почваха да го болят, а тя го гледаше така умоляващо… И той отстъпи. И съжали за това само след няколко минути, когато Вера, задоволена и изнемощяла, викна:

— Господи! Само да знаеш колко те мразя!…